Определение № 68 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 860/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. Д. М. срещу определение № 1658 от 22.12.2021г. постановено по ч.гр.д.№3058/2021г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната й жалба против определение, постановено в съдебно заседание на 15.10.2021г. по гр.д. № 13455/2020г. на Пловдивския районен съд, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 299, ал. 2 ГПК. В частната жалба се поддържа, че определението е незаконосъобразно, постановено в нарушение на процесуалния закон. Изтъква, се, че въззивният съд не е разгледал нито едно от възраженията, изложени в жалбата, като по този начин е ограничил правото на участие на жалбоподателката в образувания по неин почин процес за защита правото й на собственост. Твърди се, че съдът се е произнесъл само по възраженията на ответната страна за отвод на пресъдено нещо, без да бъде съобразена спецификата на настоящия казус и пренебрегвайки възражението й, че тя се легитимира като собственик със съдебен акт, който също се ползва със сила на пресъдено нещо по аргумент от чл. 234, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят правните въпроси: 1/ дължи ли произнасяне въззивната инстанция по всички възражения и доводи, направени в жалбата, с която е сезиран и по всяко твърдение от страната, като обсъди всяко от тях по отделно и заяви защо го приема за основателно или не, включително като отчете спецификата на казуса, с който е сезиран, или следва да се произнесе само по направеното от ответника възражение за отвод на пресъдено нещо; 2/ изложените от ищцата твърдения, че се легитимира като собственик на имота по силата на одобрена от съда спогодба, с която имотът й е възложен в дял, макар да е последвала делба за същия имот с нейно участие, в което второ производство липсва произнасяне за действителността на съдебната спогодба, обуславят ли допустимост на иска или при всички положения в тази хипотеза ищецът следва да твърди настъпило ново придобивно основание, което да не е било налице нито към момента на първото производство за делба, нито към момента на второто производство за делба. Спрямо първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; ППВС №7/65г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001г. по т.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС; решение № 60222 от 07.01.2022г. по гр.д. №279/2021г. на ВКС; решение № 228 от 01.10.2014г. по гр.д. №1060/2014г. на ВКС, Iг.о.; решение № 27 от 02.02.2015г. по гр.д. №4265/2014г. на ВКС, IVг.о. Спрямо втория въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. В писмения си отговор ответникът по частната жалба „Миротрейд“ ЕООД счита, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване, както и че обжалваното определение е правилно. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по гр.д. № 13455/2020г. на Пловдивски районен съд е образувано по искова молба на В. М. срещу „Миротрейд“ ЕООД с правно основание чл. 108 ЗС за установяване правото й на собственост върху 7731/9000ид.ч. от пет магазина, за които не е налице спор, че са обособени от бивш магазин на [улица] [населено място], със застроена площ от 123кв.м. и за предаване на владението върху обектите. В исковата молба е посочено, че този бивш магазин с площ от 123кв.м. бил съсобствен между ищцата и лицето П. К. като през 1992г. съсобствеността е прекратена със съдебна спогодба, при която имотът е поставен в дял на ищцата Ответното дружество е придобило през 2011г. собствеността на същия имот от М. А. С., който от своя страна се е легитимирал с решение за извършване на съдебна делба от 2006г., която делба ищцата счита за недействителна по отношение на себе си. От страна на ответника е наведено възражение, че спорът за собствеността на магазина е разрешен със сила на пресъдено нещо - с влязло в сила решение от 10.02.1999г. по гр.д. № 516/1993г. е допусната делба между съсобствениците, сред които ищцата и праводателя на ответника, като на ищцата е определена квота 1268/9000 ид.ч., а с последващо решение делбата е извършена като новообразуваните магазини са разпределени между съделителите. Първоинстанционният съд в откритото съдебно заседание е прекратил делото, като е приел направеният отвод за пресъдено нещо за основателен, тъй като между страните е налице сила на присъдено нещо относно собствеността върху имота, индивидуализиран в исковата молба. Имотът е бил предмет на делба по гр.д. № 513/1993г. на Пловдивски районен съд, като ищцата и праводателя на ответника са били страни в това производство. С влязлото в сила решение по допускане на делбата е определено кому принадлежи правото на собственост и този въпрос не може да бъде пререшаван /чл. 299, ал. 1 ГПК/ между участниците в производството. Въззивният съд е потвърдил този преграждащ акт. Посочил е, че с определение от 29.02.1992г. по гр.д. № 1262/1992г. на Пловдивски районен съд е одобрена спогодба между В. М. и П. К., по силата на която магазинът с площ от 123кв.м. е поставен в дял на жалбоподателката. С последващо, влязло в сила съдебно решение от 10.02.1999г. по гр.д. № 516/1993г. е допусната съдебна делба на същия магазин между И. К.-М., С. С.-М., Б. Г., И. Г., М. С., В. М. и Д. Ш., като квотата на жалбоподателката е определена в размер от 1269/9000ид.ч. В мотивите на това решение е посочено, че делбата по съдебната спогодба от 29.02.1999г. между В. М. и П. К. е нищожна поради неучастие на всички съсобственици. Въз основа на тези данни Пловдивски окръжен съд е приел, че участващите в настоящето производство по чл.108 ЗС лица са обвързани от влязлото в сила решение по гр.д. № 516/1993г. на Пловдивския районен съд. Ищцата В. М. е един от съделителите в производството по делба, а ответникът е частен правоприемник на М. С., който също е участвал в делбата. Жалбоподателката - ищец по иска по чл. 108 ЗС не твърди в нейна полза да е настъпило някакво ново придобивно основание, което да не е било налице към момента на влизане в сила на решението по допускане на делбата. Поради това съдът е приел, че съгласно чл. 299, ал.1 ГПК е налице пречка за пререшаване на съдебния спор между страните, който е разрешен между тях със сила на пресъдено нещо и делото подлежи на прекратяване според изричната норма на чл. 299, ал.2 ГПК. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че такива не се установяват. Първият поставен правен въпрос е свежда до задълженията на въззивната инстанция да се произнесе по всички възражения и доводи, направени в жалбата. В случая въззивният съд е изпълнил това свое задължение и не се е отклонил от практиката, посочена от жалбоподателката. Съдът е разгледал довода в частната въззивна жалба за предмета на трите дела - сега воденото и приключилите две делбени производства, като е основал решаващия си извод с позоваване на времевите предели на силата на пресъдено нещо, приемайки, че въпросът за съсобствеността на процесния имот е решен със сила на пресъдено нещо във второто делбеното производство и че като основание на иска за собственост не се сочат придобивни основания, настъпили след постановяване на решението по първата фаза на делбата. Застъпената от жалбоподателката теза е, че произнасянето на съда в мотивите относно нищожността на предходната делба, не се ползва със сила на пресъдено нещо. Тезата показва неразбиране на изложените от съда съображения - със сила на пресъдено нещо се ползва самото решение по допускане на делбата, в което са определени съсобствениците и дяловете им, от което ищцата е обвързана и именно поради това тя не може да иска пререшаване на този въпрос. Забраната на чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението. Освен това, при извършена предходна делба, нищожна на основание чл. 75, ал.2 ЗН поради неучастие на всички съсобственици, не е необходимо нищожността да бъде прогласявана с изричен диспозитив. При разглеждането на новия иск за делба, в който са конституирани всички носители на правото на собственост, е достатъчно съдът да констатира, че предходната делба е нищожна. Напълно несъстоятелна е тезата на жалбоподателката, че тя е обвързана само от първата делба - съдебната спогодба, а второто производство по делба няма сила за нея, тъй като се дели чужда вещ. Тезата напълно пренебрегва факта, че тя е страна и по втората делба, и евентуалните й възражения срещу лицата, които се легитимират като съсобственици, са преклудирани от силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата. Вторият формулиран въпрос, сочен като такъв по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, не кореспондира със съображенията на въззивния съд за постановяване на обжалваното определение, а и не са изложени доводи за обосноваване на значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Питането се свежда до това дали изложените от ищцата твърдения /че се легитимира като собственик на имота по силата на одобрена от съда спогодба, с която имотът й е възложен в дял, макар да е последвала делба за същия имот с нейно участие, в което второ производство липсва произнасяне за действителността на съдебната спогодба/, обуславят допустимостта на иска й или е необходимо да твърди новонастъпило придобивно основание. Въззивният съд не е отговорил пряко на този въпрос, защото е разсъждавал не върху това дали е обоснована допустимостта на иска от страна на ищцата, а дали е налице абсолютна отрицателна предпоставка за водене на иска, каквато е силата на пресъдено нещо, за която съдът е длъжен да следи служебно. Поради това, така формулиран, въпросът не е определящ за изхода на спора, а втората му част е хипотетична. Няма съмнение, че искът би бил допустим, ако ищцата твърди новонастъпило придобивно основание, понеже то не би било обхванато от силата на пресъдено нещо, но също така няма съмнение, че такова основание не се сочи от ищцата в исковата молба. По изложените съображения следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване. При този изход жалбоподателката В. Д. М. дължи на ответника по жалбата „Миротрейд“ ЕООД направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.