Определение № 199 от 11.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 659/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Х. К., Н. А. К. и Х. М. К., всички от [населено място], [община], против определение № 430 от 13.12.2021 г. по в. ч. гр. д. № 483/2021 г. на Бургаски апелативен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Сливенски окръжен съд, с което в тежест на същите са възложени сторените от ответното дружество ЗАД „ДаллБогг Живот и Здраве“ АД разноски в размер съответно по 1 888.25 лв. за М. Х. К. и Н. А. К. и 821 лв. – за Х. М. К.. Частните касатори поддържат неправилност на обжалваното определение с твърдението, че въззивният съд не е разгледал в пълнота аргументите им срещу първоинстанционното определение. Развиват подробни съображения в подкрепа на тезата си за недължимост на разноски в полза на ответника. Посочват, че ответникът не е претендирал разноски с отговора на исковата молба, а е поискал тяхното присъждане едва след като е бил уведомен, че на 30.07.2020 г. е постъпила молба за оттегляне на исковете и на 08.09.2020 г. е представил списък на разноски и договор за правна защита и съдействие от 17.08.2020 г. Според частните касатори, този договор е нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като е сключен единствено за да се претендират разноски по делото, а не за осъществяване на процесуално представителство, което противоречи на чл. 3 ГПК и на принципа за добросъвестност. Това свое становище аргументират с факта, че договорът е сключен и възнаграждението по него е заплатено, след като е минал известен период от време от подаването на отговора на исковата молба; че предмет на договора е „оказване на правна защита и осъществяване на процесуално представителство и защита по т. д. № 106/2019 г. на Окръжен съд – Сливен“, но след сключването му адвокатът е представил единствено молба, с която е изразил съгласие за прекратяване на делото и за присъждане на разноски; в договора липсва клауза за обратно действие. При условията на евентуалност, в частната касационна жалба е заявен довод за частична нищожност на договора поради привидност на клаузата за адвокатското възнаграждение с твърдението, че същото не е заплатено от ответника, а отбелязването, че е заплатено в брой, е направено за целите за производството. В случай на основателност на претенцията за разноски, частните касатори считат присъдения от въззивния съд размер на адвокатското възнаграждение за необосновано завишен поради това, че: адвокатът на ответника е представил единствено отговор на искова молба, след която не са предявявани доказателствени искания или представяни доказателства; производството е прекратено преди по делото да се проведат открити съдебни заседания или устни състезания, в които адвокатът да може да вземе участие, като по делото не е представена писмена защита. Поддържат, че при тези обстоятелства и предвид фактическата и правна сложност на делото въззивният съд е следвало на основание чл. 78, ал. 5 ГПК да определи разноските в по-нисък размер като присъди по 1 000 лв. в тежест на М. Х. К. и Н. А. К. и 250 лв. – на Х. М. К.. В тази връзка се позовават на решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като релевантни за делото са поставени въпросите: „ 1. Сключеният непосредствено след уведомяването на ответната страна за постъпила молба по чл. 232 ГПК преди първото съдебно заседание договор за правна защита и съдействие между ответника и процесуалния му представител с цел да се присъдят в тежест на ищеца разноски противоречи ли на добрите нрави и принципа на добросъвестност по чл. 3 от ГПК, при условие че неговият предмет е „осъществяване на правна защита и процесуално представителство“, а извършеното от адвоката на ответника след сключване на договора е единствено представяне на молба-становище във връзка с оттеглянето на исковете и изготвяне на списък с разноски; 2. Длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожността на представен договор за правна защита и съдействие при отправено искане за присъждане на разноски и липса на релевирано възражение, че същият противоречи на добрите нрави, принципа за добросъвестност по чл. 3 от ГПК и нарушава интересите на „потребителите на застрахователни услуги“; 3. При искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, спрямо което е налице изрично възражение, че такива не следва да се дължат, макар и размерът им да е съобразен с Наредба № 1 от 9-ти юли 2004 г. за минималните размери за адвокатските възнаграждения /Наредбата/, следва ли съдът във всеки конкретен случай, съгласно предоставената му възможност съгласно ГПК, да преценява целите на уредбата и така наложените ограничения приложими ли са в настоящия случай и прилагайки ги, изпълняват ли се целите на този акт, вследствие на което да присъди по-нисък размер за адвокатското възнаграждение от предвидения в Наредбата“. Частните касатори поддържат, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, определение № 326 от 3.04.2009 г. по гр. д. № 4588/2008 г., IV г. о., определение № 898 от 21.08.2009 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на I г. о. и решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр. д. № 5477/2007 г. на V г. о. (за първия въпрос) и решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г. на I г. о., т. 10 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК и Тълкувателно решение № 6/2017 на ОСГТК (за втория въпрос). По отношение на третия въпрос твърдят, че е разрешен в противоречие с Решение на Съда на ЕС ECLI: EU: C: 2017: 890 от 23.11.2017г. Ответникът по частната касационна жалба – ЗАД „ДаллБогг Живот и Здраве“ АД, [населено място] – не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил, че: Производството пред Сливенски окръжен съд е образувано по искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 230 000 лв. за М. Х. К. и Н. А. К. и 100 000 лв. за Х. М. К.; Ответникът е подал един отговор на исковата молба, с който е оспорил по основание и размер всички субективно съединени искове с общи и едни и същи възражения; Отговорът е бил подаден чрез адв. Д. С., за когото не са били представени пълномощно и договор за правна помощ; С молба от 30.07.2020 г. исковете са оттеглени, като препис от тази молба е връчен на ответника на 02.09.2020г.; На 08.09.2020 г. е постъпила молба от ответния застраховател с искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 9 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 17.08.2020 г., в който е посочено, че възнаграждението е заплатено в брой. Въззивният съд е счел за неоснователно искането на ищците за отхвърляне претенцията на ответника за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение поради нищожност на сключения между него и адвокат Д. С. договор за правна помощ. Мотивирал се е с това, че отговорността за разноски по делото не е договорна, а произтича от закона и че договорът поражда права и задължения между адвоката и доверителя, като евентуалната му нищожност е без значение за отговорността за разноски между страните по делото, която е обективна. Съдебният състав е приел, че при договаряне на възнаграждението от 9 500 лв. е съобразен минималният размер по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 за изготвяне на отговор на искова молба спрямо общата величина на защитавания материален интерес – 560 000 лв., определен от субективното съединяване на искове по чл. 432, ал. 1 и чл. 429 КЗ. Според съда обаче, не е съобразено, че трудът на адвоката във връзка със субективно съединените искове е в същия обем и с еднаква сложност, съответстващи само на един от исковете. Посочил е, че: При субективно съединяване на исковете, предявени от тримата ищци, от ответното дружество е подаден отговор, в който спрямо всеки от исковете, предявени при общност на фактическия състав, пораждащ отговорността на застрахователя по прекия иск на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, са поддържани едни и същи възражения; В процеса на развитие на делото, в нито един момент не са били наложителни и реално не са извършвани процесуални действия, чиито обем и сложност да е бил определен от величината на материалния интерес във връзка със субективното съединяване на исковете; Във връзка с първия от обективните критерии – определяне на справедлив размер на възнаграждението съобразно обема и сложността на делото, изводим от чл. 36, ал. 2 ЗА – наложените ограничения при приложението на националната уредба – чл. 78, ал. 5, чл. 36, ал. 2 ЗА, в настоящия случай не се свеждат до осигуряване на легитимните цели – конкуренцията при предоставяне на адвокатските услуги, в смисъла, посочен в практиката на СЕС – Решение от 23.11.2017 г. по съединените дела C-427/2016 г. и C-428/2016 г. Въззивният съд е изразил становище, че страните по договор за правна защита и съдействие могат свободно да уговарят размера на адвокатското възнаграждение, но спрямо лицето, което понася отговорността за разноски, тежестта трябва да отговаря на всички обективни критерии по смисъла на чл. 36, ал. 1 ЗА, а не само да е съобразена с величината на материалния интерес, възведен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за да се гарантира принципа на правовата държава не само в неговия формален смисъл, като принцип на правната сигурност, но и в неговия материален смисъл, като принцип на материалната справедливост. Като е изходил от посоченото относно критериите за определяне на адвокатското възнаграждение като справедливо и договорено при съобразяване на ограниченията на националната уредба, доколкото е необходимо за осигуряване на легитимния интерес – конкуренцията при предоставяне на адвокатските услуги, въззивният съд е приел, че частните жалбоподатели, като ищци, следва да понесат отговорност за разноски спрямо ответното дружество за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 4 597.50 лв., разпределена пропорционално между ищците – по 1 888.25 лв. в тежест на М. Х. К. и Н. А. К. и 821 лв. – в тежест на Х. М. К.. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на първия от поставените от частните касатори въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос изобщо не е бил предмет на обсъждане в мотивите на обжалвания акт, тъй като въззивният съд е преценил, че отговорността за разноски по делото не е договорна, а произтича от закона и поради това евентуалната нищожност на договора за правна помощ е ирелевантна за реализирането на тази отговорност. Макар и значими за изхода на делото, останалите два въпроса също не могат да обосноват допускане на касационния контрол поради това, че не са налице допълнителните предпоставки на поддържаните за тях основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Посочената от частните касатори практика на ВКС не доказва заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за втория въпрос. Тази практика касае въпроса дали съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на сделка, имаща значение за решаването на правния спор, т. е. сделка, която е от значение за предмета на делото, а не за разпределението на отговорността за разноски, което е само правна последица от решаването на спора, но не е част от предмета на делото. За пълнота на изложението следва да се посочи, че дори да се счете за обуславящ, вторият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Релевантна в случая не е цитираната от частните касатори практика, а приетото след образуване на настоящото дело Тълкувателно решение № 1/2020 от 22.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно което: „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства “, каквато обаче настоящата хипотеза очевидно не е. По отношение на последния въпрос също не е налице заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Не само, че не е в противоречие, но точно обратното – този въпрос е решен в съответствие с посочената практика на Съда на ЕС. Съобразявайки същата, въззивният съд е приел, че спрямо лицето, срещу което се реализира отговорността за разноски, тежестта трябва да отговаря на всички обективни критерии по смисъла на чл. 36, ал. 2 ЗА, а не само да бъде съобразен материалният интерес, установен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., за да се „…гарантира принципа на правната сигурност, но и в неговия материален смисъл, като принцип на материалната справедливост“. Именно поради това, решаващият състав е присъдил значително по-малка сума за адвокатско възнаграждение от минималния размер на същото, определен в Наредбата. Що се отнася до поддържаното от частните касатори основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото изобщо не подлежи на обсъждане, предвид обстоятелството, че е заявено бланкетно – чрез цитиране на разпоредбата, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са задължителните указания в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОКГТК на ВКС. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение