Определение № 155 от 15.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4518/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 15447 от 07.09.2021 г. на Столична община, представлявана от Кмета Й. Ф., чрез юрисконсулт С. Д., която е насочена срещу част от въззивно Решение № 908 от 27.07.2021 г. по в.гр.д.№ 536/2021 г. по описа на Апелативен съд - София, ІV гр.състав. Ответникът по касационната жалба А. И. Н. е подал писмен отговор чрез адвокат М. Д. от САК. Възразява срещу допускане на обжалването. Претендира разноски съгласно чл. 38 ЗА. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице; отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение е потвърдено Решение № 261 460 от 30.11.2020 г. по гр.д.№ 3637/2019 г. на СГС, І-1 гр.състав, с което касаторът е осъден на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на В. Т. Н. (първоначален ищец, починала в хода на делото, чийто единствен наследник по закон е ответникът по касация) сумата 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие увреждане, настъпило на 02.04.2018 г. от падане в дупка на тротоар в [населено място]; сумата 1 346 лв. - обезщетение за имуществени вреди вследствие на същия инцидент, ведно със законните лихви до окончателното изплащане. Въззивното решение се обжалва само в частта относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че фактическата обстановка е установена правилно и е приложил чл. 272 ГПК. Наред с това е изложил собствените си изводи относно обстоятелствата, относими към фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД, които е формирал в резултат от направения анализ на събраните по делото доказателства. Прието е за установено, че, в резултат от неизпълнение на задълженията на Столична община, произтичащи от чл. 31 ЗП и чл. 11, ал. 1 ЗОбС, В. Т. Н. е получила счупване на шийката на дясната бедрена кост. Увреждането е настъпило при описания от ищцата и свидетелката Л. Н. механизъм. С оглед възрастта на пострадалата (82 г.) и наличието на остеопороза, достатъчен е бил удар с малка кинетична енергия, за да се стигне до тази фрактура. На 04.04.2018 г. ищцата е била оперирана. Извършена е резекция и отстраняване на главата на счупената шийка на бедрената кост и подмяна на дясната тазобедрена става с еднополюсна ендопротеза „Moor”, след което е последвала медикаментозна терапия. Изписана е от болницата на 16.04.2018 г. Пълното възстановяване е приключило за срок от 4 месеца, през който период е търпяла болки и страдания, най-интензивни през първите 30 дни. Имала е затруднения в придвижването за период от 3 месеца. След петия месец движенията свиване и разгъване в областта на ставата са били възстановени, останало е ограничение само в движението за отвеждане на крайника встрани. Придвижвала се е с проходилка и с помощта на придружител. При извършения на 20.03.2020 г. личен преглед на пострадалата, вещите лица от комплексната СМЕ са установили, че тя вече е в увредено общо състояние, основно е на легло. През последните месеци състоянието й се е влошило, постоянно е на постелен режим, обслужва се от болногледачка. Състоянието й се определя най-вероятно от тежка форма на възрастова атеросклероза и настъпила мозъчна атрофия. Вещите лица са установили и деменция, която според тях се е отключила след увреждането на крайника. Според експертите, счупването на шийката на бедрената кост е изиграло ролята на „катализатор” за изява на деменцията. Първите признаци на това заболяване са установени по време на рехабилитацията. Относно определения размер на обезщетението – 20 000 лева, въззивният съд е приел, че същият не е завишен. С оглед тежестта на травмата, претърпяната оперативна интервенция, продължителността на възстановителния период и липсата на пълно възстановяване включително и до смъртта на ищцата през месец юли 2020 г. и като е съобразено и обстоятелството, че травмата е спомогнала за отключване и на деменция, обезщетението в посочения размер е прието за справедливо. То е съобразено както със социално-икономическата обстановка към месец април 2018 г., така и с приноса на съществуващите преди травмата дегенеративни промени в опорно-двигателния апарат на пострадалата. С изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът повдига въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане и счита, че е налице противоречие с ППВС № 4/1968 г. Този въпрос е обуславящ изхода на спора, предвид фактическите и правни изводи на въззивния съд в мотивите на решението. По отношение на него обаче не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно посоченото ППВС № 4 от 23.12.1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, е обсъдил събраните по делото доказателства (писмени, свидетелски показания, заключение на съдебно-медицинска експертиза) и при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се е съобразил с вида и характера на увреждането, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищцата болки и страдания, продължителността на основния възстановителен период и остатъчните последици за здравето й, възрастта на пострадалата, съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите – 2018 г. Съобразяването на изводите на съда с трайно установената практика на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол. С оглед настоящото произнасяне касаторът по принцип дължи разноски във връзка със защитата на ответника по касация в производството пред ВКС. Последният е защитаван от адвокат М. Д. от САК, чиято представителна власт произтича от пълномощното от 31.05.2021 г. и е учредена за времето до приключване на производството, т.е. включително за процесуално представителство пред ВКС (л. 36 от въззивното гр.д.). Същевременно, сключеният също на 31.05.2021 г. (л. 37 от въззивното гр.д.) договор за правна защита и съдействие съдържа уговорката адвокат Д. да защитава А. И. Н. безплатно съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, но е посочено, че това се отнася за процесуалното представителство по в.гр.д.№ 536/2021 г. по описа на САС, ІV състав. Не е представен последващо сключен договор, който да разпростира действието на уговорката по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА и за процесуалното представителство пред ВКС. По тази причина съставът на ВКС приема, че не е налице основание за присъждането на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на пълномощника на А. И. Н.. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение