Определение № 60525 от 01.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2242/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на: Е. И. К., Б. И. К., М. И. К., Я. И. К., И. И. К., В. Н. В. и Ц. Н. В., чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 100207 от 29.07.2020 г. по т. д. № 100013/2020 г. по описа на АС – Велико Търново, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 107 от 21.11.2019 г. по т. д. № 38/2019 г. по описа на ОС – Ловеч за отхвърляне на исковете на касаторите по чл.226 ал.1 КЗ /отм./, предявени срещу ЗК УНИКА АД, за заплащане на обезщетения, както следва – в размер на по 60 000 лв. /частично от 200 000 лв./, съответно по 30 000 лв. /частично от 100 000 лв./, за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Т. И. З. и В. И. К. – сестри на първите петима ищци, както и по 30 000 лв. /частично от 100 000 лв./ за последните двама ищци, като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на техния брат – Т. Т. И., починали в резултат на ПТП на 24.04.2016 г. по вина на водача Д. К. К., ведно със законната лихва, считано от същата дата. Касаторите навеждат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, въз основа на които молят същото да бъде отменено като неправилно и предявените искове по чл.226 ал.1 КЗ /отм./ да бъдат уважени, с присъждане на разноските за всички инстанции. Искането за допускане на решението до касационно обжалване се основава на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 ГПК. Твърди се, че въпросът – дължи ли се обезщетение на ищците като наследници от съответен кръг /братя и сестри на загинали в ПТП/ и при събраните доказателства по делото, предвид и разясненията на ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК, съответно цитирани, е разрешен в обжалваното решение, включен е в предмета на спора, обусловил е правните изводи на съда, поради което се моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и касационният съд да се произнесе, дължи ли се обезщетение при наличие на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, когато увреденият търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Излага се, че изводите на съда, че не се установяват изключително близки отношения между починалите и техните братя и сестри, противоречат на установеното по делото от събраните доказателства и закона /чл.235 ал.2 ГПК/, както и на практиката на ВКС – решение № 72/12.03.2010 г. на ІІ г.о. на ВКС. Сочи се, че въззивното решение противоречи и на решение № 57/25.07.2019 г. по т.д.№ 1218/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., в което съдът е приел основание за обезщетяване на лица, които дори нямат родствена връзка помежду си. Със същите аргументи се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като противоречи на основни принципи в правото относно деликта, както и на закона и събраните доказателства. Решението на въззивния съд противоречи и на задължителната практика относно определянето на „справедливо“ по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение, израз на която е ППВС № 4/68 г. и редица решения по чл.290 ГПК. Против касационната жалба в срока по чл.287 ГПК е постъпил писмен отговор от ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ УНИКА АД, [населено място], чрез процесуален пълномощник. Според ответника по касация, обжалваното решение не следва да се допуска до касационна проверка, евентуално следва да бъде оставено в сила. Претендират се разноски /ю.к. възнаграждение/. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да отхвърли исковите претенции, съставът на въззивния съд след самостоятелна преценка и обсъждане на гласните доказателства е приел, че от тях се установява само обичайната по близост и привързаност връзка между братя и сестри. По отношение братята и сестрите на Т. и В. е посочил, че живеенето на всички заедно в една къща само по себе си не презумира изключителност или особена дълбочина на родствената им привързаност. Ищците са на възраст между 23 и 33 години и липсват данни, че са се нуждаели от грижи, поради което заявеното от свидетелите, че починалите им сестри са се грижели за тях, не променя горния извод, освен това самите ищци са имали свои семейства и деца, за които носят отговорност и полагат грижи. Съдът е заключил, че свидетелските показания установяват типичната емоционална връзка между братя и сестри, с характерните за нея привързаност, грижа, обич и помощ, но не и особена близост, дълбока и изключителна съгласно смисъла, вложен в постановките на ТР № 81/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/2016 г.; липсват и данни за житейски събития, които да са породили една такава връзка. Причинените мъка и скръб на ищците са нормална психологична реакция при загуба на близък. Извън тази реакция по делото не са доказани страдания над обичайните, надхвърлящи по интензитет и продължителност присъщите за родствените връзки негативни изживявания от подобна загуба /напр. поради влошаване на здравословното състояние и др./. По отношение братята на жертвата Т. /на 1.5 години към момента на инцидента, в който са загинали и родителите/ съдът е формирал аналогични изводи. Съобразил е, че ищците, макар и непълнолетни – на 17 и на 15 години, имат свои семейства /вкл. деца/, както и че към момента на ПТП Ц. е бил настанен във възпитателно училище до навършване на пълнолетие. Ищците са се грижели за малкото си братче, играели с него, разхождали го /според част от гласните доказателства, като според друга част грижите са били упражнявани от родителите/. Съдът е намерил, че само въз основа на дадените свидетелски показания не може да се приеме наличието на особена близост, дълбока и изключителна връзка между ищците и пострадалия, не се установява и изключителен интензитет и продължителност на търпените страдания от загубата му. Настоящият съдебен състав намира, че предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касация не са налице, по следните съображения: Касаторите не са формулирали правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, съобразно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/2009 г. Поставеният такъв за дължимостта на обезщетенията касае единствено обосноваността и законосъобразността на формираните от въззивния съд изводи по спора, като при това не съответства на приетите за установени по делото факти. По тази причина той може да се възприеме единствено като оплакване за неправилност на обжалвания акт, съгласно на чл.281 т.3 ГПК, което не подлежи на преценка в производството по селектиране на касационната жалба по чл.288 ГПК. Относно допуснатите от въззивния съд нарушения на съдопроизводствени правила не е формулиран никакъв въпрос – наведени са само твърдения и доводи за незаконосъобразност. Релевира се и противоречие с практика на ВКС, която касае друга хипотеза и е извън приложното поле на ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/2016 г., на което се позовават както касаторите, така и въззивният съд в обжалваното решение. Доводите за противоречие с постановките на ППВС № 4/68 г. са напълно неотносими, доколкото същите касаят размера на обезщетението, а съдът е приел, че липсва изобщо основание за присъждане на такова. Неудовлетворяването на основния селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на исканото касационно обжалване на посоченото основание. Липсват предпоставки за достъп до касация и по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, които, както и в случая на чл.280 ал.1 ГПК, не съвпадат с основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК. От съдържанието на атакуваното въззивно решение не се установява същото да е очевидно неправилно, доколкото не е видно законът да е приложен превратно /в неговия обратен смисъл/, нито са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, а на тази фаза от касационното производство не се извършва проверка на доводи, съображения, факти и доказателства. С оглед горното, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол, а касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ УНИКА АД, [населено място] разноски за защитата й в настоящата инстанция /юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв./. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение