Определение № 448 от 17.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 546/2018 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№6686/16.11.2017 г., подадена от адв. С. Б. – процесуален представител на ищеца Б. Г. Г. от [населено място], и по касационна жалба, вх.№6338/02.11.2017 г., подадена от С. А. – прокурор от Апелативна прокуратура – Варна, представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, против въззивно решение №135/13.10.2017 г. по гр.д.№313/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о. С обжалваното решение е потвърдено решение №584/13.4.2017 г. по гр.д.№685/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о., 9 състав, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. Г. Г. сумата 15000 лева, представляваща обезщетение от незаконно обвинение по чл.282 НК, наказателното производство, което е прекратено с влязло в сила постановление от 14.6.2013 г. за прекратяване на наказателно производство по ДП №15/2011 г., потвърдено с определение от 24.9.2013 г. по ЧНД №1160/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 05.10.2013 г. до окончателното изплащане на задължението, и е отхвърлена претенцията за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 100000 лева, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД. Ищецът обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска, а ответникът – в частта, с която претенцията е уважена. Въззивната инстанция въз основа на установената фактическа обстановка е приела, че „Правилен е извода на първоинстанционния съд за допустимост на предявения иск. Твърденията за недопустимост не се поддържат пред настоящата инстанция. ЕС се е произнесъл в решението си по въпроси, които се различават от приложимия в националното право ЗОДОВ. Съобразно действащите материалноправни разпоредби, правопораждащият факт за ангажиране отговорността на държавата е прекратяването на наказателното производство и произтичащите от този факт вреди. Макар и обезщетени, част от тях не се припокриват изцяло с приетите за нарушения на Конвенцията, но следва да бъдат преценявани в светлината на онази част от тях, които вече са били обезщетени. Решението на ЕС следва да бъде преценявано с оглед основателността на претенциите от гледна точка на онези вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и са обезщетени. Наличието на постановление за прекратяване на ДП № 5/11 г., потвърдено с определение на В. за повдигнати обвинения по чл. 282 от НК, чл. 220, ал.2 вр. ал.1 вр. с чл. 20, ал.4 от НК, чл. 321, ал.1, т.2 вр. ал.2 от НК и чл. 239, ал.1 вр. чл. 20, ал.2 от НК е правопораждащ факт за претендираната отговорност. Ищецът е доказал твърденията в исковата молба за претърпени вреди, изразяващи се както във влошено здравословно /физическо и психическо/ състояние, така и в затруднени социални и приятелски контакти и личностна реализация. Вредите са установени като цяло и не могат да се редуцират поотделно за всяко от обвиненията. При определяне на размера на обезщетението следва да се вземе предвид факта за присъдено от ЕС обезщетение за вреди в размер на 40000 евро - резултат от задържането под стража и от нарушаване на неприкосновеността на дома. Правилен е извода на съда, че претенцията в размер на 10000 лева е несъразмерна с установените вреди. Преживеният от ищеца стрес в резултат от продължителното наказателно производство, широкото негативно медийно отразяване по данни от Прокуратурата, възникналото по време на задържането заболяване, негативните последици в психиката му както по отношение на личната самооценка така и на семейството и на обществото, водят до извод, че размерът на обезщетението следва да бъде 15000 лева. Той е съобразен изцяло с принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, а уважаването в по-голям размер не би отговаряло на действителните вреди и би довело до неоснователно обогатяване на ищеца.“ В изложението на касационния жалбоподател – ищец, се сочат следните въпроси: 1.Относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото; по въпроса за правомощията на въззивната инстанция да обсъди всички оплаквания, доводи, възражения, изложени във въззивната жалба и на ревизира фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд с оглед очертаните от въззивната жалба предели, включително и с оглед разпоредбата на чл.272 ГПК ?, 2. Дали незаконността на повдигнатото обвинение е основание за търсене на отговорност на държавата за вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ ?, 3. За начина на определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени следствие на незаконосъобразно обвинение и как се прилага критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД ? и 4. Как се прилага принципа за справедливост, заложен в чл.52 ЗЗД, кои обстоятелства се вземат предвид и как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област свързана с професионалната реализация на обвиняемия ? По първите три въпроса касационният жалбоподател се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се сочат конкретни решения на ВКС по чл.290 ГПК. а по четвъртия, на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението на касационния жалбоподател – ответник по исковата молба, се поставя процесуалноправния въпрос за задължението на съда да изложи собствени мотиви по спора при определяне предпоставките и основанията за носене на отговорност при вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано и извършване на самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал за достигане до правни изводи и вземане на собствено решение. Поставя се и въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението. Освен това касационният жалбоподател – ответник по исковата молба, се позовава и на правната норма на чл.280, ал.2 ГПК. И двете страни молят въззивното решение за бъде допуснато до касационно обжалване. Касационният жалбоподател – ищец, е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК, по касационната жалба на касационния жалбоподател – ответник по исковата молба. Касационният жалбоподател – ответник по исковата молба, не е заявил становище по касационната жалба на касационния жалбоподател - - ищец. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационните жалби, изложенията към тях и взе предвид отговора по чл.287 ГПК на касационния жалбоподател - ищец намира следното: Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. В процесния случай обжалваното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в хипотезата на т.1, изречение трето, in fine от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК, по първите поставени въпроси от двете страни по спора, като въпросът придобие следния вид: „Следва ли съдът да се произнесе по всички направени от страните във въззивното производство доводи, оплаквания и възражения и да изложи собствени мотиви по спора ?“. На касационния жалбоподател – ищец, следва да се укаже да представи платежен документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 10 лева, в седмичен срок от получаване на съобщението и настоящото определение, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната. Касационният жалбоподател – ответник – Прокуратура на Република България, не дължи държавна такса, на основание чл.84, т.1 ГПК. Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,