Определение № 3188 от 29.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2487/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Реставрация“ ЕАД, подадена чрез адв. Р. М. от ВАК, против решение № 184 от 10.06.2022 г. по в.т.д. № 201/2022 г. по описа на Апелативен съд – Варна в частта, с която е потвърдено решение № 29 от 21.12.2021 г. по т.д. № 50/2021 г. на Окръжен съд – Шумен за отхвърляне на предявените от касатора срещу [община] искове с правно основание чл. 258 ЗЗД, във връзка с чл. 266 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Отхвърлените искове са за сума от 59 976 лева (при претендирани 61 952. 23 лева), останало неплатено възнаграждение за извършени строително – монтажни дейности по договор № ЗОП 13-04/14.09.2015 г., във връзка с който са издадени данъчни фактури № [ЕГН] и № [ЕГН] от 16.09.2016 г., както и за сума от 28 240. 52 лева (от претендирани 28 842. 22 лева), лихва за забава за периода от 17.09.2016 г. до датата на подаване на исковата молба – 19.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковете до окончателното плащане.

Въззивното решение в частта, с която, като е отменено решение № 29 от 21.12.2021 г. по т.д. № 50/2021 г. по описа на Окръжен съд – Шумен, са уважени исковете на касатора за заплащане на сума от 1 976. 23 лева, възнаграждение за извършени строително – монтажни дейности по договор № ЗОП 13-04/14.09.2015 г. съгласно фактура №[ЕИК]/16.09.2016 г., със законната лихва от 20.04.2021г. до окончателното заплащане на сумата, както и 601.70 лева, изтекла лихва върху главницата от 1 976. 23 лева за периода 17.09.2016 г. до датата на депозиране на исковата молба – 19.04.2021г., е влязло в сила като необжалвано.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора направените от съда заключения не са изведени въз основа на всички събрани по делото доказателства, както и въззивният съд е направил грешни фактически констатации, довели до грешни правни изводи. Наведен е довод, че изявление за извънсъдебно прихващане не е получавано от „Реставрация“ ЕАД. Касаторът счита, че направеното в исковото производство възражение за прихващане от ответника не се променя от такова, насочено към насрещната страна, в такова насочено към съда, който да извърши прихващането. Процесното вземане не е ликвидно, тъй като решението само установява вземането, но не е условие то да придобие определено правно качество или да възникнат условията по чл. 103, ал. 1 ЗЗД за извършване на прихващането. Изявлението за прихващане може да е било обективирано в писмо от 28.12.2016 г., но няма доказателства същото да е било получено от настоящия касатор - ищец. Предявените от ответника дефекти са по отношение обекти, предмет на друг договор, а не на процесния, а уведомяването за отстраняване им от „Билдинг Строй Ескпрес“ ЕООД също не е по отношение на процесния договор. Според касатора въззивният съд не е съобразил съдебната техническа експертиза, видно от която посочените от [община] дефекти, описани в протоколите на комисията от 18.04.2016г., 22.04.2016г., 10.08.2016г. и 05.10.2016г., не са свързани с процесния договор за СМР № ЗОП 13-04/14.09.2015г. Този договор е изпълнен изцяло и за това свидетелства приетият от възложителя акт – образец 19.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е обосновано със следните въпроси, които, според касатора, са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а също са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. Въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато същите касаят формирането на изводи за приложение на института на прихващането, относимостта му към настоящия казус, с оглед на факта, че ищецът не е предявил претенция по друг договор, освен този, посочен в исковата молба, а насрещен иск от ответника не е предявен?

Според касатора въпросът по т. 1 е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в т. 12 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001, ОСГК на ВКС; т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК ВКС; т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК; както и от практика на ВКС, инкорпорирана в решение № 283 oт 14.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о. ГК; решение № 554 от 08.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV ГО; решение № 283 от 14.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2014 г„ IV г. о., ГК.

2. Допустимо ли е въззивният съд да гради изцяло изводите си въз основа на оспорено от ищеца по надлежния ред възражение на ответника ( [община]) за прихващане с вземане по договор, който не е предмет на исковата претенция (това е цитираният oт въззивния съд Договор № BG161PО001/3.1-03/2010/027-S-16/04.06.2014 г.) и по който ищецът няма ангажименти?

3. Следва ли е въззивният съд да се произнесе по процесуалноправния въпрос за задължението на съда при преценката на събраните доказателства да съобрази възможно ли е да се извърши прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД по направено в хода на делото от ответника искане, когато конкретните страни - юридически лица, не си дължат взаимно пари по договор, който да е предмет на исковата претенция, и респ. длъжен ли е съдът да се обоснове по ликвидността и изискуемостта на това насрещно вземане, както и по въпроса дали предпоставките за прихващане са се осъществили и в кой момент, когато не са налице годни доказателства за наличие на редовно направено и обосновано изявление по чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД?

4. В случаите, когато въззивният съд е приел, че е налице институтът на прихващането (компенсация), следва ли да изложи в мотивите си и как определя вида на задълженията - насрещни и еднородни ли са, изискуеми ли са и от кой момент, и ликвидни ли са - установени по размер и основание?

5. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира извода си за приложимост на солидарно задължение на съдружниците по Договор по ЗЗД - Обединение, спрямо института на прихващането, когато между съдружниците в това обединение има ясно разписани писмени правила за разделност и изпълнение на отделните обекти на възложената обществена поръчка, съобразявайки събраните по делото писмени доказателства, или може да приеме наличието му по своя преценка, без да анализира тези доказателства?

6. Налице ли е недопустимост на въззивното решение поради нарушение на диспозитивното начало - произнасяне на съда по непредявен иск, черпещ права от договор, който не е предмет на исковата претенция (Договор № BG161PО001/3.1-03/2010/027-S-16/04.06.2014 г.), и допустимо ли е непредявен насрещен иск да се „предяви“ чрез възражение за прихващане?

Въпросите от т. 2 до т. 6, според касатора, са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение.

Ответникът по касация [община] оспорва касационната жалба. В писмения отговор, подаден чрез юрк. И. К., излага, че представеният Договор № ЗОП 13-04/14.09.2015 г. е с предмет непредвидени СМР по Договор № BG161PO001/3.1./03/2010/027-S-16. Излага, че строителните обекти, предмет на горепосочените договори, са въведени в експлоатация с Удостоверение № 3/13.01.2016 г. и Удостоверение № 4/13.01.2016 г., издадени от главния архитект на [община]. Двукратно е даван срок за отстраняване на дефектите от страна на изпълнителя, въпреки това последният не е изпратил свой представител в [община] и не е предприел действия за отстраняването им, поради което за общината е възникнало правото да отстрани дефектите за сметка на изпълнителя. Страната възразява относно твърдението на касатора, че не е получил изявление за прихващане, тъй като с писмо изх. № 26-00-3623/28.12.2016г. [община] е уведомила ДЗЗД „Рестбилд“ и неговите членове за възникнало задължение в размер на 49 980 лева без ДДС или 59 976 лева с ДДС, представляващи стойността на СМР за отстраняване на дефекти, възникнали по време на гаранционните срокове и че прихваща вземането срещу задълженията по фактура № [ЕГН]/16.09.2016 г. и фактура № [ЕГН]/16.09.2016г. Изявлението за прихващане е получено от дружеството, тъй като са налице обратни разписки №20267447, №20267448 и №20267449. Счита, че са налице предпоставките за извършване на прихващане, тъй като задълженията и на двете страни са парични, насрещни, изискуеми и ликвидни. Оспорва се оплакването на касатора за произнасяне със свръх петитум от страна на въззивния съд. Заключението на Апелативен съд - Варна за наличие на договорна солидарност е правилно, а с оглед тази солидарност кредиторът има право да иска изпълнение от когото и да е от длъжниците.

Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение намира, че касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежно легитимирана страна, с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да отхвърли предявените от „Реставрация“ ЕАД искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 258 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 61 952. 23 лева и мораторна лихва в размер на 28 842. 22 лева за периода от 17.09.2016 г. до датата на подаване на исковата молба (19.04.2021 г.) и след това до окончателното плащане първоинстанционният съд е приел, че на 04.06.2014г. между страните е бил сключен договор № BG161PO001/3.1-03/2010/027-S-16/04.06.2014 г., с който [община] е възложила на ДЗЗД „Рестбилд“ да извърши консервационни и реставрационни работи на групов паметник на културата „Историческа зона стария Шумен“, находящ се [улица], къщи „Доктор Верби“, „Братя Себрови“, „Стойка М.“ („Баба Р.“), „Бучевинови“, на обща стойност от 583 331. 66 лева, не по-късно от 15.01.2015г. Впоследствие, на 14.09.2015 г., е сключен договор № ЗОП 13-04/14.09.2015 г., с който [община] е възложила на ДЗЗД „Рестбилд“ непредвидени допълнителни СМР по договор № BG161PO001/3.1-03/2010/027-S-16/ на обща стойност от 169 747. 80 лева за срок от два месеца, считано от подписване на протокол за определяне на строителна линия. „Реставрация“ ЕАД е извършило строително-монтажните дейности и съгласно решение на съдружниците в ДДЗЗД „Рестбилд“, едноличното акционерно дружество следва да получи изцяло възнаграждението. Приел е, че между участниците в гражданското дружество е уговорена солидарна отговорност по отношение на договора, сключен с [община]. Окръжен съд – Шумен е взел предвид, че ищецът не е представил протокол по чл. 8, ал. 2 от договора за учредяване на ДДЗЗД „Рестбилд“, с който изпълнението на договора за СМР от 04.06.2014 г. изцяло да е бил възложен на „Билдинг строй експрес“ ЕООД. Обосновал е, че вследствие на възникнали недостатъци в изпълнението на СМР, предмет на договора от 04.06.2015 г., в рамките на гаранционните срокове, които не са били отстранени от изпълнителя, е възникнало право за възложителя да ги отстрани за сметка на изпълнителя. Заключил е, че с оглед възникналото вземане на [община], на което съответства задължението на „Реставрация“ ЕАД и „Билдинг строй експрес“ ЕООД, като съдружници в ДЗЗД „Рестбилд“ и солидарно отговорни за поетите задължения по договора за СМР, кредиторът има възможност да поиска изпълнение от когото и да е от длъжниците. Приел е, че до знанието на „Реставрация“ ЕАД е достигнало извънсъдебното изявление за прихващане на общината. Аргументирал е, че вземанията на страните са насрещни, действителни, парични, изискуеми и е налице ликвидност на активното, а с оглед изявлението за прихващане, задълженията са погасени до по-малкото от тях съгласно чл. 104, ал. 2 ЗЗД. Първоинстанционният съд е установил, че задължението на [община] към „Реставрация“ ЕАД е в размер на 1 976. 23 лева, но предвид наложения запор по изпълнително дело № 404/2015 г. на ЧСИ Д. З., е налице забрана да предава горепосочената сума.

За да потвърди частично и отмени частично обжалваното пред него първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд - Варна е установил като безспорно сключването на договор № ЗОП 13-04 от 14.09.2015 г. между ДЗЗД „Рестбилд“, с водещ партньор „Реставрация“ ЕАД, и [община], с предмет извършване на допълнителни СМР по договор № BG161PO001/3.1-03/2010/027-S-16/04.06.2014 г. Отчел е, че поради липсата на предприети действия за отстраняване на дефектите от страна на ДЗЗД „Рестбилд“, на 28.12.2016 г. между [община] и „РВ инженеринг“ ЕООД е сключен договор за отстраняване на дефекти. Анализирал е изпратеното от [община] на 28.12.2016 г., с копия до „Реставрация“ ЕАД и „Билдинг строй експрес“ ЕООД, писмо, с което е направено изявление за сключен договор с трето лице за отстраняване на дефектите и за прихващане, както и изготвената в първоинстанционното производство съдебна техническа експертиза, съгласно която констатираните и описани в протоколи от 18.04.2016 г., 22.04.2016 г., 10.08.2016 г. и 05.10.2016 г. дефекти са свързани със СМР по договор от 04.06.2014 г. Установил е, че съгласно чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 1 от договора за създаване на ДЗЗД „Рестбилд“ двамата съдружници са уговорили да отговорят солидарно спрямо възложителя, както и че кредиторът разполага с възможност да поиска изпълнение от когото и да е от длъжниците. Приел е, че за [община] е възникнало право да прихване вземането си, произтичащо от договор № BG161PO001/3.1-03/2010/027-S-16/04.06.2014 г., срещу задължението на „Реставрация“ ЕАД, произтичащо от договор № ЗОП 13-04/14.09.2015 г., с оглед насрещността и ликвидността на паричните вземания. Счел е, че изцяло се е погасило вземането по фактура № [ЕГН]/16.09.2016г., а това по фактура № [ЕГН]/16.09.2016г. до 21 764. 58 лева с ДДС, тъй като в извънсъдебното изявление за прихващане липсва посочена поредност на погасяване на задълженията по двете фактури. С оглед на гореизложеното Апелативен съд - Варна е отхвърлил исковете за тези суми, заради погасяването им чрез извънсъдебно прихващане. По отношение на сумата в размер на 1 976. 23 лева и наложения запор върху вземането по изпълнително дело № 404/2015 г. на ЧСИ Д. З., въззивният съд е приел, че запорът може да бъде съобразен единствено с едно бъдещо изпълнително производство, но не и да представлява пречка за уважаване на иска. Изложил е, че на 17.10.2016 г. „Реставрация“ ЕАД е изпаднало в забава, поради което от тази дата се дължи лихва за забава, но е направено допустимо възражение за погасяване на вземането за лихви. Приел е, че вземането за лихви, считано преди тригодишния срок от предявяване на иска (20.04.2021г.) се погасява по давност, следователно лихвите за периода от 17.10.2016 г. до 19.04.2018 г. са погасени по давност. За периода 20.04.2018г. – 19.04.2021г. е счел, че се дължат лихви в размер на 601.70 лева.

При горните данни, по допускането на решението до касационно обжалване, настоящият касационен състав намира следното:

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 ГПК). Във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК, формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си касационната инстанция може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, посочен от касатора, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, или в хипотезата на очевидна неправилност.

Първият въпрос (в неговата втора част), вторият и шестият от поставените от касатора въпроси са свързани с оплакването за недопустимост на въззивното решение, за което съдът следи служебно. Липсва вероятност въззивното решение в обжалваната част да е недопустимо. Недопустимо е това съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество - липса на право на иск, ненадлежно негово упражняване, произнасяне след десезиране на съда, по непредявен иск, свръх петитум и др. Диспозитивното начало позволява на ответника да прецени дали да заяви вземането си с насрещен иск или с възражение за прихващане. В случая ответникът [община] е избрал да защити правата си чрез възражение, свързано с друг сключен между страните договор, и не е налице произнасяне от страна на съда без сезиране.

Третият и петият от поставените въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият въпрос е предпоставен от твърдение на касатора, че не са били налице годни доказателства за наличие на редовно направено и обосновано изявление по чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, но от страна на въззивния съд е прието точно обратното, при което въпросът не съответства на фактическите и правни изводи на въззивния съд. Правилността на тези изводи не може да бъде преценявана във фазата по допускане на касационно обжалване. Същото е по отношение на петия въпрос, предпоставен от твърдението, че не са били налице годни доказателства за наличие на редовно направено и обосновано изявление по чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Въпросът изисква преценка на правилността на въззивното решение.

Първият въпрос в частта относно задължението на въззивния съд да обсъди съвкупно събраните доказателства и да отговори на твърденията, възраженията и доводите на страните по спора, е въпрос от значение за изхода на делото. Той е основан на оплакванията в касационна жалба, че въззивният съд не е изпълнил тези свои задължения. По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Не се установява противоречие на въззивното определение с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посоченото от касатора съдебно решение, съответно противоречие и със задължителната практика на този съд, обективирана в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви).

В случая, противно на направените оплаквания, въззивният съд самостоятелно е разгледал наличието на договор между страните, чийто предмет е извършване на допълнителни СМР по първоначално сключен договор № BG161PO001/3.1-03/2010/027-S-16/04.06.2014 г. Анализирал е представените доказателства, съгласно които дължимото обезщетение представлява направени от възложителя разходи за отстраняване на появили се недостатъци в изпълнението на СМР, в рамките на гаранционните срокове по Наредба № 2 от 31.07.2023 г. МРРБ. Самостоятелно са били изследвани предпоставките на чл. 103 ЗЗД. Двата договора - договор № ЗОП 13-04 от 14.09.2015 г. и договор № BG161PO001/3.1-03/2010/027-S-16/04.06.2014 г., са сключени между едни и същи страни, с предмет извършване на СМР по отношение на един и същи исторически паметник, като по-късно сключеният договор е във връзка с първоначалния.

Четвъртият въпрос също отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Той е свързан с предпоставките за извършване на прихващането, в частност ликвидността и изискуемостта на активно вземане, както и солидарната отговорност относно института на компенсацията. По отношение на въпроса не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Основанието не е обосновано чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика - чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването на конкретна правна норма, когато съдържащата се в нея уредба е непълна, неясна или противоречива (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС на РБ).

Не е налице вероятност въззивно решение да е очевидно неправилно. В тези случаи неправилността трябва да е съществена до степен, че да бъде констатирана от съда prima facie - без необходимост от анализ на доказателства или на мотивите за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилността тя е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, свързана с допуснати от съда нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, както и при нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа установените по делото факти, чиито резултат е прилагането на закона в неговия несъществуващ, в т. ч. противоположен (contra legem) или отменен смисъл. В случая такива обстоятелства липсват.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд - Варна.

На ответника по касация [община] следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение по водене на делото пред настоящата инстанция в размер на 100 лева съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,