Определение № 1405 от 20.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 944/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Х. М. и Ж. М. М., и двамата чрез адв.Ф. Г. против определение №62/13.02.2026 г., постановено по в.ч.т.д. №20/2026 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение №718 от 19.19.2025 г. по т.д. №108/2024 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора. С първоинстанционното определение е прекратено производството поради недопустимост на предявените от двамата касационни жалбоподатели срещу „Първа инвестиционна банка“ АД обективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.4 ГПК и чл.439, ал.1 ГПК. Жалбоподателите твърдят, че въззивното определение е неправилно, тъй като е незаконосъобразно. Оспорват извода на съда, че липсва правен интерес от иска по чл.439 ГПК, като поддържат, че като длъжници по висящо изпълнително дело /ИД №20228680400830 по описа на ЧСИ Р. Манджурова/ имат интерес да оспорят съществуването на принудително събираните вземания. Счита, че се ограничава правото им на ефективна съдебна защита, като се позовават на чл.56 от Конституцията на РБ и чл.6 ЕКПЧ. Молят да бъде допуснато касационно обжалване и да бъде отменено въззивното определение, а делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Молят да бъде постановено спиране на изпълнителното дело на основание чл.282 ГПК. Претендират присъждане на разноските по делото. В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, обусловили изхода на спора: „1/ Налице ли е правен интерес от иск по чл.439 от ГПК при висящо изпълнително производство?; 2/ Налице ли е правен интерес от иск по чл.439 от ГПК при насрочена публична продан на недвижим имот на длъжника?; 3/ Допустимо ли е прекратяване на производството, когато сред предявените искове е налице иск по чл.439 ГПК?“. Позовават се на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС: определения по ч.гр.д. №3026/2021 г., ІV г.о.; по ч.гр.д. №4142/2021 г., ІV г.о. и по ч.гр.д. №602/2019 г., ІV г.о., както и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД оспорва жалбата, като счита, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилността на обжалваното определение. Претендира сторените разноски за юриск. възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд. Производството по т.д. №108/2024 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора е образувано по предявени от М. Х. М. и Ж. М. М. против “Първа инвестиционна банка”АД обективно съединени иска – първите три с правна квалификация чл.124, ал.4, изр.І ГПК, а четвъртият - с правна квалификация чл.439 ГПК. Ищците претендират да бъде признато за установено, че извлечение от счетоводните книги на ПИБ изх.№231-233/27.05.2020 г., сложено на лист №8 от съдържащите се в кориците на ч.гр.д. №1601/2020 г. по описа на РС-Стара Загора документи, е неистински и неверен документ и да се прогласи неговата нищожност, защото записаното в него съдържание е неистинско и невярно; че заповед №694/01.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д. №1601/2020 г. по описа на РС-Стара Загора, сложена на лист №35 от съдържащите са в кориците на същото дело документи, е неистински и неверен документ и да се прогласи нищожността й, защото записаното в заповедта съдържание относно дължими от ищците на ответното дружество парични суми е неистинско и невярно, понеже се основава на неистинното и невярно извлечение от счетоводните книги на “ПИБ”АД изх.№231- 233/27.05.2020 г.,сложено на лист №8 от съдържащите се в кориците на частно гражданското дело документи; че изпълнителен лист, издаден на 01.06.2020 г. от РС- Стара Загора на основание заповед №694/01.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д. №1601/2020 г. по описа на РС-Стара Загора, находящ се в оригинал по изпълнително дело №20208680400320 по описа на ЧСИ Р. Манджурова, рег.№868, с район на действие Окръжен съд-Стара Загора, е неистински и неверен документ и да се прогласи нищожността му, защото записаното в него съдържание относно дължими от ищците на ответното дружество парични суми е неистинно и невярно, понеже се основава на неистинното и невярно извлечение от счетоводните книги на ПИБ изх.№231- 233/27.05.2020 г., сложено на лист №8 от съдържащите се в кориците на ч.гр.д. №1601/2020 г. по описа на РС-Стара Загора документи, както и на неистинното и невярно съдържание на горната заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, сложена на лист 35 от съдържащите се в кориците на посоченото частно гражданско дело документи. С предявения четвърти иск ищците претендират да се признае за установено, че не дължат на ответника “ПИБ”АД сумата в размер на 104 903.57 лева – главница по договор за комбиниран ипотечен кредит за покупка на имот и за довършителни работи, ремонт и реконструкция №331- 077 от 17.04.2013 г., сключен с “МКБ ЮНИОНБАНК” ЕАД; сумата от 43 468.12 евро главница, ведно със законната лихва от 27.05.2020 г. до изплащане на вземането, сумата 7 504.63 евро възнаградителна лихва от 17.07.2017 г. до 04.02.2020 г., сумата 475.83 евро наказателна лихва за забава от 15.11.2017 г. до 04.02.2020 г., сумата 434.68 евро законна лихва от 05.02.2020 г. до 12.03.2020 г., сумата 289.08 евро законна лихва от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., сумата 156.97 евро законна лихва от 14.05.2020 г. до 26.05.2020 г., както и сумата 2 046.93 лева държавна такса и 150 лева юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издаден от РС-Стара Загора изпълнителен лист от 01.06.2020 г. въз основа на заповед за изпълнение №694/01.06.2020 г. по реда на чл.417 от ГПК, по ч.гр.д. №1601/2020 г. по описа на РС-Стара Загора, по повод на който е образувано изпълнително дело №20208680400320 по описа на ЧСИ Р. Манджурова, поради погасяването им по давност, както и поради обстоятелството и факта,че този изпълнителен лист се основава на неистинни и неверни документи, каквито са описаните по-горе извлечение от счетоводните книги на ответната банка, заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК и издадения въз основа на нея изпълнителен лист от 01.06.2020 г. С определение №718 от 19.09.2025 г. първоинстанционният съд прекратява производството по делото поради недопустимост на предявените искове. Приема, че е недопустимо предявяването в отделно производство на иск за установяване неистинността на извлечението от търговските книги на ответната банка, тъй като длъжниците са могли да го оспорят по реда на чл.193 ГПК в производството, в което този документ е бил представен, а също така съдържанието на частен диспозитивен документ се преценява свободно от съда, съобразно всички доказателства по делото, поради което и доколкото ищците не са оспорили неговата формална доказателствена сила, установяването на неистинността на съдържанието му е недопустимо по реда на чл.124, ал.4 ГПК. По отношение на документите - предмет на останалите два установителни иска по чл.124, ал.4 ГПК - заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и издадения въз основа на нея изпълнителен лист, приема, че са били представени в производството по т.д. №186/2022 г. по описа на ОС-Стара Загора и ищците не са оспорили истинността им, не са възразили относно приемането им, поради което е преклудирана възможността в друго производство чрез иск по чл.124, ал.4 ГПК да оспорват истинността им. По отношение на отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК, първоинстанционният съд счита, че е недопустим, тъй като изложените в исковата молба факти, на които е основан, не са от категорията на предвидените в чл.439 ГПК. Същите нямат качеството на новонастъпили /настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение/ факти. Прието е, че искът се основава на факти, които са настъпили преди изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК да се стабилизира окончателно - с изтичане на срока за подаване на възражение по чл.414 ГПК и че тези факти са били известни на ищците, поради което те е следвало да ги посочат в същия срок. С обжалваното определение, Апелативен съд – Пловдив потвърждава определението за прекратяване на производството поради недопустимост на предявените искове. Позовава се на разясненията в т.1 от Тълкувателно решение №5/2012 г. от 14.11.2012 г. по тълк.д. №5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, като намира, че искът за оспорване на истинността на документ по реда на чл.124, ал.4 ГПК е допустим, ако е предявен преди да е преклудирана възможността за оспорването му по реда на чл.193 ГПК в производството по друго дело, имащо за предмет правоотношение, за което документът има доказателствено значение.Ако обаче възможността за оспорването му по реда на чл.193 ГПК е преклудирана, то предявяването на самостоятелен иск по чл.124, ал.4 ГПК за оспорване истинността на документа е недопустимо. Приема, че процесното извлечение от счетоводните книги на банката-ответник е представено в заповедното производство, в което срещу ищците-длъжници и в полза на банката е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, като ищците не са подали възражение по чл.414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение и не са направили възражение по чл.423 ГПК. Предявяването в отделно производство на иск за установяване истинността на извлечението е недопустимо, тъй като ищците са имали, но са пропуснали възможността да оспорят този документ по реда на чл.193 ГПК в производство по чл.422, ал.1 ГПК. Вторият и третият от предявените искове по чл.124, ал.4 ГПК са недопустими, тъй като се иска прогласяване неистинността на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист. Съдът счита, че това са официални диспозитивни документи, които могат да бъдат оспорвани само по отношение на тяхната автентичност, т.е. че не са подписани от лицето, сочено в документа като негов автор, а в случая ищците не са навели в исковата молба доводи за неавтентичност на горните два документа. Намира, че ищците нямат правен интерес да искат установяване неистинността на заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист, основано на твърдението, че съдържанието на тези два документа е невярно. Въззивният съд стига до извод, че и четвъртият иск на основание чл.439 ГПК е недопустим, тъй като не се основава на факти, настъпили след стабилизиране на заповедта за изпълнение. В случая ищците оспорват дължимостта на вземанията, които са предмет на принудително изпълнение по посоченото в исковата молба изпълнително дело, образувано по изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. №1601/2020 г. по описа на РС- Стара Загора, като се позовават на изтекла погасителна давност преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК и връчването на поканата за доброволно изпълнение по образуваното срещу тях /като длъжници/ изпълнително дело. Съдът обсъжда и доводите на ищците, че предявеният иск по чл.439 от ГПК се основава на новооткрити факти, респективно на нови доказателства по смисъла на ГПК, каквито представляват изброените в частната жалба два броя преводни нареждания от 20.07.2016 г., два броя служебни бележки от “Ей и ЕС М. Изток 1” ЕООД, издадени съответно на 12.04.2023 г. и 03.08.2023 г. и едно удостоверение на НОИ, издадено на 09.08.2023 г. Счита, че част от тези документи са издадени в хода на изпълнителното дело, но не доказват новонастъпили факти по смисъла на чл.439, ал.2 ГПК, тъй като ищците основават иска си по чл.439 ГПК на погасителна давност, изтекла преди образуване на заповедното производство. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. И трите поставени правни въпроса са свързани с приложението на чл.439 ГПК, респ. са относими само към въззивното определение в частта, с която е потвърдено прекратяването на производството по четвъртия обективно съединен иск с правно основание чл.439 ГПК. Въпросите, които обобщено се свеждат до правния интерес от предявяването на иск по чл.439 ГПК при висящо изпълнително производство за принудително събиране на оспорените вземания, вкл. при насрочена публична продан на имот на длъжника, не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол, тъй като не са съобразени с изложените от въззивния съд мотиви. За да стигне до извод, че искът с правно основание чл.439 ГПК е недопустим, съдът не е обсъждал дали е налице висящо изпълнително дело за принудително събиране на процесните вземания, а е приел, че ищците не сочат факти и обстоятелства, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК,с която са осъдени да платят на банката-ответник посочените суми. Решаващият състав намира, че не е налице фактическия състав на отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК, тъй като законодателят изрично е предвидил, че с този специален иск разполага длъжникът в изпълнителното производство, който оспорва съществуването на вземанията на взискателя, като сочи само факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, респективно в хипотезата на заповедно производство и влязла в сила заповед за изпълнение – на факти, настъпили след стабилизирането й. Въззивният съд подчертава, че ищците не са подали в срока по чл.414 ГПК и чл.423 ГПК възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което същата е влязла в сила. Позовавайки се на изтекла преди този момент погасителна давност, ищците предявяват недопустим иск. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, не са налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд - Пловдив. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника „ПИБ“ АД следва да се присъди сумата 76.69 евро юриск.възнаграждение. По искането по чл.282 ГПК: Съгласно чл.282 ГПК се спира изпълнението само на подлежащи на изпълнение въззивни съдебни решения, срещу които е подадена касационна жалба и на арбитражни решения, срещу които е подаден иск по чл.47 ЗАрб. В настоящия случай се обжалва определение на въззивния съд за потвърждаване прекратяването на производството, което не подлежи на спиране. Следва да се отбележи, че посоченото изпълнително дело не е образувано въз основа на изпълнителния лист, издаден по ч.гр.д. №1601/2020 г. по описа на РС- Стара Загора, нито ответната банка има качеството взискател. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд