Определение № 50146 от 07.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3477/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“АД, чрез адвокат С. Н. от АК-София, срещу решение№ 10030/06.04.2022 г. по гр.д.№ 858/2020 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 8745/ 09.06.2018 г. по гр.д.№ 13646/2016 г. на Софийски градски съд, 2 състав, за отхвърляне исковете на „Банка Пиреос България“ АД /чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД/ против И. И. Ц. и Л. С. Д., на основание чл.422, вр. чл.415, ал.1 ГПК, за сумите: 41 874,21 евро – главница по договор за ипотечен кредит от 10.07.2007 г.; 2991,30 евро – възнаградителна лихва от 20.07.2013 г. до 16.04.2014 г.; 2580,92 евро – наказателна лихва от 23.09.2013 г. до 17.09.2014 г. и сумата от 40,80 лева разноски за нотариални такси, направени от банката във връзка с договора, като се обезсилва заповед за изпълнение и издадения изпълнителен лист по гр.д.№ 4042/2014 г. на РС Враца, 8 състав, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 17.09.2014 г., до изплащане на сумата. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена и н частта, с която се отхвърлени предявените евентуални искове по чл.430, ал.1 ТЗ, съответно за сумите: 14 671,64 евро – непогасена част от главницата по договора за ипотечен кредит от 10.07.2007 г.; 2991,30 евро – възнаградителна лихва от 20.07.2013 г. до 16.04.2014 г.; 2580,92 евро – наказателна лихва от 23.09.2013 г. до 17.09.2014 г. и 40,80 лева разноски за нотариални такси. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, като се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и 2 ГПК по въпросите: 1.„Следва ли съдът, при извършване на преценка на законосъобразността на дадено действие, а прилага закона действал към момента на извършването му или да се ръководи от настоящата уредба?“ „Следва ли съдът в мотивите към решението си да тълкува липсата на действия в ущърб на страната, които към момента на изпълнение, не са били обективирани като задължение в закон или в Тълкувателно решение на Върховен касационен съд и е нямало как да бъдат предвидени респективно извършени от същата?“ 2.„При условията на чл.193, ал.3 от ГПК, когато е доказано, че спорният документ носи подписа на оспорващата го страна и същата не може при условията на пълно и главно доказване да докаже неистинността му, следва ли доказателствената тежест да се пренася върху ползващата се от документа страна и тя до понесе негативните последици от невъзможността документът да бъде представен в оригинал?“ „Допустимо ли е разместване на доказателствената тежест при оспорване на документ при условията на чл.193, ал.3, изр.1 от ГПК в хипотеза, при която страната, която го оспорва и в чийто ущърб е същия, твърди, че не може да го представи в оригинал?“ При твърдяна невъзможност за представяне на оригинал на документ, който е в ущърб на страната, която се позовава на невъзможността, кои причини следва да се кредитират като „извинителни“?“ 3.„Следва ли съдът при мотивиране на крайния си извод да обсъди всички представени по делото доказателства и да обоснове на какво основание ги кредитира или не?“; Според касатора, въпросите по т.1 и 2 са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по т.3 е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, като поддържа и „очевидна неправилност“ на решението по чл.280, ал.2 от ГПК. От И. И. Ц. и Л. С. Д. не е постъпил писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК. За да постанови решението въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за банков ипотечен кредит от 10.07.2007 г., с който банката е предоставила на И. И. Ц. и солидарния длъжник Л. С. Д., заем в размер на 44 000 евро за покупка на имот и срок на погасяване 20.07.2026 г. Съдът е установил, че при неплащане на вноска по кредита, остатъкът става предсрочно изискуем, за което банката следва да уведоми длъжника преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК, но в случая изпратените покани чрез нотариус, не са били връчени надлежно, а според констатациите на вещо лице, предсрочната изискуемост на кредита поради просрочие на вноска е настъпила към 07.11.2016 г., поради което исковете по чл.422, вр.чл.415, ал.1 ГПК са неоснователни. Въззивният съд приема също, че клаузите в приложените анекси от 14.09.2009 г. и 22.02.2010 г., в които просрочените лихви по кредита са прибавени към редовната главница и върху тях се начислява възнаградителна лихва са нищожни поради анатоцизъм и неравноправни по отношение на физическите лица - длъжници, по отношение правото на банката едностранно да изменя лихвения процент, без възможност за договаряне, поради което лихвите по кредита следва да бъдат определени съобразно първоначалния погасителен план. Възприемайки допълнителни заключения на вещото лице, съдът е установил, че задълженията по договора за кредит на ответниците възлиза на 24 953,58 евро, от които: неизплатена просрочена главница 5253,24 евро и остатъчна главница 19 700,34 евро към 07.01.2022 г. /при изплатени към тази дата общо 65 765,72 евро/, поради което според въззивния съд претенциите на банката над присъдените 26 974,33 евро са неоснователни и не се дължат наказателни и възнаградителни лихви за исковия период. Не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ на решението по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните начала в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките, въз основа на които съдът преценява дали съществува вземането на ищеца на основание чл.422 ГПК. В съдебната практика на ВКС е изяснено, че „очевидна неправилност“ е особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, която се свързва със съществено опорочаване на съдебния акт /напр.