Определение № 516 от 30.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2597/2020 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.

С решение № 86/10.04.2020 г. по в. гр. д. № 61/2020 г. Шуменският окръжен съд отменил решение № 7/06.01.2020 г. по гр. д. № 9/2019 г. на Шуменския районен съд и признал за установено по отношение на Р. Ш. Б. и Г. А. Б., че Н. Х. А., Р. Н. М. и А. А. Л., последната действаща чрез настойника си Р. Н. М., са собственици общо на 7/8 ид. ч. /първата и втората - на по 1/8 ид. ч., а третата - на 5/8 ид. ч./ от 1/2 ид. ч. от дворно място, цялото с площ 1 250 кв. м., находящо се в [населено място], обл. Шумен, за което е отреден УПИ ....... от кв. ..., като осъдил Р. Ш. Б. и Г. А. Б. да предадат на собствениците владението на посочените идеални части; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК отменил н. а. № ../16.11.2017 г.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците, които искат то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация - ищците, е получен писмен отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Данните по делото сочат и това е прието за установено, че с н. а. № ../03.02.1977 г. Х. Х. Ш., по време на брака си с ищцата А. А. Л., е признат за собственик по давностно владение на недвижим имот, съставляващ къща в северната част на двора, заедно с 1/2 ид. ч. от дворно място от 1 250 кв. м., образуващо парцел...... от кв. ... по плана на [населено място].

На същата дата с н. а. № ../1977 г. за собственик по давностно владение на къща в южната част на двора, заедно с 1/2 ид. ч. от дворно място от 1 250 кв. м., образуващо парцел ... от кв. ... по плана на [населено място], е признат Ш. Б. Х..

Х. Ш. е починал на 05.05.1989 г. и е оставил за наследници по закон съпруга А. А. Л. - ищца, и деца: И. Х. Ш., Н. Х. А. и Р. Н. М. - последните две също ищци.

Ш. Х. е починал на 22.04.2010 г. и е оставил за наследници по закон съпруга Н. И. Х. и деца: Р. Ш. Б. - ответник, Е. Ш. Р. и П. Ш. Х..

Ответницата Г. Б. е съпруга на ответника Р. Б..

С н. а. № ../02.12.2016 г. Н. Х. прехвърлила на сина си- ответника Р. Б., срещу задължение за гледане и издръжка 1/4 ид. ч. от жилищна сграда в южната част на двора, заедно с 1/2 ид. ч. от дворно място от 1 250 кв. м., съставляващо парцел .... от кв.... по плана на [населено място].

С н. а. №.../08.08.2017 г. П. Х. и И. Ш. продали на ответника Р. Б. съответно: първата - 1/4 ид. ч. от жилищна сграда в южната част на двора, заедно с 1/2 ид. ч. от дворно място от 1 250 кв. м., съставляващо парцел ...... от кв. ...по плана на [населено място], и вторият - 1/8 ид. ч. от дворното място с площ 1 250 кв. м., за което е отреден УПИ ........ от кв. ... по плана на [населено място].

С н. а. № .../16.11.2017 г. ответникът Р. Б., по време на брака си с ответницата Г. Б., е признат за собственик по давностно владение на 3/8 ид. ч. от дворно място с площ 1 250 кв. м., за което е отреден УПИ .... от кв. ... по плана на [населено място].

Въззивният съд приел, че на основание наследствено правоприемство след смъртта на Х. Ш. съгласно чл. 5 и 9 ЗНсл ищците са придобили собствеността върху съответната идеална част от процесния имот: Н. А. върху 1/8 ид. ч., Р. М. върху 1/8 ид. ч. и А. А. върху 5/8 ид. ч. /като сбор от 1/8 ид. ч. от общия наследодател и 4/8 ид. ч. от прекратената съпружеска имуществена общност/, общо 7/8 ид. ч. от 1/2 ид. ч. от дворното място, или 7/16 ид. ч. от цялото дворно място.

