Определение № 232 от 30.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3448/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците по делото В. Й. П. и С. Б. М. срещу решение № 74/29.06.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 108/2020 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 296/27.12.2019 г. по гр. дело № 265/2019 г. на Шуменския окръжен съд, са отхвърлени, предявените от касаторите срещу Д. Я. Д., иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД за прогласяване недействителност на договор за покупко-продажба на лек автомобил „порше“ с рег. № Н., с нотариална заверка на подписите № 608/18.02.2019 г. на нотариус с рег. № ..., както и иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено, че жалбоподателите-ищци са собственици на същия лек автомобил и осъждане на ответника да им предаде владението върху него; в тежест на касаторите са възложени разноските по делото. С определение № 47/19.02.2021 г., постановено по настоящото дело, касационна жалба на ищците В. П. и С. М., като процесуално недопустима, е оставена без разглеждане в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която е отхвърлен искът им по чл. 40 от ЗЗД за прогласяване недействителност на процесния договор за продажба; в същата част е прекратено касационното производство по делото. Касаторите-ищци не са обжалвали това определение и същото е влязло в сила; съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, влязло е в сила и въззивното решение в частта му по иска по чл. 40 от ЗЗД. Както е прието и в посоченото определение № 47/19.02.2021 г., в останалата ѝ част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, постановена по иска по чл. 108 от ЗС. Касационната жалба не съдържа конкретни оплаквания срещу тази част на въззивното решение; единственият довод на касаторите в тази насока е, че при уважаване на обуславящия им иск за недействителност по чл. 40 от ЗЗД, следва да се уважи и обусловения иск по чл. 108 от ЗС за ревандикацията на процесния лек автомобил. В изложението на касаторите-ищци по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) съгласието на представляваното лице за накърняване на имуществото му изключва ли възможността представителят да действа във вреда на упълномощителя; 2) в хипотезата на чл. 40 от ЗЗД, при преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя, следва ли да се вземе предвид цената, на която упълномощителят е придобил имота; и 3) задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, да прецени всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им. Жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС и в тази връзка сочат конкретни актове на ВКС. Ответникът Д. Д. в отговора си на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение – в подлежащата на такова обжалване негова част, с която е отхвърлен искът по чл. 108 от ЗС. Апелативният съд е отхвърлил този иск, като е намерил за недоказано по делото право на собственост на касаторите-ищци върху процесната вещ, предвид отхвърлянето и на обуславящия иск по чл. 40 от ЗЗД за недействителност на сключения между страните договор за продажба на автомобила. Видно от гореизложеното, формулираните от страна на жалбоподателите, два материалноправни въпроса по приложението на чл. 40 от ЗЗД са относими единствено към необжалваемата и влязла в сила част от въззивното решение, с която е отхвърлен искът им по чл. 40 от ЗЗД. Макар формулираният от касаторите процесуалноправен въпрос принципно да е от значение по всяко исково производство, в случая в изложението към касационната жалба и в последната той се свързва единствено с оплакванията на жалбоподателите за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на техни доводи относно основателността също на иска по чл. 40 от ЗЗД. При това положение, и тъй като в касационното производство е недопустимо да бъде пререшаван обуславящият иск по чл. 40 от ЗЗД, по отношение на който отхвърлителното въззивно решение е влязло в сила, то освен че и трите правни въпроса, формулирани от страна на касаторите, не са обуславящи правните изводи на въззивния съд за отхвърлянето само на реивандикационния иск по чл. 108 от ЗС, те са и без никакво значение за изхода на материалноправния спор по този иск (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на въззивното решение – в подлежащата на такова обжалване негова част, с която е отхвърлен искът по чл. 108 от ЗС, не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК; не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на тази част от въззивното решение. Предвид крайния изход на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК жалбоподателите-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, а именно – сумата 2 520 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение