Определение № 871 от 21.12.2016 г. на ВКС по д. № 3262/2016 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на [фирма], [населено място] и на К. П. срещу въззивното решение на Софийски градски съд по гр.д. №8614/15 г. в различни негови части. С въззивното решение са уважени предявените от К. П. срещу [фирма] / [фирма]/ искове по чл.344, ал.1,т.1 и 2 КТ, за отмяна на уволнението на ищеца от длъжност „програмист, софтуерни приложения”, извършено на осн. чл.328, ал.1,т.5 КТ и за възстановяване на предишната работа. Отхвърлен е искът между същите страни с пр. осн. чл.344, ал.1,т.3 КТ – за сумата от 7615 лв., обезщетение за оставането без работа на ищеца П. за периода 27.04.-27.10.14 г. и съответно на изхода на спора по исковете са разпределени деловодните разноски.

Ищецът К. П. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му по чл.344, ал.1,т.3 КТ е отхвърлен и са намалени от въззивния съд присъдените му разноски по делото. Ответникът по иска [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която са уважени исковете по чл.344, ал.1,т.1 и 2 КТ.

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.

За допускане обжалване на въззивното решение в частта по исковете с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 и 2 КТ касаторът – ответник по иска се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че в противоречие с практиката на ВКС са решени от въззивния съд следните материалноправни въпроси от предмета на спора, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Представлява ли съществено процесуално нарушение общото неуказване на конкретното разпределение на доказателствената тежест на страните и неуказване за кои факти и обстоятелства страната не носи доказателствена тежест, както и неотстраняването на нарушение от въззивния съд с доклада си по чл.146 ГПК, основание ли е за касационно обжалване на решението?

2. Допустимо ли е въззивният съд да отказва събиране на нови доказателства при наличие на непълнота на доклада по делото и направено изрично оплакване в тази насока, които доказателства са от съществено значение за изясняване на конкретни факти и обстоятелства, за които в първата инстанция не са събрани / доказателства/, както и са от значение за установяване на истината по делото?

3.Допустимо ли е въззивният съд да обосновава решението си с писмено доказателство, което не е издадено от работодателя, а от негов служител, за който няма доказателства да има такива правомощия – в случая характеристиката, издадена от прекия началник на ищеца, което доказателство е било оспорено по надлежния ред, но съдът не е провел процедура по оспорване по реда на чл.193 ГПК и за което не са представени никакви други писмени доказателства за надлежния ред за издаването му?

Сочените в тази жалба основания за допускане на обжалването не се установяват: Първоинстанционният съд с доклада си е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелство, че между страните е съществувало тр. правоотношение за посочената длъжност, което е прекратено с предизвестие от работодателя на осн. чл.328, ал.1,т.5 КТ. Посочил е, че всички останали въпроси са спорни и подлежат на доказване, като е разпределил доказателствената тежест – указал е на ищеца, че следва да докаже основанието и размера на иска по чл.344, ал.1,т.3 КТ, а на ответника – че следва да докаже, че прекратяването на трудовото правоотношение на посочено основание е законосъобразно извършено. При така разпределената с доклада доказателствена тежест, в първото по делото заседание съдът се е произнесъл по доказателствените искания на страните. Допуснал е и е разпитал исканите от ответника - работодател двама свидетели за посочените обстоятелства, което се признава и във възивната жалба на работодателя. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е допуснал след изготвяне на доклада исканите от ответника доказателства – свидетели, поради което не е допуснато процесуално нарушение по чл.146, ал.2 ГПК и не са налице предпоставки по чл.260, ал.1,т.3 ГПК за допускане на още един свидетел, поискан с въззивната жалба на ответника.

Или първите два въпроса не съответстват на данните по делото за съдържанието на доклада на първоинстанционния съд, в който на осн. чл.146, ал.1 ГПК са изложени обстоятелствата, от които произтичат претендираните от страните права, дадена е правната им квалификация, посочено е кои обстоятелства не се нуждаят от доказване и е разпределена доказателствената тежест. Допуснати са и исканите от ответника след направения доклад доказателства. Затова тези два въпроса не са общо основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК – ТР №1/19.02.10 г.. Не се установява и конкретно противоречие с ТР №1/13 г. ОСГТК по втория от тях – не е налице непълнота в доклада, нито пропуск по чл.146, ал.2 ГПК, които да предпоставят допускането на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл.260, т.3 ГПК.

Третият въпрос навлиза в съществото на спора и предполага обсъждане на посочените в него обстоятелства – качество на лицето, издало препоръката на ищеца, като не се оспорва, че то е пряк ръководител на ищеца, чиито констатации за работата на ищеца са изложени в мотивите на уволнителния акт, и характера на издадената препоръка. Издадената препоръка е частен документ, съдържанието на който се преценява заедно с другите доказателства по делото / както е направено от въззивния съд/, без да е необходимо откриване на процедура по чл.193 ГПК – арг. от ТР №11/13 г. ОСГК. Поради това, че въпросът е по –скоро довод от съществото на спора, ВКС намира, че и той не обосновава общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК. Излагането на предпоставките на уволнителното основание по чл.328, ал.1,т.5 КТ, почерпано от цитирана практика по чл.290 ГПК, също не поставя конкретен правен въпрос от значение за делото, в контекста на допълнителните основания по чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК.

В обобщение, поставените въпроси не представляват общо основание за допускане на обжалването, не са обосновани и установени и допълнителните основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК, според указаното в ТР №1/10 г. Затова въззивното решение не следва да бъде допуснато до обжалване по жалбата на ответника срещу частта, с която са уважени исковете по чл.344, ал.1,т.1 и 2 КТ.

За допускане обжалването на въззивното решение в частта по иска с пр. осн. чл.344, ал.1,т.3 ГПК касаторът – ищец се позовава на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Намира, че въззивното решение в обжалваната част противоречи на цитираната практика на ВКС по следните три въпроса:

1. Какви доказателства са достатъчни за приемането / за доказано/ на оставане без работа на незаконно уволнения работник?

2. Необходимо ли е когато е представено ксерокопие на даден документ, той да бъде представян в оригинал пред съда, при положение, че ксерокопието не е било оспорено от ответната страна, нито съдът е изразил съмнение относно съдържанието на доказателствения документ?

3. След като СРС е взел решение по даден казус, допустимо ли е въззивната инстанция да отменя това решение, без да има наличие на такова искане от въззивната страна? Във въззивната жалба не е споменато принудителното оставане без работа на ищеца и не са правени доводи за това дали е осъществявал или не трудова дейност за периода след 27.04.14 г.

ВКС намира, че е налице основанието за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси – представеното ксерокопие от тр. книжка не е оспорено от ответника, съобразно изричното изявление в отговора на исковата молба. Не са изложени и конкретни оплаквания във въззивната жалба на ответника по иска във връзка с установения в първоинстанционното решение период на безработица по иска с пр. осн. чл.344, ал.1,т.3 КТ и представените за него доказателства. Отмяна на решението се претендира от въззивника и по този иск, но като обусловен от иска по чл.344, ал.1,т.1 КТ, който въззивникът намира за неоснователен по подробно изложени доводи за неправилност на първоинстанционното решение по главния иск. Въззивното решение по поставените въпроси противоречи на цитираните от касатора р. по гр.д. №2149/14 г. на трето г.о. на ВКС, р. по гр.д. №1033/12 г. и по гр.д. №2667/13 г. на четвърто г.о. на ВКС, както и на ТР №6/13 г. ОСГК.

Затова ВКС на РБ, трето г.о.