Определение № 1235 от 23.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 38/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството Б. Н. С. срещу въззивно решение № 491 от 25.04.2024 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 2429 по описа на съда за 2023 г., потвърждаващо първоинстанционно решение № 3423 от 28.06.2023 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 15321 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че касаторът не дължи на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 20 772,47 евро - главница, сумата 3 564,14 евро - договорна лихва за периода 24.04.2013 г. - 10.02.2016 г., наказателна лихва в размер на 163,98 евро за периода 13.01.2016 г. - 10.02.2016 г., предмет на изпълнителен лист, издаден по гр. дело № 7568/2016 г. на СРС, 34 състав, поради погасяване по давност, със законните последици по отношение на разноските в производството. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като се оспорват възприетата от съда фактическа обстановка и правните му изводи. Сочи се, че единствените изпълнителни действия по процесното изпълнително дело са на дати 14.09.2016 г. и 19.09.2016 г., като второто е в условията на спряно на 14.11.2016 г. изпълнително дело по искане на взискателя, но с продължаващо действие на удържане на суми от заплатата на касатора за м. ноември и декември 2016 г. Според касатора всички други цитирани действия на ЧСИ по изпълнителното дело са несъставомерни, защото не са реално осъществени по вина на ответника, в каквато насока се излагат съображения. Сочи се, че по изп.д. № 1203/2016 г. по описа на ЧСИ А. В., от неговото образуване на 22.07.2016 г. до незаконосъобразното му „преобразуване“ на 30.01.2020 г., давността не е прекъсвана от дата 19.09.2016 г. до 30.01.2020 г., общо 3 години и 4 месеца. Твърди се, че първоначално образуваното изпълнително дело е незаконосъобразно преобразувано, защото няма акт за това, съответно – всички извършени по преобразуваното дело действия, възприети от въззивния съд като прекъсващи давността, не водят до прекъсване на същата, и от дата 30.01.2020 г. давността не е прекъсвана. Поддържа се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, в какъвто смисъл се цитират част от мотивите към т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТКВКС, в които според касатора ясно се казва, че само предприетото действие прекъсва давността, т.е. взискателят не трябва да бездейства и следва да подава молби за предприемане на изпълнителни действия, но само предприемането на тези действия води до същинско прекъсване на погасителната давност. В изложения смисъл се цитира и разпоредбата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, според която давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Твърди се и че в мотивите на обжалваното решение е налице още едно противоречие с практиката на ВКС, а именно - с решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС, Четвърто г.о., обширна част от мотивите към което е цитирана в жалбата. Оспорва се като противоречащ на посочената практика на ВКС – задължителна и казуална, съответно – и като неправилен, изводът на въззивния съд в насока на това, че макар от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че исканите от взискателя способи не са приложени, това не се е дължало на неговото поведение, доколкото същият своевременно е внасял дължимите такси за осъществяването на тези способи. Касаторът твърди, че това, че взискателят е депозирал молби за предприемане на изпълнителни действия, не е достатъчно условие да се прекъсне давността и няма как да се счита прекъсната давността само и единствено въз основа на подадени молби, но не и предприети действия. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявения иск. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че: I. Обжалваният съдебен акт е постановен с противоречие с практиката на ВКС - основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочи се, че апелативният съд е възприел доказателствата по делото, но е достигнал до неправилен извод в обжалвания съдебен акт, а именно: „От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че исканите от взискателя способи не са приложени, но това не се е дължало на негово виновно поведение, доколкото същият своевременно е внасял дължимите такси за осъществяването на тези способи.“ Според касатора този извод е в противоречие с цитираните ТР № 2/2015 на ОСГТК, т. 10 и решение № 37 от 24.02.2021 г. на четвърто ГО, ВКС. II. Разглежданият въпрос в настоящото производство се явява от съществено значение точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а именно: Прекъсва ли давността молбата за предприемане на изпълнително действие без този способ да бъде приложен и да бъде предприето действие от съдебния изпълнител? Касаторът настоява за произнасяне по този въпрос като се има предвид, че в съдебната практика не следва да се заобикаля императивната разпоредба на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, както и не следва да се нарушава принципът на равнопоставеност между страните, и да се тълкуват нормите единствено в полза на взискателя. Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че: От доказателствата по делото се установява, че на 26.09.2016 г. на длъжника - ищцата по настоящото дело Б. Н. С., е връчена редовно покана за доброволно изпълнение. В срока по чл. 414 от ГПК, ищцата е възразила само срещу част от вземането на банката, а именно - за главница в размер на 3000 евро и 1000 евро лихва за забава за периода от 24.04.2013 г. до 10.02.2016 г. Изрично е признала дължимостта на сумите от 17 772,47 евро, ведно със законната лихва от 11.02.2016 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 3 522,07 евро за периода от 24.04.2013 г. до 10.02.2016 г., наказателна лихва в размер на 163,98 евро за периода от 13.01.2016 г. до 10.02.2016 г. и такса в размер на 525,34 евро. Следователно, според съда и за изрично признатите суми, заповедта за изпълнение е влязла в сила след изтичане на двуседмичния срок, съобразно разпоредбата на нормата на чл. 414 от ГПК, в редакцията й към 2016 г., т.е. на 11.10.2016 г. За оспорените суми се е развило производство по реда на чл. 422 от ГПК, приключило с решение № 254604/30.10.2017 г., постановено по гр.д. № 67203/2016 г. по описа на СРС, 34 състав, за което по делото няма доказателства на коя дата влязло в сила. Съдът е приел, че от датата 11.10.2016 г., когато заповедта е влязла в сила по отношение на признатите от длъжника суми, за тях е започнала да тече новата 5-годишната давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо, в какъвто смисъл и за срока на давността е цитирано решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г.о., ГК. Според съда всички възражения на длъжника срещу дължимостта на вземането, които са били могли да бъдат заявени, включително и че вземането на банката към 11.10.2016 г. е било погасено по давност, са преклудирани с изтичане на двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, съобразно действащата към този момент редакция на нормата, в какъвто смисъл изцяло е решение № 22 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 1112/2021 г., III г.о., ГК, в което съставът на ВКС е приел, че когато исковете по чл. 439 ГПК се основават на факти и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищеца, който е могъл да ги посочи в срока за възражение по чл. 414 ГПК, те са недопустими. Преклудират се и възраженията срещу основателността на претенцията, и отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, е недопустим. По същество на предявените искове съдът е посочил, че доколкото първото изпълнително дело е образувано на 22.07.2016 г., т.е. след датата 26.06.2015 г., на която е постановено Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК, перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността. Тя е имала значение при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като до обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело. Посочено е, че новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника, с оглед на което, от 11.10.2016 г. е започнала да тече петгодишна давност, която не е изтекла. Съдът сочи, че същата е била прекъсвана съответно на: 23.07.2018 г. с подадена от взискателя молба с посочване на изпълнителен способ, на 09.08.2018 г. с налагането на запор върху трудово възнаграждение на длъжника, на 06.01.2020 г. с подаване на молба от взискателя с искане за извършване на принудителни изпълнителни действия и посочване на конкретни изпълнителни способи - опис, оценка и публична продан на ипотекирания имот, запор върху банкови сметки, с подаване на молба със същите искания на 13.04.2021 г., съответно с молби на взискателя от 16.06.2021 г., 31.08.2021 г., 13.12.2021 г., 15.12.2021 г. и 18.04.2022 г. Т.е. според съда, видно от описаните в хронологичен ред действия (всичките от вида, прекъсващи давността, съобразно примерно посочените в обявеното на 26.06.2015 г. Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС), взискателят е поддържал висящността на изпълнителния процес, като е искал извършване на съответните изпълнителни способи. Съдът сочи, че не само осъществените изпълнителни способи прекъсват давността, а и искането на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ също прекъсва давността. В този смисъл, според въззивния състав, са изцяло мотивите на т. 10 от цитираното постановление, цитирани от съда: „При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.“ Въззивният състав излага по-натам, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че исканите от взискателя способи не са били приложени, но това не се е дължало на негово виновно поведение, доколкото същият своевременно е внасял дължимите такси за осъществяването на тези способи. Доколкото, според съда всички молби на взискателя за изпълнение, които са изброени в решението му, съдържат искане за прилагане на посочените в тях изпълнителни действия, те прекъсват давността, с ефект от поискването им, доколкото неосъществяването им не е по причина, за която взискателят отговаря, като напр. - след направеното искане да не е внесъл такси, разноски, да не е оказал необходимото съдействие и така да е осуетявал тяхното прилагане. Изцяло в този смисъл според въззивния състав, е решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г.о., ГК и др., които съдът споделя. Крайният извод на въззивния състав е, че към датата на предявяване на исковата претенция - 02.09.2021 г., както и към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция, процесните задължения не са погасени по давност, поради което и предявеният иск като неоснователен следва да бъде отхвърлен изцяло. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. От действителното съдържание на мотивите му, частично възпроизведени и в настоящите мотиви се установява, че въззивното решение е постановено не в противоречие, а в съответствие с цитираната и от касатора задължителна практика на ВКС, включително т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК и мотивите към нея, част от които е цитирана и от въззивния съд в решението му, и където се приема, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ), като изброяването не е изчерпателно: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Пак там е посочено, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Видно е, че прекъсването или непрекъсването на давността се свързва с проявена или непроявена от кредитора активност да поддържа висящността на изпълнителното производство, чрез заявяване на искания за предприемане на изпълнителни действия, годни да я прекъснат, и в случая такива негови действия са обективирани по делото, и нарочно описани от въззивния съд. При предприето /поискано/ от взискателя извършване на действия по изпълнителното производство, годни да прекъснат давността, и при внасяне от негова страна на таксите и/или разноските за извършването им, постигането или непостигането от тяхното предприемане, на конкретен икономически /в полза удовлетворяване вземането на кредитора изцяло или частично/, резултат от съответното действие, неизвършването, недовършването и/или опорочаването му по причини, които не зависят от взискателя /включително когато същите се дължат на поведение на съдебния изпълнител/, като обстоятелства, неотносими към проявяваната от взискателя активност – да действа или не по изпълнителното производство, не са от естество да осуетят прекъсването на давността. В същия смисъл се съдържат разрешения и мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК на ВКС. При съобразяването от страна на въззивния съд с цитираната задължителна за съдилищата, тълкувателна практика на касационната съдебна инстанция, не следва да се преценява като осъществяващо допълнителния критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съответствието или несъответствието на решението му с друга, казуална и незадължителна за съдилищата практика на ВКС /за пълнота следва да се посочи и че цитираното от касатора решение на Четвърто г.о. на ВКС, на което и съдът се е позовал в решението си, няма претендираните от касатора съдържание и смисъл/. По същата причина – наличието по поставения въпрос, на задължителна за съдилищата практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, претендираното от касатора второ основание за допускане на касационно обжалване – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, действителният смисъл на която норма е разтълкуван в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., и съобразно дадените там задължителни за съдилищата разяснения, е въобще неприложимо. При този изход на делото касаторът няма право на разноски за производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на юрисконсултско възнаграждение за защита в същото. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение