Определение № 1403 от 02.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 168/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Я. В. С., СГС и СРС против решение № 1124/03.08.2022 г., постановено по гр.д.№ 3730/2021 г. от 7-ми състав на САС. С писмен отговор, СГС оспорва жалбата на ищеца по делото. От останалите страни в производството не са постъпили писмени отговори на касационните жалби. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ е основателен за сумата от 5 000 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване не исковата молба, като е постановил решение в този смисъл, отменяйки частично решението на първата инстанция. Съдът е приел, че наказателното производство е било образувано на 23.04.2004г и е продължило до 14.10.2013г., като в същото ищецът е встъпил като граждански ищец на 25.02.2005г. Общата продължителност на наказателното производство е 9 години, 5 месеца и 21 дни. Установено е, че с писмо от 15.04.2014г на Министерство на правосъдието е посочено, че правото на разглеждане на делото в разумен срок е нарушено и на ищеца е било предложено обезщетение в размер на 3620лв. В удостоверение с изх. № 94-Я-29/10.04.2021г, издадено от Министерство на правосъдието, е посочено, че ищецът не е приел направеното предложение, не е сключено споразумение и не му е изплатено обезщетение. Съдът е приел, че понятието „при определяне на неговите граждански права и задължения” по чл.6, пар.1 от КЗПЧОС обхваща не само страните в гражданско/наказателното производство, а и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от него. В случая е прието, че наказателното производство е засегнало правото на ищеца да узнае причината и извършителя на причинените му вреди, поради което е легитимиран да предяви исковата претенция. Съдът е посочил, че общият срок на производството, следва да се отчита 23.04.2004г-датата на образуване на наказателното производство, като възраженията, че началният срок следва да е от датата на встъпване на ищеца като граждански ищец е неоснователно, тъй като производството, което засяга негови граждански права, е започнало с началото на съответното разследване и е продължило до влизане в сила на окончателния съдебен акт. Прието е, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, като обстоятелството, че е отделено производство срещу съизвършител не може да се приеме за такова обстоятелство. Съдът е посочил подробно развитието на делото, както следва: Пред СРС № 9174/2004г производството е продължило 1 година, 1 месец и 13 дни, но съдът е забавил изготвянето на мотивите от 17.11.2005г до 9.05.2006г и не е изпратил по жалба на подсъдимата делото в СГС за срок от 5 месеца и 22 дни. Пред СГС производството е продължило 1 година, 10 месеца и 16дни, като след образуване на делото на 3.08.2006, то е било насрочено за 18.12.2016г., като същото е било отлагано поради молби на подсъдимата и защитника й, впоследствие поради нередовна процедура за призоваване на свидетел. С решение № 51/9.02.2009г на ВКС, I НО е възобновено производството и върнато делото на 7 въззивен състав на СГС. В проведеното едно заседание е била отменена първоинстанционната присъда и върнато делото на СРП за отстраняване на допуснати процесуални нарушения, като новото досъдебно производство е продължило 4 месеца и 26дни. При разглеждане на нохд № 2384/2010г по описа на СРС производството е продължило 3 години, 7 месеца и 1 ден и е приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 14.10.2013г, като гражданският иск е бил отхвърлен. Прието е, че ищецът е търпял такива вреди от продължилия наказателен процес, което се установява и ангажираните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите, които дават показания, че ищецът е изпитвал притеснения по повод образуваното производство, неговия изход, от което се установява негативното въздействие върху психиката на ищеца, проявило се в продължителен период от време, свързано с неизвестността от изхода на делото, като не се установява ищецът да е търпял вреди над обичайните, каквито не е и твърдял в исковата молба. Съдът е приел, че е налице неразумен срок на продължилото наказателно производство по горните съображения /общ срок около 10 г./, като с оглед събраните и обсъдени доказателства относно претърпените неимуществени вреди е приел за справедливо обезщетение сумата от 5 000 лева. Приел е, че лихва за забава се дължи не от датата на постановяването на окончателния акт в наказателното производство, а от датата на предявяването на исковата молба. В изложението на касационните основания на СГС се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочи се въпрос, кога едно наказателно производство се явява определящо за граждански права и задължения по смисъла на чл.6, пар.1 ЕКЗПЧОС по отношение на лице, пострадало от престъпление, както и какви са критериите, по които се определя дали едно наказателно производство е продължило извън разумния срок. Трайна е практиката и по двата поставени от касатора СГС въпроса. Разпоредбата на чл.6, пар.1 следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията.При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно разпоредбата на чл.76 НПК има частният обвинител ( чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното “гражданско право” - виж пар.65 от делото П. срещу Франция, пар.66 от делото Морейра де Азеведо срещу Португалия и пар. 29 от делото Х. с/у Швеция -Европейски съд по правата на човека). Нормата на чл.2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6, пар.1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека. Решаващия фактор за приложимостта на чл.6, пар. 1, КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право, с титуляр жертвата от престъплението.Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл.6, пар.1 КЗПЧОС трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат пред вид предметът и целта на Конвенцията. Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право.При преценката дали е налице гражданско "право" отправната точка следва да бъдат разпоредбите на приложимия национален закон и тълкуването им от вътрешните съдилища (М. и В. З. с/у Холандия, пар. 49). Разпоредбата на чл.6, пар.1 не гарантира обаче каквото и да било съдържание на тези граждански "права" в материалното право на договарящата държава и по пътя на тълкуването съдът не може да създаде материално право, което няма законово основание в конкретната държава (Файед с/у Обединеното кралство, пар 65). Предявяването на иск за обезщетение на вреди поради нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по висящо производство е допустимо съгласно чл.2б, ал.3 ЗОДОВ. За да бъде присъдено обезщетение, обаче, следва да се установи по делото, какви процесуално-следствени действия са били предприети от органите на съдебната власт, броят на лицата и тежестта на обвиненията, както и доколко наказателното преследване се провежда или е приключило в разумен срок, а взетите мерки за процесуална принуда са засегнали личните права на пострадалия. В тази насока е и цитираната от касатора съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, поради което не е налице соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Гореизложеното дава отговор и на поставените въпроси в изложението на касационните основания към касационната жалба на СРС. В това изложение се сочи и въпрос относно дължимостта на лихвата за забава на обезщетение, присъдено по реда на чл.2б ЗОДОВ при положение, че ищецът не е приел предложението в административната процедура за изплащане на обезщетение. Административната процедура по изплащане на обезщетение е неотносимо към изискуемостта на задължението за обезщетение, предявено по исков ред. При липса на писмена покана до длъжника, обезщетението за забава се дължи от предявяването на иска, което дава отговор и на поставения от ищеца-касатор въпрос в тази насока, като цитираното от него решение на ВКС, с което е присъдено обезщетение ведно с лихвата от датата на постановената присъда няма задължителен характер. В касационните жалби на всички страни се поставят въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за вреди от неимуществен характер. Разрешение на тези въпроси е дадено в трайно установената, включително задължителна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд., решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд., решение № 222/12.02.2020 г. по гр. дело № 92/2019 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ІV-то гр. отд. и много други решения на ВКС. В обобщение, в нея се приема следното: Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в причинна връзка с увреждащото поведение при съответния деликт. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице (ищеца) неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. При иска по чл. 2б от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди; респ. – не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната към периода на увреждането; следва да се отчита, че самото осъждане (признаването на факта на увреждащото поведение), само по себе си също има репариращ ефект за пострадалия, предвид нематериалния характер на претърпените от него вреди. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, поради липсата на сочените касационни основания. С оглед изхода на спора, разноски не следва да се присъждат. Водим от горното, състав на ВКС