Определение № 2995 от 11.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3722/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. А. срещу въззивно решение № 3769 от 25.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2298/2023 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20067046 от 14.11.2022 г. по гр. д. № 16565/2016 г. на Софийския районен съд, с което на основание чл. 247, ал. 1 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 124546/27.05.2019 г., постановено по същото дело, като след „признава за установено, че на основание чл. 52 ЗЗД Г. А. А. дължи на Я. Т. М. сумата 7000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди“ и преди „признава за установено, че на основание чл. 86 ЗЗД Г. А. А. дължи на Я. Т. М. сумата 660 лв., представляващи законна мораторна лихва върху обезщетение за причинени неимуществени вреди.“, да се чете: „ведно със законната лихва върху тази сума от 13.11.2015 г. до изплащане на вземането“. Делото е образувано по предявени от Я. Т. М. срещу Г. А. А. искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 69813/2015 г. на Софийския районен съд, 50 с-в. С исковата молба ищецът е заявил претенция и за присъждане на законна лихва върху главницата за периода от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 13.11.2015 г., до окончателното изплащане на сумата. С решението си от 27.05.2019 г. Софийският районен съд е уважил предявените искове като е присъдил на ищеца сумата 7000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, както и сумата 660 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 08.11.2014 г. до 13.11.2015 г. В диспозитива на съдебното решение не е обективирана воля по отношение на заявената акцесорна претенция за присъждане на законната лихва върху главницата от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата. В мотивите на решението е прието, че е заявена и претенцията за законна лихва върху главното вземане от 7000 лв. за периода след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Първоинстанционният съд е уважил главния иск за заплащане на главницата, което е предпоставено от извод за изискуемост на вземането и забава на ответника, която в случая настъпва от датата на увреждането. Наред с това, съдът е приел наличие на забава на ответника, като е уважил иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва от момента на увреждането до датата на заявлението. Изложени са съображения, че претенцията за законна лихва за периода след подаването на исковата молба, респ. след заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е акцесорна по своя характер и основателността й е последица от уважаването на главния иск. При това положение и при липса на възражения от страна на ответника относно дължимостта и периода на законната лихва, не може да се приеме, че не са налице изложени мотиви за основателност на акцесорната претенция. С уважаването на главния иск, първоинстанционният съд е изразил воля за дължимостта на законна лихва от момента на подаване на заявление за издаването на заповедта за изпълнение до окончателното изплащане на сумата. Предвид пропуска на съда да отрази така формираната воля в диспозитива на решението, е налице очевидна фактическа грешка, която е отстранена по реда на чл. 247 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При формирана воля по главното вземане в мотивите на решението и липсата на конкретно изразена воля за допустимостта и основателността на акцесорния иск за законна лихва, следва ли да се приеме, че съдът се е произнесъл и по акцесорния иск, или съдът е длъжен да изрично и конкретно да изрази становище в мотивите и за дължимостта на акцесорния иск; 2. Освободен ли е съдът от задължението да се произнесе и по иска за законната лихва, при евентуална липса на възражение от ответника за дължимостта и периода на претендираната законна лихва; 3. Непроизнасянето с конкретно становище и волеизявление за дължимостта на акцесорния иск в мотивите на решението, означава ли, че е налице допусната очевидна фактическа грешка, щом няма постановено становище и в диспозитива по този въпрос; 4. Налице ли е несъответствие между формираната воля на съда в мотивите на решението и нейното външно отразяване в диспозитива на постановения съдебен акт в случаи, при които съдът не се е произнесъл със собствени мотиви относно дължимостта на законната лихва, а възпроизвежда и се позовава на мотивите на първоинстанционния съд. Ответникът по жалбата Я. Т. М. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първия поставен въпрос следва да се посочи, че в практиката на ВКС (решение № 7 от 16.08.2022 г. по т. д. № 1556/2020 г., I т. о.; решение № 125 от 27.06.2017 г. по т. д. № 2542/2016 г., II т. о; определение № 305/09.11.2015 г. по ч. гр. д. № 5086/2015 г., II г. о., и др.) е застъпено становището, че искането за присъждането на законната лихва не представлява самостоятелен иск, а е последица от уважаването на главния иск. Размерът на законната лихва, считано от предявяване на иска, се изчислява едва в изпълнителния процес в зависимост от момента на плащане на главното задължение. При това защитата срещу искането за присъждане на законна лихва е защита срещу главния иск, т.е. възраженията по искането за лихва са възражения срещу главницата. Доколкото чл. 2 ГПК задължава съда да се произнесе по всяка една подадена до него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, след като в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респ. в исковата молба, е заявено искане за присъждане на законната лихва, когато съдът уважава заявените искови претенции, следва да присъди и законната лихва от датата на депозиране на исковата молба/заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Въпросът е формулиран според твърденията на касатора за липсата на формирана воля на съда относно акцесорната претенция, което не съответства на данните по делото. Следващите два поставени въпроса също са формулирани според твърденията на касатора и нямат отношение към посочените по-горе съображения на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение, а последният въпрос е по съществото на спора и представлява оплакване за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, а освен това посочената от касатора практика на ВКС се отнася за различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не съществува, нито във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са изложени доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които в случая не са налице. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски в полза на ответника по касационната жалба не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,