В защитата си същество срещу предявените искове ответниците са оспорили правото на собственост на ищците върху процесните идеални части, като са се позовали на изтекла от 1978 г. придобивна давност в полза на Ш. Х., а след смъртта му - в тяхна полза, за което им е издаден и н. а. № ..../2017 г. за собственост на основание давностно владение.

Въззивният съд посочил, че доколкото и двете страни се легитимират с надлежни документи за правото си на собственост - ищците с констативния нотариален акт № .../1977 г. на наследодателя им, а ответниците - със своя констативен нотариален акт № .../2017 г., то всяка от тях трябва да докаже фактическия състав на съответното придобивно основание.

Ответниците не оспорват, а и се установява по делото, че Х. Ш. и съпругата му /ищцата А. А./ са придобили по давност 1/2 ид. ч. от процесното дворно място, съответно, че Ш. се явява праводател на ищците. С н. а. № .../2017 г. ответниците са признати за собственици по давност на 3/8 ид. ч. от имота, които включват част от процесните 7/16 ид. ч. от него /за остатъка над 3/8 ид. ч. до 7/16 ид. ч. ответниците не са се снабдили с констативен нотариален акт, но твърдят придобиването им по давност/, при което ответниците като страна, позоваваща се на посоченото придобивно основание, следва да докаже изтекла в нейна полза придобивна давност.

Въззивният съд приел, че в случая не са ангажирани надлежни доказателства досежно наличието на всички изискуеми предпоставки на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. В тази насока по делото не е спорно, че праводателите на страните са придобили в съсобственост при равни дялове процесното дворно място. Като се позовал на събраните гласни доказателства /св. З. А., Ил. Д., С. А., И. Ф./, въззивният съд приел за установено, че в периода 1978-1981 г. наследодателят на ищците си закупил друг имот в същото населено място и със семейството си се преместил да живее там, като след това дворното място било стопанисвано/ползвано единствено от другия съсобственик Х., съответно - от наследниците му, а къщата на наследодателя на ищците постепенно се разрушила. Въз основа на тези доказателства съдът приел, че през правнорелевантния период фактическа власт върху цялото дворно място безспорно е била осъществявана от Ш. Х. и съпругата му Н. Х., а след смъртта на Х. през 2010 г. - от Н. Х. и ответниците - съпрузите Р. и Г. Б..

За неустановено обаче въззивният съд приел фактическата власт да е осъществявана при наличието на намерение за своене и на частта на наследодателя на ищците. Посочил, че през 1977 г. между наследодателите на страните е възникнала съсобственост вследствие на съвладение, т. е. основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на другия съсобственик и го прави държател на неговите идеални части. По делото не са събрани доказателства за извършени от наследодателя на ответниците, съответно - от тях, действия, обективиращи спрямо праводателя на ищците, съответно след това спрямо ищците, като съсобственици на 7/16 ид. ч. от дворното място, намерението да владеят идеалните им части за себе си. Съдът посочил, че съгласно показанията на св. Н. Х. - майка на ответника Р. Б., ищците идвали в къщата им като гости, но по отношение къщата на ответниците ищците никога не са имали претенции. Освен това според показанията на посочената свидетелка Р. Б. никога не бил казвал на ищците, че къщата е изцяло негова и че повече не ги иска в къщата. Въззивният съд обсъдил и факта, че приживе наследодателят на ответниците не се е позовал на придобивна давност касателно другата 1/2 ид. ч. от дворното място, съответно не се е снабдил с констативен нотариален акт на това основание. Неговите наследници Н. Х. /съпруга/ и П. Х. /дъщеря/ са прехвърлили на другия му наследник - ответника Р. Б., придобитите по наследство идеални части от притежаваната само 1/2 ид. ч. от дворното място. Посочил, че тези действия сочат на извод, че приживе Х. е бил само държател на идеалните части на другия съсобственик Ш., поради което и наследниците му са прехвърлили само придобитите по наследство от Х. идеални части от неговата 1/2 ид. ч. от дворното място. Според въззивния съд за това, че нито наследодателят Х., нито ответниците са ползвали идеалната част на Ш. с намерение да я своят, сочи и обстоятелството, че на 08.08.2016 г. ответниците са закупили от И. Ш. - син на Х. Ш., съответната идеална част от имота, придобита по наследство, като при изповядване на сделката са били представени н. а. № ....../1977 г., с който Х. Ш. е бил признат за собственик по давност на 1/2 ид. ч. от дворното място от 1 250 кв. м., и удостоверение за наследници на Ш., в което са вписани всички негови наследници. Оттук съдът заключил, че към този момент Р. Б. не е държал имота изцяло като свой, а от посочената дата до завеждане на исковата молба не е изтекъл законоустановеният 10-годишен срок, необходим за придобиване на имота по давност.

Въззивният съд намерил за недоказани твърденията на ответниците, че наследодателят им Х. бил изкупил от наследодателя на ищците Ш. дела му от процесното дворно място, тъй като в този смисъл не са ангажирани писмени доказателства, а събраните гласни доказателства не е кредитирал, доколкото са противоречиви, неконкретни, противоречащи на други безспорно установени обстоятелства по делото и не са непосредствени. Така, св. И. Ф. твърди, че Х. платил дела на Ш., но заявява, че бил чул това от самия Х.. Св. С. А. заявява, че Ш. дал пари на Х. да вземе другата къща, но в показанията си пред нотариуса две години по-рано не е посочил този факт, като същевременно сочи, че Ш. и Х. били братя, което категорично не отговаря на действителността. И двамата свидетели не били чували ищецът да е купувал дяловете на другите съсобственици. Същевременно св. Н. Х. /съпруга на Ш. Х./ сочи, че съпругът й бил дал пари на И. /син на Ш./ да си построи друга къща, но не и, че е дал пари на Ш. за дела му от дворното място. Липсва и логика, ако Х. е заплатил дела на Ш. от общото място, наследникът му да изкупува дела на наследника на Ш..

Въззивният съд посочил и това, че ползването изцяло на дворното място, в каквато насока са показанията и на двете групи свидетели, също не сочи на намерение за своене. Неупражняването на права от страна на съсобственика само по себе си не би могло да има за последица изгубване на тези права, тъй като вещното право не се погасява с факта на неупражняването му - притежателят му би могъл да го изгуби, само ако трето лице придобие същото право по силата на предвиден в закона придобивен способ, каквато хипотеза в случая не е налице.

С оглед изложеното въззивният съд заключил, че доколкото са доказани и трите предпоставки за уважаване на ревандикационните претенции, то същите се явяват основателни и ги уважил.

Съобразно изхода на спора по главната претенция въззивният съд уважил и акцесорното искане за отмяна на н. а. № 81/2017 г., с който ответникът Р. Б. е признат за собственик въз основа на давностно владение на 3/8 ид. ч. от УПИ ........... от кв. ......... по плана на [населено място].

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат, че спорът пред въззивната инстанция е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържат също така и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Поставят въпросите:

1. Следва ли да се приеме, че е възникнало право на собственост по давностно владение спрямо наследодател, който не се е позовал, респ. снабдил с титул за собственост за съсобствен имот и след смъртта му фактически неговият наследник да е продължил владението над имота, за който наследникът претендира права след смъртта на наследодателя си - поддържа се противоречие на въззивното решение с ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС;

2. Ирелевантни ли се явяват последващи сделки на наследника по отношение на установеното и осъществено от неговия наследодател давностно владение и следва ли да се приеме, че подобни действия биха заличили със задна сила установеното и осъществено давностно владение от неговия наследодател върху недвижим имот.

Касаторите се позовават и на следната съдебна практика на ВКС: ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК, ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК, решение № 141/11.10.2019 г.по гр. д. № 3719/2018 г. на І-во г. о., решение № 33/19.06.2018 г. по гр. д. № 1931/2017 г. на І-во г. о., решение № 31/27.02.2015 г. по гр. д. № 5276/2014 г. на ІІ-ро г. о., решение № 79/05.07.2019 г. по гр. д. № 3706/2018 г. на ІІ-ро г. о., решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на I-во г. о. и решение № 312/11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г. на ІV-то г. о.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

С т. 3 на ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е призната възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост. Във въззивното решение тази задължителна съдебна практика не е отречена. Въззвният съд е приел, че в периода 1978-1981 г. наследодателят на ищците е напуснал заедно със семейството си процесния имот и след това дворното място е било стопанисвано единствено от другия съсобственик Х., съответно от наследниците му, един от които е касаторът Р. Б.. Или, първият елемент от фактическия състав на придобивното основание, въведено от ответниците в защитата им по същество, е приет за установен. Не е установено обаче фактическата власт да е осъществявана при наличието на намерение за своене, т. е. не е бил доказан вторият елемент от фактическия състав на придобивната давносте и именно това, а не липсата на позоваване приживе от наследодателя на този придобивен способ, е наложило извода за неоснователност на правопрекратяващото възражение и за уважаване на исковете за ревандикация. Следователно поддържаното основание за допускане на касационно обжалване не е налице.

Не се разкрива противоречие и с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването е по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В случая и двете страни по спора се легитимират с документи за правото си на собственост, поради което в съответствие с тълкувателния акт въззивният съд е приел, че всяка от тях следва да докаже фактическия състав на съответното ползващо я придобивно основание.

Въззивното решение не противоречи и на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, с което са дадени указания за разрешаването на спорове за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците. Прието е, че след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Ако се позовава на придобивна давност, съсобственикът трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Изхождайки от това разрешение, въззивният съд е изследвал дали в разглеждания случай, при който основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на другия съсобственик и го прави държател на неговите идеални части, е налице т. н. „преобръщане на владението“ и е приел, че липсват доказателства за извършени от Ш. Х., съответно от ответниците, действия, обективиращи спрямо праводателя на ищците, съответно след това спрямо самите тях като съсобственици на спорните 7/16 ид. ч. от цялото дворно място, намерението да владеят идеалните им части за себе си. Що се отнася до правилността на този извод, същата не е предмет на производството по селекция на касационните жалби и може да бъде проверена само при допуснато касационно обжалване, ако са налице предпоставките за това.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице и при извършената преценка за съответствие на обжалваното въззивно решение с останалите съдебни актове, на които касаторите се позовават.

Така, решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, І-во г. о., разглежда хипотеза на установяване на фактическа власт без да е налице основание за това. Посочено е, че по въпроса: кой носи доказателствената тежест за опровергаване на установената в чл. 69 ЗС презумпция, неправилно в противоречие с чл. 69 ЗС и практиката на ВКС по приложението на тази разпоредба, въззивният съд е приел, че в тежест на позоваващото се на изтекла придобивна давност лице е да установи, че намерението за своене е достигнало до легитимиращото се като собственик на имота лице. Хипотезата, пред която страните са изправени, е различна - касае се за завладяване на частта на съсобственик, поради което разрешението, дадено с този съдебен акт, е неприложимо. Вторият въпрос, по който Върховният касационен съд се е произнесъл, е за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите. Такъв въпрос е разрешен от въззивния съд, но не е поставен от касаторите, поради което касационният съд не може да извърши преценка за съответствие на обжалваното решение с посочената съдебна практика.

Решение № 33/19.06.2018 г. по гр. д. № 1931/2017 г. на ВКС, І-во г. о., е по въпроси, касаещи приложението на чл. 82 ЗС при универсално и частно правоприемство, както и окачествяването на владението като явно. Такива въпроси касаторите не са поставили за разрешаване.

Същото се отнася и за решение № 31/27.02.2015 г. по гр. д. № 5276/2014 г. на ВКС, І-во г. о., с което е разрешен материалноправният въпрос: когато съсобствениците на двуетажна фамилна сграда след построяването й владеят реални обекти от нея и демонстрират намерението си да станат собственици на тях, осъществен ли е акт на открита промяна на намерението да се владее и придобие реална част от сградата.

Решение № 79/05.07.2019 г. по гр. д. № 3706/2018 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е по въпроса: следва ли да се приеме, че е възникнало право на собственост по наследство за наследник, който не разполага с титул за собственост за имот на името на своя наследодател, след смъртта му фактически не е продължил владението над имота, не е владял непрекъснато имота до снабдяването на трето лице с нотариален акт за имота по давност и чийто наследодател приживе не се е позовал на придобивна давност по отношение на този имот, за който наследникът претендира права след смъртта на наследодателя си. Дадено е разрешение, че право на собственост се придобива в наследство от наследник, който не разполага с титул за собственост за имот на името на своя наследодател, дори и ако след смъртта му фактически не е продължил владението над имота, но се е позовал на това придобивно основание при спор за собственост, макар и приживе наследодателят му да не е сторил това. Добавено е и това, че снабдяването на едно трето лице - респ. друг сънаследник, с нотариален акт за собственост на същия имот на основание придобивна давност и чийто наследодател приживе не се е позовал на придобивна давност по отношение на този имот, и който наследникът /ответник по иска/ претендира самостоятелни /а не по наследство/ права на основание факти, настъпили след смъртта на общ на страните наследодател, следва да установи, при условията на пълно и главно доказване, наличието на предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС. Разрешението е дадено в хипотеза на общ на страните по делото наследодател, който е упражнявал фактическа власт, но без документ, легитимиращ правото на собственост. Разглежданият случай не е такъв - установено е, че наследодателят на касатора Р. Б. е бил съсобственик на процесното дворно място, разполагащ с титул за собственост на 1/2 ид. ч., която след смъртта на собственика е придобита от наследниците му по закон, включително и от посочения касатор. Относим по настоящото дело е въпросът дали касаторите са придобили на основание придобивна давност идеалните части на собствениците на другата 1/2 ид. ч., също разполагащи с титул за собственост - ищците, но в цитираното решение въпрос за придобиване идеални части на съсобственик /при съсобственост, която не е възникнала на основание наследяване/ не е разглеждан.

Решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, I-во г. о., е по въпросите: допустимо ли е това решение, с което ищецът по иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на недвижим имот се осъжда да заплати на ответника по този иск подобрения в имота, претендирани под формата на възражение, с оглед упражняване правото на задържане на имота при евентуално уважаване на иска, и счита ли се владението на недвижим имот смутено, а придобивната давност - прекъсната, с подаване до прокуратурата на жалба от собственика на имота с твърдение за извършено престъпление във връзка с придобиването на имота. Такива въпроси по настоящото дело не са поставени.

Решение № 312/11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г. на ВКС, ІV-то г. о., е по въпроса: следва ли съдът да приеме безусловно показанията на свидетел само въз основа на факта, че същият е бил очевидец, въпреки че показанията противоречат на показанията на други свидетели и при противоречие между гласните доказателства следва ли да се изложат подробни аргументи защо едните се кредитират за сметка на други. Такъв въпрос касаторите не са поставили за разглеждане от касационната инстанция.

В обобщение на всичко изложено настоящият състав на ВКС, I-во г. о., приема, че предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване не са налице.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 2 ГПК. Правната теория и трайната съдебна практика приемат, че едно съдебно решение е нищожно, когато излиза от правораздавателната власт на съда, не е постановено в законния състав и не е облечено в съответствие с чл. 235, ал. 4 ГПК в предвидената от закона писмена форма, както и когато няма изискуемото от чл. 236 ГПК съдържание, чрез което ясно да е изразена формираната от съда правораздавателна воля. Съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или съдът се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато в законоустановения срок не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните и др. /т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г./. В разглеждания случай такива пороци на въззивното решение не се установяват. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Съгласно чл. 281, т. 3 ГПК решението е неправилно при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Критерият по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК изисква квалифицирана форма на тези пороци. В случая той не е осъществен, тъй като не са налице хипотези, които предполагат очевидна неправилност- нарушение на императивна материалноправна норма, на основни съдопроизводствени правила /например ограничаване на правото на защита и нарушаване равенството на страните в процеса/ или наличие на явна необоснованост, а и касаторите не са обосновали в какво се изразява според тях поддържаното основание очевидна неправилност.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на по 400 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.