Определение № 333 от 19.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2358/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 217 от 01.07.2019 г. по в.т.д. № 233/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 122 от 06.03.2019 г. по т.д. № 668/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив в осъдителните му части - за дължими на „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс Свети И. Рилски” ЕООД, [населено място] суми: 12 898 лв. за м.август 2015 г. по дебитно известие № 1712/17.09.2015 г. за извършена болнична помощ по клинични пътеки, ведно със законната лихва от 01.09.2018 г. и мораторна лихва за периода 01.10.2015 г. – 31.08.2018 г. в размер на 3 820 лв.; 37 629 лв. за м. октомври 2015 г. по дебитно известие № 1724/17.11.2015 г. за извършена болнична помощ по клинични пътеки, ведно със законната лихва от завеждане на иска и мораторна лихва в размер на 10 507 лв. за периода 01.12.2015 г. – 31.08.2018 г., както и в частта, с която след отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение, искът е уважен и за сумата 21 992 лв. за м.юли 2015 г. – неизплатена част от сумата по дебитно известие № 1706/20.08.2015 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска и мораторна лихва в размер на 6 697 лв. за периода от 01.09.2018 г. до 31.08.2018 г. Касаторът поддържа основанията по чл.281, т.3 ГПК. Счита за неправилни изводите на апелативния съд за нищожност на съдържащи се в процесния договор конкретни клаузи за заплащане на отчетената дейност в рамките на установените лимити в Приложение № 2. Позовавайки се на множество разпоредби от Закона за здравното осигуряване и очертаните с този закон предметни рамки на индивидуалния договор, сключван между НЗОК и съответния изпълнител на медицинска помощ, твърди, че даденото изрично съгласие на ищцовата болница за заплащане на извършената болнична помощ в обеми по Приложение № 2, са израз на съобразяване на страните с изрично цитирани законови разпоредби. Според касационния жалбоподател, въззивният съд неправилно не е споделил становището на първата инстанция за приложимост на тригодишната давност по отношение на претендираното вземане за м.юли 2015 г., т.к. вземанията се претендират на основание сключения договор за оказване на болнична медицинска помощ, поради което е приложимо ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС. По изложени в жалбата подробни съображения, касаторът моли за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на нов, с който да се отхвърлят изцяло исковите претенции на ищцовото лечебно заведение. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. К. жалбоподател счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото са следните въпроси: 1. Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства; 2. Приложимо ли е правилото на чл.81, ал.2 ЗЗД, изключващо ограничените финансови възможности като основание за отпадане отговорността на длъжника в правоотношението да плати дължимото, в отношенията между бюджетно юридическо лице и лечебно заведение – търговец по правноорганизационна форма; 3. Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделни изпълнители; 4. Действителни ли са уговорките в сключения договор, с които задължението на НЗОК да заплаща осъществената от лечебното заведение медицинска помощ е ограничено до уговорения в Приложение № 2 към договора обем; 5. Противоречат ли на императивни правила на закона и на основни принципи на задължителното здравно осигуряване клаузите от индивидуалните договори с лечебни заведения, с които се ограничава броя на изпълняваните от лечебното заведение медицински дейности, в рамките на гарантирания от НЗОК пакет, до определена месечна сума, като твърд горен размер на дължимите от НЗОК плащания за реално извършени медицински дейности по отношение на здравноосигурени лица; 6. Противоречи ли уговарянето на лимит на дейности и плащания от НЗОК с установената в чл. 59, ал.2 ЗЗО, вр. чл.55, ал.3 ЗЗО забрана в Националния рамков договор и договорите с изпълнители на медицинска помощ да бъдат предвиждани условия, възпрепятстващи свободния избор на осигурените лица на изпълнител на медицинска помощ, сключили договор с НЗОК и 7. Противоречи ли уговарянето на лимит на дейности и плащания от НЗОК на забраната да бъдат предвиждани максимален брой извършвани дейности и за разпределение на квоти за изпълнение на такива дейности в болничната помощ, както и на забраната да се предвиждат ограничения в обема и да се въвежда разпределение на извършваните дейности между лечебните заведения. Поддържа се, че по първите два въпроса въззивният съд е допуснал противоречие с Решение № 2/22.02.2007 г. на Конституционния съд на РБългария. Освен това се твърди, че въпросът за наличието на утвърдени стойности за оказване на БМП и като цяло – необходимостта от лимитиране на средствата за здравеопазване в противовес на правото на равен достъп до него, е разрешаван противоречиво от съдилищата, чрез цитиране на решения на: СГС, АС – Варна и АС – София, част от които не са допуснати до същински касационен контрол. Чрез препращане към поддържаните доводи при инстанционното разглеждане на спора и тези, обективирани в касационната жалба, се твърди очевидна неправилност на въззивното решение. В постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс Свети И. Рилски” ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за правилност на атакуваното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно наличието на сключен договор № 162313 от 19.02.2015 г. между НЗОК, чрез директора на РЗОК – Пловдив и „МБАЛ-МК Св.