законът е приложен в неговия противоположен смисъл или е приложена отменена правна норма/, които нарушават основни принципи на правото. В случая, липсва явна необоснованост на мотивите, тъй като постановеното решение съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените правнорелевантни факти – банката е поискала заповед за изпълнение срещу двамата длъжници преди кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради ненадлежно връчване на нотариалните покани по реда на чл.47, ал.1 ГПК. Изложените от касатора съображения за прилагане на разпоредбата, но не в действащата редакция към.м.март 2014 г., са несъстоятелни, тъй като мотивите на съда са изцяло в съответствие с установената още преди изменението на закона практика на ВКС - напр. определение № 559 от 16.07.2014 г. по ч.гр.д.№ 4222/2014 г., IV г.о., решение № 298 от 10.07.2012 г. по гр.д.№ 505/2011 г., ІV г.о. и решение № 233 от 03.07.2014 г. по гр.д.№ 7723/2013 г., ІV г.о., с които се приема, че отсъствието на адресата от адреса на връчване се доказва с протокол на връчителя, който удостоверява посещенията си на адреса и констатираните обстоятелства при всяко посещение - не по-малко от три, в продължение на повече от един месец. При удостоверяване, че съобщението не е връчено, тъй като връчителят не намира адресата, без да има сведения, че същият е напуснал адреса или за продължителното му отсъствие, следва да има данни, че е посещавал адреса в рамките на повече от месец поне три пъти по различно време, включително в обичайното време за пребиваване на адреса/. В този смисъл, позоваването на т.18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, с която е уеднаквена съществуващата до този момент съдебна практика на ВКС, не може да се приеме, че обосновава допускане на касационно обжалване поради съществено опорочаване на постановеното решение. Останалите съображения съставляват доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, по отношение на които не може да се приеме, че е налице „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като не се засягаща вида или обема на търсената от страните защита. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради следното: Принципът на законност, установен в чл.5 ГПК, задължава съда да разгледа и решава делата според точни смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според точния им разум, но в случая липсват аргументи да се приеме, че той е бил нарушен от въззивния съд, за да се приеме основанието по чл.280, ал.2 ГПК. Въпросите по т.1 в изложението на касатора не покриват изискванията и на чл.280, ал.1 ГПК, за поставен правен въпрос като общо основание за допускане на решението до касация, тъй като отговорът им е свързан с конкретна преценка на фактите и обстоятелствата, въз основа но които се твърди, че са допуснати нарушения при тълкуването и прилагането на закона, т.е. по същността си тези въпроси повтарят доводите за необоснованост на решението и не обуславят допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по въпросите в т.2, във връзка с разпределяне на доказателствената тежест при оспорване на приет по делото частен документ. Съгласно чл.193, ал.3, изр.2 ГПК, когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта на доказване неистинността пада върху страната, която го е представила. Следователно, когато частният документ е подписан от страната, която го оспорва, нейна е доказателствената тежест да установи неистинността на удостоверените в него обстоятелства /В същия смисъл са решение № 134 от 24.03.2008 г. по т.д.№ 626/2007 г., I т.о. решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр.д.№ 354/2012 г., IV г.о., решение № 748 от 17.02.2011 г. по гр.д.№ 801/2009 г., IV г.о. и решение № 506 от 08.09.2010 г. по гр.д.№ 705/09 г., IV г.о./. Частният свидетелстващ документ няма обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което при оспорване на отразеното в него не е нужно откриване на производство по чл.193 ГПК. Частният свидетелстващ документ не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление за знание, нито датата и мястото на съставяне на документа. Съгласно чл.180 ГПК, частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица и в това се заключава тяхната формална доказателствена сила. Въззивният съд е процедирал съобразно утвърдената съдебна практика по приложението на чл.193, ал.3, пр.2 ГПК, според която тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната която го е представила, като е възприел разрешението в решение № 79/10.09.2010 г. по т.д.№ 628/2009 г., ІІ т.о. и решение № 91/01.04.2015 г. по гр.д.№ 5960/2014 г., ІV г.о. След като има установена практика на Върховния касационен съд и липсват аргументи за нейното изменение или допълване поради промяна на законодателството или обществените отношения, не може да се приеме, че въпросите по т.2 са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, според т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по гр.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т.4. Въпросът по т.3 също не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като даденото разрешение от въззивния съд е изцяло в съответствие с практиката на Върховния касационен съд – напр. решение № 298/28.04.2010 г. по гр.д. № 3973/2008 г., ІV г.о., решение № 68/22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г., ІІ г.о. и решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г., І г.о., която приема, че задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл.121, ал.2 на Конституцията на Република България, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. Съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдините фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. Отделно от изложеното, по същността си поставеният въпрос преповтаря оплакванията на касатора за неправилна преценка на събраните доказателства поради нарушение на материалния и процесуалния закон (чл.281, т.3 ГПК), с оглед на което не се обосновава допускане на касационно обжалване поради противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение