Определение № 3618 от 10.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1211/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. Д. И., представляван от адв. Кр. Г., срещу Определение № 130/29.01.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 691/2024 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, с което е потвърдено Определение № 1878/13.08.2024 г., постановено по гр. д. № 513/2024 г. по описа на РС - гр.Казанлък, с което производството по делото е прекратено поради отказ от предявените искове.

В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателят поддържа, че неправилно въззивният съд е отказал да отмени определението на първоинстанционния съд за прекратяване на делото поради отказ от исковете при наличието на доказателства за престъпни обстоятелства, свързани с упражнена спрямо ищеца принуда във връзка с подписването на писмено изявление за отказ от исковете. Поддържа, че въззивният съд е следвало да отмени определението за прекратяване на делото и да постанови спирането му на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси с твърдение, че тяхното разглеждане от касционната инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. „Молбата за отказ от предявените искове и частната въззивна жалба против определението на съда за прекратяване на производството по делото представляват ли част от производството по образувано гражданско дело, по което съдът се произнася?“;

2. „При подадена жалба до въззивния съд против определението за прекратяване на производството по делото, в която се съдържат данни за извършено престъпление от общ характер спрямо ищеца и последният сочи престъпни обстоятелства, при които под принуда, заплаха и сила, упражнени спрямо него, е подписал документ с неизвестно за него съдържание, който документ се оказва молба за отказ от предявените искове, длъжен ли е въззивният съд да постанови спиране на гражданското дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, щом са налице данни за образувано досъдебно производство?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши служебна проверка за наличие на образувано досъдебно производство при посочени от жалбоподателя номер на досъдебното производство, органа по разследването, прокурорската преписка и пострадалото лице или следва да укаже на жалбоподателя да представи доказателства за тези обстоятелства – образувано досъдебно производство, правна квалификация на престъпното деяние и кое е пострадалото лице?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд при налични доказателства за извършено престъпление спрямо ищеца по делото, свързано с упражнени спрямо него принуда, сила и заплаха за подписване на молба за отказ от предявените искове, да постанови спиране на производството по гражданското дело до приключване на досъдебното производство, от изхода на което зависи решаването на гражданския спор?“;

5. „Длъжен ли е въззивният съд след анализ на доказателствата по образуваното гражданско дело във връзка с исковата молба и оплакванията във въззивната частна жалба да прецени представлява ли престъпно обстоятелство действието на лице, увредило имуществените интереси на ищеца при условията на чл. 40 ЗЗД, като е действало съзнателно против законните интереси на ищеца, а именно – извършило ли е престъпление по чл. 217, ал. 2, вр. ал. НК, и длъжен ли е въззивният съд служебно да сигнализира прокуратурата за това деяние на „упълномощения“ и на това основание да спре производството по гражданското дело?“;

6. „Налице ли е очевидна неправилност на постановения от въззивния съд съдебен акт, с който се потвърждава определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото поради отказ от иска, без да е извършена проверка на сочените от ищеца престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на делото? Длъжен ли е по закон съдът да приложи разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и длъжен ли е служебно да следи за наличие на престъпни обстоятелства, имащи значение за правилното решаване на гражданското дело, когато такива се сочат от страна в производството, и когато престъпните обстоятелства са очевидни за съда?“;

7. „Длъжен ли е съдът при посочване на престъпни обстоятелства да сезира компетентния разследващ орган?“.

Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното определение.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на III отдeление, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК.

Предявени са искове с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците Н. М. Т. и И. С. П., че ищецът И. Д. И. е собственик на идеални части от подробно описани в исковата молба недвижими имоти, съединени с искове с правно основание чл. 40 ЗЗД, които имат обуславящо значение за исковете за собственост.

След депозиране на писмените отговори на ответниците с молба от 12.08.2024 г., депозирана по пощата, ищецът заявил, че се отказва от предявения иск и моли производството по делото да бъде прекратено.

С определение № 1878/13.08.2024 г. първоинстанционният съд прекратил производството по гр. д. № 514/2024 г. по описа на РС – Казанлък поради отказ от предявените искове.

В частната жалба срещу това определение ищецът поддържал, че отказът от иска е недействителен, тъй като под заплаха за убийство и след нанесен му удар в лицето бил принуден да се подпише на три листа без да има възможност да види какъв е текстът, под който полага подис. Този текст бил закрит с ръка от маскиран човек, който го нападнал и принудил под заплаха за живота му да подпише документа.

За да потвърди обжалваното определение, въззивният съд приел, че първоинстанционният съд бил своевременно и редовно десезиран от решаването на правния спор в хипотезата на чл. 233 ГПК. Твърденията на ищеца, развити в частната жалба, че е бил обект на нападение и под заплаха за живота си е подписал молба с изявление за отказ от иска, окръжният съд приел за недоказани, независимо от постъпилите официални справки за образувани и висящи досъдебни производства в РУ на МВР - [населено място] с посочени в тях заявител, предмет по НК и достигната фаза на разследването.

Според въззивния съд ищецът разполагал с правната възможност при евентуално доказване по надлежния ред, че отказът от иска е недействителен, да поиска отмяна на определението за прекратяване на делото по реда на чл. 303 ГПК.

Като взе предвид мотивите към обжалваното определение, настоящият състав на ВКС, III ГО, намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по определящия изхода на спора правен въпрос, прецизиран от касационната инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в следния смисъл: „Какви са правомощията на въззивния съд при въведени в частна жалба срещу първоинстанционно определение по чл. 233 ГПК твърдения на ищеца за извършено спрямо него престъпление, изразяващо се в упражнени принуда, сила и заплаха за подписване на молба за отказ от предявения иск?“.

В гражданския процес поначало не може да се установява дали дадено деяние съставлява престъпление. Наличието на извършено престъпление по правило се установява с присъда на наказателния съд и по реда на Наказателно-процесуалния кодекс. Поради това при повдигнат спор по гражданските последици от деянието на дадено лице, за което се твърди, че съставлява престъпление, производството по гражданското дело се спира на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, ако твърдените престъпни обстоятелства имат значение за правилното решаване на спора и са предмет на установяване в наказателното производство.

В определени случаи законът предоставя на гражданския съд компетентност да се произнесе по предявен в отделен процес иск за установяване на престъпно обстоятелство, което е от значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение. Съгласно чл. 124, ал. 5 ГПК това са случаите, при които наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 5 НПК (когато деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия; когато наказателната му отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност; когато деецът е починал или след извършване на престъплението е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта), или е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 НПК (налице е висящо дело, разглеждането на което в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина) или чл. 26 НПК (налице е висящо дело за престъпления, извършени в съучастие), както и в случаите, когато извършителят на деянието е останал неоткрит. Установителният иск по чл. 124, ал. 5 ГПК се предявява тогава, когато в посочените по-горе случаи престъплението не може да бъде установено по наказателнопроцесуален път и не може да бъде постановена присъда, задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. С решението по такъв иск се установява престъплението (с обективните и субективните му признаци), извършено от дадено лице, както би се установило с присъдата, ако не бяха изключващите наказателното преследване причини – в този смисъл са ТР № 20/1968 г. по гр. д. № 8/68 г., ОСГК, Решение № 112 от 18.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4621/2022 г., IV ГО, Решение № 202 от 30.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1186/2018 г., IV ГО, Решение № 297 от 8.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1792/2010 г., III ГО, Решение № 392 от 14.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 256/2012 г., III ГО, и други.

Законодателят е предвидил още и възможност гражданският съд да спре производството, когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор – чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. В тази хипотеза производството се спира, когато по гражданското дело се разкрият престъпни обстоятелства, т.е., когато гражданският съд е констатирал въз основа на събраните по делото доказателства, че такива обстоятелства съществуват, без значение дали за установяването им има образувано наказателно производство. Твърденията на някоя от страните, че са извършени престъпления, не са достатъчни (Решение № 116/15.05.2013 г. по гр. д. № 745/2012 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 556/19.09.2013 г. по ч. гр. д. № 5301/2013 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 273/23.06.2016 г. по ч. т. д. № 1307/2016 г. на ВКС, I ТО). Ето защо при въведени от страна по гражданско дело твърдения за извършено престъпление гражданският съд следва да даде указания за подлежащите на доказване факти и ако се съберат доказателства, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, да спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и да сезира компетентните органи, ако страната не е сторила това. Така въпросът дали има извършено престъпление или не ще бъде решен в рамките на наказателното производство и съобразно изхода му, при влязла в сила присъда, същата на основание чл. 300 ГПК ще бъде задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. В случай, че наказателно производство не бъде образувано или образуваното бъде прекратено или спряно на някое от основанията по НПК, предвидени в разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК, или когато извършителят на деянието е останал неоткрит, наказателният съд не се произнася (както и в хипотезата по предходния абзац) по това дали деянието съставлява престъпление, поради което в тези случаи производството по гражданското дело следва да бъде възобновено и гражданският съд следва да събере доказателства и сам да извърши преценката дали извършеното деяние е престъпление като изключение от правилото на чл. 17, ал. 1 ГПК, че гражданският съд не взема становище по въпроса дали е извършено престъпление. По този начин престъпното обстоятелство ще се установи инцидентно по гражданското дело, по което са предявени съответните права, щом са налице предвидените в закона предпоставки (ТР № 11 от 03.01.1967 г. на ОСГК на ВС, Решение № 392/14.12.2012 г. по гр. д. № 25682012 г. на ВКС, III ГО). Няма различие в така очертаните правомощия на гражданския съд в различните етапи на съдопроизводството – първоинстанционно или въззивно.

С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че въззивното определение е неправилно.

Спорът в хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, е свързан с установяване на твърденията на жалбоподателя - ищец по делото – по валидността на неговото изявление (отказ от предявения иск, послужил като основание по чл. 233 ГПК на първоинстанционния съд да прекрати производството по делото) като направено в резултат на упражнени спрямо него принуда, сила и заплаха за подписване на молба против волята му и при незнание на съдържанието й. След като правилно е определил така очертания предмет на производството, въззивният съд е счел, че няма как да извърши преценка, тъй като твърденията на жалбоподателя не били подкрепени с никакви доказателства, независимо от постъпилите официални справки за образувани и висящи досъдебни производства в РУ на МВР – Казанлък. Въззивният съд правилно е дал указания до жалбоподателя за подлежащите на доказване факти, в изпълнение на които на 18.12.2024 г. адв. Г. е представила две удостоверения от РУ на МВР – Казанлък за образувани по жалби на И. Д. И. досъдебни производства с приложени към тях препис от постановление за образуване на досъдебно производство от 28.08.2024 г. по пр. пр. № 7889/2024 г. по описа на РП – Стара Загора и копие от жалба № 284000-29324 от 07.08.2024 г. до РУ на МВР – Казанлък. Независимо от това, въззивният съд не е събрал тези доказателства в открито съдебно заседание с участие на страните по реда на чл. 148 ГПК, приложим на основание чл. 268, ал. 2, вр. чл. 278, ал. 1, изр. 2 ГПК, нито се е произнесъл по приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, каквото искане се съдържа в частната жалба, с която е сезиран и към която са представени, освен друго, и копие от жалба № 284000-29324 от 07.08.2024 г. до РУ на МВР – Казанлък.

При тези данни обжалваното определение следва да бъде отменено и тъй като в случая касационната инстанция не може сама да реши въпроса по жалбата (чл. 278, ал. 2 ГПК), делото следва да се върне на въззивния съд за продължаване на съдопроизводствените действия в съответствие с указанията в мотивите на настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,