И. Рилски” ЕООД – изпълнител, с последващи допълнителни споразумения, по силата на който изпълнителят се е задължил да оказва на здравноосигурени лица, на здравнонеосигурени лица по § 2, ал.1 от ЗБ на НЗОК за 2015г., за акушерска помощ по чл.82 ал.1, т.2 от Закона за здравето и на лицата по §7 ал.1 от ЗБНЗОК за 2015г. болнична медицинска помощ по клинични пътеки, а възложителят НЗОК се е задължил да заплаща договорената, извършена и отчетена дейност – болнична медицинска помощ по клинични пътеки. За безспорно е прието, че НЗОК не е заплатила стойностите за извършени и отчетени дейности за месеците юли, август и октомври 2015г., по посочените в исковата молба фактури, с дебитни известия към тях, в посочените размери, които представляват стойност на оказаната от ищеца болнична помощ по клинични пътеки, надвишаваща утвърдената стойност на разходите за съответните отчетни периоди по Приложение № 2 към индивидуалния договор. По спорния въпрос – дали се дължи заплащане на изпълнената и отчетена надлимитна дейност, решаващият съдебен състав е счел за основателно въведеното с исковата молба възражение за нищожност на клаузите на чл.20, т.6 и чл.40 от договора / допълнени/изменени с допълнителни споразумения от 06.04.2015 г., 18.08.2015 г. и от 16.09.2015 г./ с които се ограничава правото на изпълнителя да получи насрещна престация за извършена и отчетена дейност, надвишаваща рамките на стойностите по Приложение № 2 към индивидуалния договор. При съобразяване на конституционно гарантираното право на гражданите на здравно осигуряване, на достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване, както и на приложимите законови разпоредби, съставът на Апелативен съд – Пловдив е извел изводи за противоречие на договорните клаузи, ограничаващи правото на изпълнителя на медицинска помощ да получи насрещна престация, на императивни разпоредби от Закона за здравното осигуряване, както и на основни принципи на задължителното здравно осигуряване. Прието е, че: постигнатите договорености между изпълнител на медицинска помощ по чл.45 от ЗЗО и НЗОК по договора, сключен по реда на чл.59 от ЗЗО, с които се ограничава броят на изпълняваните от лечебното заведение медицински дейности в рамките на гарантирания от НЗОК пакет до определена месечна сума, като твърд горен размер на дължимите от НЗОК плащания за реално извършени медицински дейности по отношение на здравноосигурени лица, са нищожни; уговарянето на такъв лимит на дейности и плащания от НЗОК е в пряко противоречие с установената в чл.59 ал.2 ЗЗО забрана - договорите не могат да бъдат сключени при условия, по-неизгодни от приетите с НРД, както и със забраната, визирана в чл.55 ал.3 ЗЗО - в Националния рамков договор и договорите с изпълнители на медицинска помощ не могат да бъдат предвиждани условия, възпрепятстващи свободния избор от осигурените лица на изпълнители на медицинска помощ, сключили договор с РЗОК, на забраната да бъдат предвиждани максимален брой извършвани дейности и за разпределение на квоти за изпълнение на такива дейности в болничната помощ, както и на забраната да се предвиждат ограничения в обема и да се въвежда разпределение на извършваните дейности между лечебните заведения. В мотивите към атакувания съдебен акт са изложени подробни правни съображения за липса на законова възможност за отказ, от страна на НЗОК, за заплащане на „надлимитна” медицинска дейност по клинични пътеки, оказана от изпълнители по индивидуални договори, сключени при условие на НРД за медицински дейности, основани на: правото на здравноосигурените лица да получават медицинска помощ в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК и за избор на лекар, както и на разпоредби от ЗЗО – чл.22, чл.231 чл.25, относими бюджета на НЗОК. Въззивният съдебен състав е възприел изцяло изводите на първата инстанция за основателност на осъдителните искови претенции за сумите: 12 898 лв. за м. август 2015г., дължима по дебитно известие №1712/17.09.2015 г. към фактура №1707/09.09.2015 г., ведно с мораторна лихва върху главницата за периода от 01.10.2015г. до 31.08.2018г. в размер на 3 820лв.; 37 629лв. за м. октомври 2015г., дължима по дебитно известие №1724/17.11.2015г. към фактура №1719/10.11.2015г., мораторна лихва върху главницата за периода от 01.12.2015г. до 31.08.2018г. в размер на 10 507лв. - за извършена болнична помощ по клинични пътеки по договора, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 01.09.2018г. до окончателното плащане, като е потвърдил обжалваното решение в посочените части. За основателна е счетена въззивната жалба на ищцовото лечебно заведение срещу отхвърлителната част на решението на ОС-Пловдив за сумите: 21 992 лв. за м. юли 2015 г., неизплатена част от сумата, дължима по дебитно известие № 1706/20.08.2015г. към фактура №1702/11.08.2015 г. за извършена болнична помощ по клинични пътеки по процесния договор, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода от 01.09.2015 г. до 31.08.2018 г. в размер на 6 697лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.09.2018г. до окончателното плащане, като не е възприето становището на първата инстанция за погасяване на тези вземания по давност. Апелативен съд – Пловдив е приел, че с чл.35 от договора, според който, плащанията на изпълнителя се извършват до 30-то число на месеца, следващ отчетния период, се определя начин на изпълнение на неделимо задължение, поради което е неприложима разпоредбата на чл.111, б.”в” ЗЗД, вкл. и с оглед постановките на Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Изтъкнато е, че в случая се касае за частични плащания на годишна стойност на дванадесет части, което обуславя приложимост на общата петгодишна давност. След като исковата молба е предявена на 31.08.2018г. – преди изтичане на петгодишния давностен срок, правопогасяващото възражение, въведено от ответника с отговора на исковата молба, е отхвърлено като неоснователно. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от този акт на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните постановки на ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че първият правен въпрос, както и формулираните от касатора въпроси под №№ 4 – 7, вкл., са пряко релевантни към материалната законосъобразност и обоснованост на изведените от Апелативен съд – Пловдив изводи по спорното материално право. Отговорът на тези въпроси предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение, в частта, относно възприетата нищожност по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД на клаузи от договора за болнична медицинска помощ по клинични пътеки и Приложение № 2 към него, с които са били въведени стойности, в рамките на които е следвало да се заплаща на изпълнителя оказаната от него медицинска помощ на здравноосигурени лица, както и по отношение на извода за липса на възможност за отказ от страна на НЗОК от заплащане на оказана надлимитна медицинска дейност от изпълнител по индивидуален договор, сключен при условие на НРД за МД. Произнасянето по правилността на въззивното решение не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, както е разяснено в цитираното по-горе ТР. Правните въпроси относно: приложимостта на чл.81, ал.2 ЗЗД и правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ, вкл. тълкуването на основни права и задължения на страните по отношение на стойностите, разпределени на отделни изпълнители, не удовлетворяват основната селективна предпоставка. Във въззивното решение липсва произнасяне по формулираните в т.1 и т.2, раздел I от изложението въпроси и съответно, решаващият съдебен състав на Апелативен съд – Пловдив не е извел решаваща за изхода на спора правна воля по тях, поради което те не биха могли да се квалифицират като обуславящи. Поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне по допълнителния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, нито по твърдението на касатора, че първите два въпроса са решени от въззивния съд в противоречие с Решение № 2/22.02.2007 г. на Конституционния съд на РБългария, съставляващо допълнителна предпоставка по т.2, пр.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Доводите на касатора за противоречиво разрешаване от съдилищата на въпроса за „наличието на утвърдени стойности за оказване на БМП /болнична медицинска помощ/ и като цяло необходимостта от лимитиране на средствата за здравеопазване в противовес на правото на равен достъп до него”, освен припокриване на въпроса с част от въпросите по раздел I-ви от изложението към жалбата и съответно, неустановяване на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, те не са и доказани. Касаторът не е приложил цитираните съдебни актове на апелативни съдилища и на Софийски градски съд, а посочените определения по чл.288 ГПК не съставляват съдебна практика. Не е налице и поддържаното самостоятелно основание за достъп до касация. Съобразно установените в практиката на ВКС критерии, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, касационният жалбоподател твърди основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, чрез препращане към оплакванията и доводите в касационната жалба и поддържаните пред първата и въззивна инстанция доводи, които обаче не биха могли да се съотнесат към критериите, възприети от различни съдебни състави на ВКС, при които съдебният акт би могъл да се квалифицира като очевидно неправилен. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение