Определение № 50381 от 14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1485/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. В. С. срещу въззивно решение № 11977 /16.09.2020 г. по гр. д. № 5525 /2019 г. на Софийския апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено определение от 19.08.2019 г. по чл.248 ГПК по гр.д. № 7374 /2016 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молбата на Д. В. С. за изменение на решението в частта за разноските, с което СГС е осъдил Д. С. да заплати 220 лева депозит за вещо лице и 100 лева юрисконсултско възнаграждение за една от насрещните страни. С въззивното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете на жалбоподателката Д. В. С. срещу Прокуратурата на Република България и срещу Софийски районен съд с правно основание чл.2б, ал.1 и ал.2 ЗОДОВ за солидарно осъждане за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди за нарушаване на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок на наказателно производство. По частната жалба по чл.248 ГПК въззивният съд е приел, че жалбоподателката Д. В. С. е била освободена само от внасяне на държавни такси по частно въззивно производство пред САС по ч.гр.д. № 1609 /2018 г. Но независимо дали страната е освободена от такси и разноски по чл.83, ал.2 ГПК поради материални затруднения, в случай на неблагоприятен за нея изход на делото, тя дължи на другата страна сторените от нея разноски за водене на процеса, което задължение е съвсем различно по характер и от него тя не би могла да бъде освободена, въпреки наличието на предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК (решение по т.д. 3912/12, II т.о. на ВКС). Ответникът по частната жалба Софийски районен съд в писмен отговор оспорва нейната основателност. Ответникът Прокуратурата на Република България не е подал писмен отговор. Частната жалба е допустима. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В частната жалба не са обосновани основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Но в подадената от Д. В. С. касационна жалба срещу въззивно решение № 11977 /16.09. 2020 г. по гр. д. № 5525 /2019 г., по която е образувано гр.д. № 1487 /2022 г., разпределено на настоящия съдебен състав, по което той е постановил определение по чл.288 ГПК, Д. С. е извела правния въпрос: В хипотезите на чл.10, ал.3 ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение и изобщо дължи ли разноски? Жалбоподателката Д. С. твърди, че въззивният съд е разрешил правния въпрос в противоречие с на бъдещия акт по тълкувателно дело № 1 /2019 на ВКС и ВАС и иска делото да бъде спряно до постановяване на решение по тълкувателното дело. Действително тълкувателно дело № 1 /2019 на ВКС и ВАС е образувано по въпроса: В хипотезите на чл.10, ал.2, респ. на чл.10, ал. 3 ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице - ответник по иска съгласно чл.205 АПК е представлявано в съдебното производство от юрисконсулт определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. По т.д. № 1 /2019 г. на ОСС на ГК на ВКС и ОСС от I и II колегии на ВАС е постановено определение № 2 /20.04.2021 г., с което искането на главния прокурор на Република България за приемане на съвместно тълкувателно постановление от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по посочения въпрос е отклонено. Мотивите за постановяване на определението са следните: Съгласно § 6, ал.1 от ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 95 /29.11.2019 г.) новата алинея 4 на чл. 10 се прилага по делата, образувани по искови молби, подадени след влизането му в сила. Същото следва да е разрешението и за заварените дела с оглед вече изразената ясна воля на законодателя по този въпрос, а и за да се избегне занапред различно третиране на сходни положения, различаващи се единствено по време. След влизане в сила на чл.10, ал.4 ЗОДОВ поставеният по тълкувателното дело въпрос се явява „неуреден въпрос“ по смисъла на §1 от ПЗР на ЗОДОВ за заварените дела и по силата на тази препращаща разпоредба приложение по тях следва да намерят нормите на чл.78, ал.З и ал.8 ГПК, които са идентични по смисъл с новото законодателно разрешение в чл.10,ал.4 ЗОДОВ. Настоящият състав намира следното: Приетата с ДВ. бр.94 от 29 ноември 2019 г. ал.4 (Нова - ДВ, бр. 94 от 2019 г.) на чл.10 ЗОДОВ гласи: Съдът осъжда ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той е разрешил въпроса в съответствие с даденото в мотивите на посоченото определение № 2 /20.04.2021 г. на ОССС на ГК на ВКС и ОСС от I и II колегии на ВАС тълкуване (приел е, че с оглед отхвърлянето на исковете, искането на един от ответниците, който е бил защитаван от юрисконсулт, за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно за размера, определен съгласно чл.37 ЗПП), поради което по него не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. В частната си жалба касационната жалбоподателка твърди наличие на основанието за допускане на касационен контрол по чл.280,ал.2 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното определение. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Жалбоподателката не е изложила аргументи за очевидна неправилност, различни от изложените доводи за неправилност по смисъла на чл.281,т.3 ГПК, които не представляват основания за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното определение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване със съдебното определение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното настоящият състав намира, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство частната жалбоподателка няма право на разноски, а ответниците не претендират присъждането на разноски. Поради това разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът