Определение № 815 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2187/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Г. Г. Г., чрез адвокат И. Г., срещу въззивно решение № 1891/09.03.2020 г., постановено от Софийски градски съд, по въззивно гр.д. № 462/2019 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещните страни К. Х. Г. и Р. Д. Г., чрез адвокат Н. Х., отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В евентуалност развиват съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил иска на Г. Г. Г. против К. Х. Г. и Р. Д. Г. исков, предявен като частичен за заплащане на 10000 лв. - обезщетение за претърпени вреди под формата на пропуснати ползи за периода 09. 05. 2010 г. – 20. 08. 2013 г., причинени от неизпълнение на задължението за въвеждане в експлоатация на новопостроена сграда в уговорения срок по предварителен договор от 28. 02. 2008 г., на осн. чл. 82 ЗЗД, както и на лихва за забава върху главницата, считано от 08.05.2015 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86 ЗЗД. Осъдил Г. Г. да заплати на К. и Р. Г. сторените деловодни разноски по делото. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с предварителен договор от 28. 02. 2008 г. К. и Р. Г. са се задължили да изградят и продадат на Г. Г. подробно описаните в него апартамент и мазе, а с последващ предварителен договор от 06. 06. 2008 г. – и гараж, всички в изграждащата се сграда в [населено място], кв. Д., [улица]. Съгласно чл. 10 от първия предварителен договор от 28. 02. 2008 г., сградата трябвало да бъде изградено в срок до 31. 12. 2008 г. до етап “груб строеж“ и да бъде въведена в експлоатация в срок до 31. 10. 2009 г. С нотариален акт № 189/23. 12. 2008 г. на нотариус И. Н., обещателите прехвърлили на Г. договорените недвижими имоти, като в нотариалния акт е посочено, че към датата на изповядването му е незаплатена последна вноска от продажната цена в размер 6 990 евро, като вноската е дължима в срок 5 работни дни след представяне на удостоверение за въвеждане в експлоатация на сградата. Последното е сторено на 20. 08. 2013 г., след като сградата е била довършена от собствениците на отделните обекти, между които и Г. Г.. Цялата строителна документация на изграждащата се сграда е била предадена на собствениците на самостоятелни обекти преди това - на 12. 05. 2012 г.. След това, въззивният съд посочил, че „с ъгласно чл. 111, б. „б“ ЗЗД, вземанията за обезщетения за неизпълнен договор се погасяват с изтичане на тригодишна давност, която започва да тече от момента, когато вземането е станало изискуемо – арг. от чл. 114 ЗЗД. Съгласно чл. 116а ЗЗД, когато вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част. В случая падежът за изпълнение на задължението на ответниците е на 31. 10. 2009г., откогато е възникнало и вземането за обезщетение по чл. 82 ЗЗД, а исковата молба за сумата 1000 лв. е подадена на 08.05.2015г. Предвид изложеното, вземанията за периода преди 08.05.2012г. са погасени по давност, както правилно е приел СРС в обжалвания акт и искът за периода 09.05.2010г. – 08.05.2012г. е неоснователен, като погасен по давност. Отделно са основателни изложените в отговора на въззивната жалба доводи, че искът за сумата над 1000 лв. до предявения частичен размер от 10 000 лв. също е погасен по давност, тъй като молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е докладвана в о.с.з. на 08.11.2017г. и към този момент тригодишната давност за всички вземания за процесния период 09.05.2010. - 20.08.2013г. за непредявената част с първоначалната искова молба, т.е. за сумата 9000 лв., е била изтекла на 20.08.2016г. – в същия смисъл и т.1 от ТР № 3/2019г. по т.д. № 3/2016г. на ВКС, ОСГТК. Следователно частичният иск за разликата над сумата 1000 лв. до предявения размер от 10 000 лв. е погасен по давност. По изложените съображения, е безпредметно да се обсъждат останалите предпоставки за уважаване на иска за погасения по давност период и размер, а следва да се разгледа по същество иска за непогасения по давност период 09.05.2012г. – 12.08.2013г. за сумата 1000 лв. Следващото изречение в съдебния акт е: „Искът е неоснователен, но по различни от изложените в обжалвания акт съображения. Въззивният съд намира, че за посочения период по делото е доказано от ответниците възражението им, че не е налице причинно следствена връзка между техни конкретни действия и забавеното въвеждане на сградата в експлоатация, а в посочения период са налице действия на ответниците по промяна на инвестиционните намерения, които са довели до забавено въвеждане на сградата в експлоатация.” В заключение СГС посочил, че решението на първостепенния съд следва да се потвърди като краен резултат. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: следва ли въззивният съд да се произнесе по оплакванията, наведени във въззивната жалба, като се твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2001 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2000 г., ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; могат ли писмени съглашения (уговорки) по двустранен договор за бъдат приети за променени със свидетелски показания, като се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 155/13.10.2010 г. на ВКС по т.д. № 1113/2009 г.. Поставен е още и въпросът - следва ли да се обсъждат всички събрани по делото доказателства, особено ако те са противоречиви, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешението, дадено с решение № 200/23.12.2019 г. на ВКС по гр.д. № 3779/2018 г., както и следва ли въззивният съд да съобрази решението си с установените по делото факти и закона, като се поддържа противоречие с решение № 65/30.07.2019 г. на ВКС по т.д. № 183/2018 г. и решение № 63/29.07.2019 г. на ВКС по т.д. № 1528/2018 г. Съставът на Върховния касационен съд не е във възможност да прецени поставените въпроси (принципно, значими по всяко гражданско дело) дали са разрешени от въззивната инстанция в противоречие с посочените съдебни решения. Това е така, защото не е ясно какво е приел всъщност въззивния съд – погасен ли е по давност иска – изцяло или частично, или не, или искът е отхвърлен като неоснователен – изцяло или за част от сумата и исковия период. Налице е хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК – касационната инстанция е длъжна служебно да допусне касационно обжалване във връзка с евентуалния порок на съдебно решение, което е вътрешно противоречиво и неясно. Мотивиран от горното, съдът