Определение № 3638 от 02.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1759/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адв. К. Г., действащ като пълномощник на ищеца С. Й. Д., срещу определение № 177 от 21.01.2026 г. по в. ч. гр. д. № 3433/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив. С обжалвания съдебен акт е оставена без уважение частната жалба срещу определение № 15301 от 27.11.2025 г., постановено по гр. д. № 1288/2025 г. на Районен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на адв. Г. за изменение на първоинстанционното определение от 20.10.2025 г. в частта за разноските, чрез присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв за предоставената от него безплатна правна помощ в размера, претендиран от самия процесуален представител. Частният жалбоподател поддържа, че определението е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочат хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението към частната жалба се поставят следните въпроси: 1. При определяне възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв обвързан ли е съдът с претендирания от оказалия безплатната правна помощ адвокат конкретен размер на възнаграждението, посочен в списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, когато липсва възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК от насрещната страна? 2. При присъждане и определяне на адвокатско възнаграждение трябва ли адвокатите, които получават възнаграждението си в брой или по банков път от клиента и тези, на които съдът определя такова по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, при успешен изход на делото да бъдат поставени в равни условия на възмездност? 3. Винаги ли се следва допълнително адвокатско възнаграждение на адвоката, представляващ клиента си по чл. 38, ал. 1 ЗАдв за всяко открито заседание след второто, нужно ли е да бъдат извършвани някакви конкретни процесуални действия, както и дали следва да бъде даден ход на делото, или е необходимо само адвокатът да се яви по делото, за да защити клиента си или да осъществи защитата по писмен начин, за да са налице условията за присъждане на това допълнително възнаграждение? 4. При определяне възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва ли съдът да съобрази и приложи критериите на новата разпоредба на чл. 36, ал. 3 ЗАдв /изм. ДВ, бр. 17 от 2026 г./, към която препраща чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв /изм. ДВ, бр. 17 от 2026 г.?/ 5. При липса на ниска фактическа и правна сложност на делото следва ли съдът да присъди по-високо и справедливо адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв и да се съобрази с решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 ? 6. Възможността на въззивния съд по чл. 272 ГПК за препращане към първоинстанционните мотиви означава ли, че той не следва да изложи свои и да обсъди всички възражения в жалбата? Във връзка с въпросите се цитира съдебна практика, на която според частния жалбоподател обжалваното определение противоречи. По втория, третия и четвъртия въпрос алтернативно се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по частната жалба [община] в писмен отговор излага становище за недопустимост и злоупотреба с процесуални права. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимна страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е съобразил, че производството пред районния съд е образувано по предявени от С. Й. Д. срещу [община] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ. По делото ищецът е представляван от адвокат К. Г., който е оказал на ищцовата страна безплатна правна помощ на основание чл. 38 ал. 1 т. 3 ЗАдв. Проведени са били няколко открити съдебни заседания, в първото от които са приети представените от страните писмени доказателства, разпитани са двама свидетели (по един на всяка от страните по делото), като по поисканата съдебна експертиза е дадена възможност на пълномощника на ищеца да формулира задачата на същата. Във второто съдебно заседание процесуални действия не са извършени и делото е отложено; при следващото заседание делото отново е отложено поради неизготвяне заключението на допуснатата експертиза; в последвалото открито заседание ход на делото не е даден по искане на адв. Г. заради ползване на законоустановен от него отпуск. Делото е отложено за 25.09.2025 г., когато поредното съдебно заседание отново е отложено, този път за 12.11.2025 г., с предоставяне на възможност на вещото лице да изготви заключението. Съдебното заседание на посочената дата обаче не се е състояло, тъй като делото междувременно е прекратено с постановеното в закрито заседание определение от 20.10.2025 г. поради отмяна на процесната уволнителна заповед и назначаването на ищеца на длъжност „заместник-кмет на общината“. При този изход на делото първоинстанционният съд е осъдил ответната Община да заплати по сметка на съда дължимата държавна такса, а на адвокат Г. - възнаграждение по чл. 38 ал. 2 ЗАдв, в размер на 1100 лв. Определеният размер съдът е мотивирал с фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия в проведените открити съдебни заседания и обстоятелството, че делото е приключило с прекратяването му, а не чрез решаването му по същество, като е съобразил и чл. 7, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. Последвала е молба по чл. 248 ГПК на адвокат Г. за изменение на прекратителното определение в частта за разноските, чрез присъждане на възнаграждението по чл. 38 ал. 2 ЗАдв в претендирания от него размер от 1500 лв., която е оставена без уважение. Определението на районния съд е обжалвано пред въззивния съд, който с атакувания съдебен акт е приел, че претендираният размер на адвокатското възнаграждение от оказалия безплатната правна помощ адвокат, не е задължителен за съда, поради което може да бъде присъдено и по-ниско възнаграждение от поисканото. Посочил е, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан и от минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г., с оглед Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-38/22. Приел е, че за определяне размера на дължимото се адвокатско възнаграждение следва да бъдат съобразени видът на спора, материалният интерес, видът и количеството на извършената работа, както и фактическата и правна сложност на делото. Споделил е изводът на първоинстанционния съд, че не е без значение и дали спорът е разрешен по същество или, както в случая, делото е прекратено поради отпаднал в хода на производството правен интерес. Въз основа на това е заключил, че възнаграждението на адвоката следва да отговаря на критериите за разумност и пропорционалност спрямо фактическата и правна сложност на делото. Според съда допълнителни възнаграждения за всяко открито съдебно заседание след второто не се следват, като в тази връзка е изтъкнал, че второто и третото заседания в случая са били отложени без да са били извършвани процесуални действия, в четвъртото ход на делото изобщо не е даден по искане на адвокат Г., а петото не се е състояло поради прекратяването на делото преди датата на заседанието. С оглед всичко изложено съдът е приел, че възнаграждение от 1 100 лв., при минимум 1077 лв. по Наредбата, която може да служи като ориентир, е съобразено с горните критерии. При така изложените мотиви основанията за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение не са налице. Съображенията са следните: По първия поставен от жалбоподателя въпрос, макар и да е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, липсва допълнителната такава. Това е така, защото даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС, с която се приема, че в хипотезата на присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на безплатно оказана правна услуга, насрещната страна не разполага с възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. При очертания вид представителство на страната, единствено съдът е компетентен да определи размерът на адвокатското възнаграждение, а това се прави въз основа на всички обстоятелства, които са установени по делото и които са от значение за неговата действителна правна и фактическа сложност, вкл. при отчитане обема на извършените от адвоката действия в производството. Съдът не е обвързан както от претендирания от адвоката размер на адвокатското възнаграждение, така и от минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в приетата Наредба № 1 от 09.07.2004 г., с оглед решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, в който смисъл са определение № 1857 от 8.04.2026 г. по ч. гр. д. № 77/2026 г. на ВКС, IV г.о., определение № 564 от 9.02.2026 г. по ч. гр. д. № 3673/2025 г. на ВКС, IV г. о., определение № 2954 от 4.06.2026 г. по гр. д. № 4286/2025 г. на ВКС, III г.о. и др. Възнаграждението на адвоката е определено в съответствие с посочените критерии в цитираната съдебна практика и изводите на въззивния съд са съобразени изцяло с нея. Вторият въпрос е неотносим за решаващите изводи на съда. Това е така, защото никъде в атакувания акт не е провеждана разлика между адвокатите, които получават възнаграждението си в брой или по банков път от тези, на които се определя възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Съответно, съдът не е поставял вторите в по-неблагоприятно положение от първите. Затова по въпроса не следва да се допуска касационно обжалване. Третият въпрос търси потвърждение на тезата на жалбоподателя, че нему в качеството на адвокат се следва допълнително възнаграждение за всяко следващо насрочено съдебно заседание след второто такова, независимо от провеждането му, на основание чл. 7 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. Въпросът е изцяло фактологичен и налага преценка по същество на усилията, положени от процесуалния представител в течение на производството и свършената от него работа, които конкретни обстоятелства в селективната фаза на настоящото производство не може да бъдат обсъждани. От друга страна, въпросът съдържа и логическо противоречие, доколкото за да се приеме, че е осъществена процесуална защита от адвоката в открито съдебно заседание, е необходимо освен заседанието да е било насрочено, още и същото да е било проведено, т.е. последователните насрочвания сами по себе си не са обуславящи за присъждане на по-високо адвокатско възнаграждение. Четвъртият въпрос касае приложението на процедурата по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, която е въведена с измененията на закона, обнародвани в ДВ, бр. 17 от 2026 г. Тази редакция не е била приложима към момента на определяне размера на адвокатското възнаграждение, нито пък адвокатът се е обърнал към съответната адвокатска колегия за определяне размера на възнаграждението за извършената от негова работа и въз основа на неговото решение да претендира присъждането му от съда. Затова, и този въпрос е неотносим към решаващите изводи на съда. Петият въпрос, макар и обуславящ изхода на спора, е разрешен в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в светлината на решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., включително цитираната от жалбоподателя. Несъгласието с преценката на съда относно фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа не е основание за допускане до касационно обжалване. Шестият въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, според която въззивният съд в хипотезата, в която препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, е длъжен да изложи и собствени мотиви по съществото на спора. По отношение на легитимното очакване на адвоката да получи по-голямо възнаграждение при пропуск на насрещната страна да направи възражение за прекомерност (за което няма изрично формулиран въпрос) следва да се посочи, че то е имплицитно включено в мотивите при преценката относно дължимия и справедлив размер в конкретния случай според конкретната извършена работа. На последно място, определянето на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв не съставлява пряка намеса на държавен орган в имуществено право на адвоката, каквото в претендирания размер не е възниквало. Предвид всичко гореизложено липсва правен въпрос, по който въззивното определение да бъде допуснато до касационно обжалване. Не е налице и твърдяната в изложението очевидна неправилност на определението по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на това понятие, е необходимо да е постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въззивното определение не страда от подобен порок. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,