Определение № 2551 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 831/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Т. Т. против решение № 392/11.11.2024 г., постановено по гр.д.№ 434/2024 г. от състав на Окръжен съд – Пазарджик. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е счел за основателен предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 500 лева. Съдът е приел, че на 31.01.2020г. с постановление на районен прокурор е образувано досъдебно производство № 1463/2019г., пр.пр. № 339/2020г. за извършено престъпление по чл.194,ал.1 от НК: за това ,че на 23.12.2019 г. е отнета чужда движима вещ – мобилен телефон, марка и модел „S.“от владението на трето лице, без негово съгласие с намерение противозаконно да си присвои. На 12.03.2021г. като обвиняем по посоченото обвинение е привлечен ищеца, като е взета мярка за неотклонение „Подписка“. С обвинителен акт от 10.09.2021г. досъдебното производство е внесено в съда и на 13.09.2021г. е образувано наказателно дело №1373/2021г. по описа на Районен съд - Пазарджик. С присъда от 21.02.2022г. ищецът е признат за невиновен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл.194,ал.1 от НК. Присъдата е влязла в законна сила на 09.03.2022г. При определяне размера на дължимото обезщетение, съдът е приел, че доказателства за по-големи от обичайните вреди, търпени от ищеца вследствие на воденото срещу него наказателно производство за престъпление по чл.194,ал.1 от НК в продължение на 1 година не се ангажират. Притесненията, свързани с липсата на доходи поради прекратяване на трудовото правоотношение и притесненията от по-голям размер на наказанието „ лишаване от свобода“, ако евентуално се определи такъв, предвид обстоятелството, че по време на процесното наказателно производство, ищецът е изтърпявал наказание „ лишаване от свобода“ ,съдът е приел,че не излизат извън „ обичайните „ такива от вреди ,търпени от едно лице, при воденото срещу него наказателно производство. За тези вреди, съдът е приел,че справедливият размер на обезщетение е 500,00 лева. Този размер от 500,00 лева е счетен, че справедливо ще репарира вредите, които ищецът е понесъл, тъй като предназначението на обезщетението за морални вреди е да поправи претърпяната лична болка и страдания от незаконното преследване, които са установени по делото. Този размер на обезщетение на неимуществените вреди е приет за адекватен на действително преживените от ищеца отрицателни емоции и е обективен израз и конкретно проявление на справедливостта спрямо процесния случай. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси относно приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, не е налице соченото касационно основание и обжалването не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС