Определение № 106 от 25.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2088/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Областна дирекция по безопасност на храните [населено място] срещу решение №437/09.07.21г. по т.д.№263/21 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №260604/21.12.20г. по т. д. № 2388/19 г. на Софийски градски съд, с което дирекцията е осъдена да заплати на „Екарисаж Варна“ЕООД на основание чл.266 ал.1 ЗЗД сумата 179 985,77 лв., представляваща стойност на извършени през периода 01.02.2017г. - 16.08.2017г. работи по договор №23/17.08.16г. и допълнително споразумение от 16.02.17г., ведно със законната лихва, обезщетение за забава в размер на 43 388,37 лв. за периода 07.03.17г. - 30.10.19г. и деловодни разноски. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради неговата материална незаконосъобразност и постановяването му при допуснато нарушение на процесуалните правила – недопускане събирането на релевантни за спора доказателства. Оспорени са като неправилни изводите на съда,че дирекцията е материално-правно легитимирана да отговаря по предявените срещу нея искове, доколкото, по виждане на касатора, тя не е страна по сключения с ищеца договор нито лично, нито чрез пълномощник, поради което този договор няма действие спрямо нея; че ищецът действително е извършил услугата в обема, в който претендира заплащане; че изпълнението е прието; че е налице признание на вземането от нейна страна, извършено с осчетоводяването на фактурите. В тази връзка и пред касационната инстанция касаторът поддържа възраженията си, че, сключеното на 05.08.2016г. споразумение между всички областни дирекции по безопасност на храните /ОДБХ/ е ирелевантно за спора и не представлява акт на упълномощаване на ОДБХ София-град да извършва действия от тяхно име, тъй като предхожда сключването на договора и няма необходимото за целта съдържание; че договорът поражда действие само за страните по него, съгласно чл.21 ал.1 ЗЗД и не може да разпростре силата си спрямо неучастващи в него лица; че клаузите на чл.5 ал.1 и ал.3 от договора, в частта им,определяща „всяка ОДБХ“ като задължено лице, са недействителни, поради липса на съгласие; че всички доказателства за изпълнението са частни документи, издадени от самия ищец, поради което не могат да удостоверят нито самото изпълнение, нито неговите обем и стойност; че ищецът не е изпълнил задълженията си да изготви график за събирането на умрелите животни от административните области, да води дневник, както и да поддържа онлайн информационна система; че липсва приемане на изпълнението, което дори да е налице, е неточно в количествено отношение. Направено е оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение с отказа му да назначи относими към установяване на последното възражение авто-техническа и допълнителна икономическа експертизи. Поискано е атакуваното решение на апелативния съд да бъде допуснато до касационен контрол и, след отмяната му, да бъдат отхвърлени изцяло предявените от насрещната страна искове, респ. да бъде върнато делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Претендират се разноските, направени от дружеството за всички съдебни инстанции. В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 2 ГПК касаторът, позовавайки се на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, навежда твърдения,че с решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. Може ли уговорената по договор престация, респ. отговорност при изпълнение, да се търси от страна, различна от тази, сключила този договор? /противоречие с решение №118/03.06.11г. по т.д.№474/09г. на второ т.о., решение №460/29.07.09г. по гр.д.№1404/08г. на четвърто г.о., решение №166/22.12.09г. по т.д.№346/09г. на първо т.о./; 2. Включва ли приемането на извършеното по договора, по смисъла на чл.264 ал.1 ЗЗД, освен едно фактическо, така и едно отделно правно действие? /противоречие с решение №1661/06.12.1999г. по гр.д.№972/99г. на пето г.о./; 3.Предпоставя ли неточното изпълнение намаляване на дължимото на изпълнителя възнаграждение и без изрично упражнено от възложителя право по чл.265 ал.1 ЗЗД? /противоречие с решение №48/29.07.19г. по т.д.№1213/18г. на първо т.о./; 4. Неизпълнението на договорно задължение, препятстващо възложителя да контролира, респ. да е информиран за обема на изпълнението, представлява ли обстоятелство, което обуславя отказ от заплащане на възнаграждение, респ. неговото намаляване? /противоречие с решение №64/03.06.11г. по т.д.№558/10г. на първо т.о. и решение №97/12.02.86г. по гр.д.№710/85г. на второ г.о. на ВС/; 5. Представлява ли осчетоводяването на едно вземане признание на същото? /противоречие с решение №105/05.06.14г. по т.д.№1697/13г. на първо т.о. и решение №230/25.02.00г. по гр.д.№1286/99г. на ВКС/. Наред с това касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационния контрол по отношение на обжалваното решение, предвидено в чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, твърдейки неговата очевидна неправилност, която обосновава с аргументи,че неправилно съдът е приел като спорен въпроса дали е извършена работата, вместо това дали същата е извършена в твърдения обем, който ищецът не установява с приложените частни документи, които, освен това, не са били представени на дирекцията, а на сключилото договора лице. Ответникът по касация „Екарисаж Варна” ЕООД в писмен отговор оспорва наличието на законоустановените предпоставки за провеждане на селекцията,а по същество счита изложените в касационната жалба оплаквания, доводи и искания за неоснователни по подробни съображения, като моли същата да не бъде допусната до контрол по същество, евентуално – да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на разноски за касационното производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и е насочена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да постанови решението си, Софийски апелативен съд е приел за установено от доказателствата по делото,че на 05.08.2016г. е сключено споразумение между директорите на областните дирекции по безопасност на храните, между които е бил и ответникът – ОДБХ Кърджали, представляван от директора си Г. Г.; със същото страните са постигнали съгласие да бъде проведена обща за всички процедура по възлагане на обществена поръчка с предмет „Събиране,транспортиране, съхранение и обезвреждане на умрели животни и странични животински продукти, добити при клане на животни в обекти само за лични нужди, както и убити животни при ликвидиране на заразни болести, на зародишни продукти, суровини и храни от животински произход на територията на страната“, като са заявили, че упълномощават директора на ОДБХ София-град да проведе процедурата по ЗОП, както и да сключи договор от името и за сметка на отделните възложители, като всяка от дирекциите дължи заплащане на възнаграждение в съответно определен в споразумението процент от общия му размер; след провеждането на процедурата директорът на ОДБХ София-град сключил договор с ищеца, с който на последния е възложено обслужването на териториите областите, включително Кърджали срещу задължение на всяка ОДБХ да заплаща на изпълнителя съответния процент от възнаграждението, определен в споразумението, като плащането се извършва авансово и окончателно – след представени отчет и фактура. Въз основа на тези констатации по неоспорените от страните писмени доказателства съдът е направил изводите си, че страни по договора с ищеца са всички ОДБХ /включително ищецът/ които са посочени в преамбюли на договора, съобразно общата им воля, ясно изразена в чл.3 от споразумението от 05.08.16г. за упълномощаване на ОДБХ София-град да сключи от тяхно име и за тяхна сметка договора за възлагане, поради което последиците от извършените от пълномощника правни действия възникват направо в правната сфера на представлявания, съгласно чл.36 ал.2 ЗЗД и чл.292 ал.1 ЗЗД. Въз основа на това и по аргументи от правилата за съвместно възлагане на обществени поръчки, визирани в разпоредбата на чл.8 ЗОП, съдът е заключил,че ответникът е станал страна по договора, сключен с ищеца на 17.08.16г., който го обвързва. Прието е за неоснователно възражението на ответника за нищожност на сделката на основание чл.26 ал.2 предл.2 ЗЗД, поради сключването й при липса на съгласие, като са изложени съображения от ТР №5/12.12.16г. по тълк.д.№5/14г. на ОСГТК на ВКС, че договор,сключен в хипотеза на чл.42 ЗЗД /от лице,действало като представител без предоставена му представителна власт/, не страда от порок „липса на съгласие“, като нито една от сочените в тълкувателното решение хипотези на нищожност поради липса на съгласие не е твърдяна от ответника. За необосновани са счетени от въззивната инстанция оплакванията на въззивника – ответник за недоказаност на факта на изпълнението в претендирания за плащане размер. Според състава, обратното е установено от приетите по делото стойностни сметки, описи за предаване от изпълнителя на възложителя на потвърдителни бележки, описи за предаване на пътни листи и сметки за разпределение на сумите между отделните ОДБХ, като всички тези документи са двустранно подписвани, от името на възложителите – от директора на ОДБХ София – град и от началника на отдел „ФСД“ при ОДБХ Варна. Констатирано е като установено,че по искане на директора на ОДБХ София –град, изразено в писма до ОДБХ Варна, последната е посочила и е определено лице – Д. Д. – главен инспектор в ОДБХ Варна, за осъществяване на контакти с изпълнителя по договора, което проверява и подписва определените в договора във връзка с отчитане на изпълнението му документи, които функции същият е изпълнявал в периода 2016 – 2017г., упражнявайки контрол върху конкретното изпълнение чрез проверка на всички потвърдителни бележки, с които са пристигали в екарисажа животинските отпадъци и с подписване на съответните пътни листове. Тези обстоятелства съдът е приел за доказани от показанията на самия Д., който е разпитан по делото пред въззивната инстанция като свидетел и който е удостоверил полагането на подписа си и върху всички изготвени и приети по делото описи на потвърдителни бележки и на пътни листи.Въз основа на това съдът е направил извода си,че с тези действия и съобразно уговореното в споразумението и договора, чрез това лице възложителите са изразили надлежно воля за приемането на удостоверените с изискуемите по договора документи реално извършени дейности и направени от ищеца разходи. Прието е от съда,че липсата на възражение от страна на възложителя при приемането на изпълненото не е основание, при съответно направено оспорване в процеса, да бъде освободен изпълнителя от задължението му да докаже точно в количествено отношение изпълнение, което е сторено с назначената и изслушана по делото счетоводна експертиза, констатирала /след проверка на място/ съответствие между сумите по издадените от ищеца фактури и сумите, посочени в стойностните сметки за извършени разходи, както и между последните и потвърдителните бележки и пътни листове, като изрично е посочено,че не е налице надписване на километри в пътните листове. От факта, че на ответника са били изпращани изготвяните от ищеца стойностни сметки с писма, които той е получавал /удостоверено с известия за получаване/, съставът е заключил,че той е бил наясно с това за какъв обем изпълнени работи са издадени фактурите, а фактите, че: директорът на ОДБХ Кърджали /подобно на останалите дирекции/ е подписал всички издадени от изпълнителя фактури,в които е остойностена услугата в съответното процентно съотношение, съгласно споразумението между ОДБХ; че същите са осчетоводени надлежно както в книгите на ищеца, така и в тези на ответника, в съответствие с първичните счетоводни документи /установено със заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ/; че ответникът е издал по искане на ищеца писмо за потвърждение, подписано от главния счетоводител и директора на дирекцията, в което е посочено салдо по задължението към „Екарисаж Варна“ЕООД при ответника в размер на 179 078,63 лв., са тълкувани от съда като приемане и признание за задължението му. За неоснователно е счетено от въззивната инстанция и възражението на въззивника за неизпълнение на поети от ответника с договора задължения да изготвя графици, да води дневник и да поддържа онлайн информационна система.Този си извод съдът е обосновал с аргументи,че посочените задължения, освен че не рефлектират върху точното изпълнение на предмета на договора, не са и свързани с предвидения в чл.5 ал.3 т.1 от договора начин за доказване на изпълнението. В заключение съдът е обобщил,че ищецът е изпълнил задължението си да изработи възложеното му с договора, като работата му е приета, поради което му се дължи уговореното възнаграждение в претендирания размер. При този извод за дължимост на вземането съдът е отказал да сподели и възражението на ответника за изтекла тригодишна погасителна давност относно вземанията по съображения за неприложимост на краткия давностен срок към процесното вземане, както и, че към датата на завеждането на исковата молба /31.120.2019г./ дори и този срок не е бил изтекъл,а с признанието,направено с писмото за потвърждение от 22.01.2019г., давността е била прекъсната. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато на сочените в изложението на касатора основания. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Лишени от правен характер са въпросите, свързани с правилността на обжалваното решение, с възприемането на фактическата обстановка от страна на въззивния съд и с обсъждането на събраните по делото доказателства. Първият от поставените в изложението въпроси няма характеристиките на обуславящ, тъй като е формулиран общо и не кореспондира с мотивите на съда, обосновали извода му за наличие на материално-правна легитимация на ответника да отговаря по предявените искове. Противно на вложения във въпроса смисъл, съдът не е приел,че договорът разпростира действието си спрямо трети лица, различни от посочените в него страни, а, че ответникът е страна по него, конституирана като такава чрез изявление за сключването му, обективирано от неин пълномощник, какъвто е ОДБХ София-град, представлявана от нейния директор и чието упълномощаване е извършено по силата на сключеното на 05.08.16г. споразумение между всички областни дирекции за безопасност на храните, между които и ответникът по делото. По отношение на този решаващ мотив на апелативния съд касаторът не е формулирал съответен въпрос. Поради това не може да бъде направен извод за осъществена в случая общата предпоставка за допускане по чл.280 ал.1 ГПК. Липсва основание за приложимост и на сочения във връзка с този въпрос допълнителен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като цитираната и представена от касатора съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК не съдържа съответни спрямо извода на САС разрешения, с изключение на решението по т.д.№346/09г. на първо т.о., в което е разгледан сходен случай. С това решение е прието, въз основа на тълкуване на клаузите на договора и прилагане на съответната относима нормативна разпоредба, че страна по разглеждания договор е търговско дружество, представлявано при сключването му от Министъра на търговията и туризма и, доколкото от волята на лицето, обещаващо действието /задължението/ е достатъчно ясно,че то е само пълномощник /както е приел и съставът в настоящия случай/, разпоредбата на чл.23 ЗЗД не намира приложение. В контекста на така изложеното от ВКС, обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение кореспондира с посочената практика. Формираните на базата на тълкуването на клаузите на договора и споразумението от 05.08.16г. изводи на въззивния съд за наличие на надлежно учредени от ответника пълномощия за сключване на договора от негово име, са по правилността на решението, преценка за която в това производство не може да бъде извършвана. Вторият въпрос, доколкото касае изводите на решаващия съд за приемане на извършената от ищеца работа от страна на възложителя-ответник, респ. това включва и начина, по който се осъществява това изискване на разпоредбата на чл.264 ал.1 ЗЗД, е обуславящ, но не е разрешен от Софийски апелативен съд в противоречие с цитираната от касатора, нито със служебно известната на състава съдебна практика на Върховния касационен съд, с която се приема,че ако възложителят, респективно негов представител, е подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените работи по договора за изработка или фактурата е отразена в счетоводните регистри на търговското дружество – възложител и възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, това означава, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи, дори и ако не е подписан съответен двустранен приемо-предавателен протокол / в т.см. решение №138/17.10.11г. по т.д.№728/10г. на второ т.о., решение № 42/15.04.2010г. по т.д. № 593/ 2009г. на второ т.о., решение № 166/ 26.10.2010г. по т.д.№991/09г. на второ т.о., решение №65/16.07.2012г. по т.д. №333/2011г. на второ т.о. и др./. В случая въззивният състав е мотивирал извода си за наличие на приемане от страна на ответника,в качеството му на възложител по договора, на извършената от ищеца работа, позовавайки се както на събраните по делото гласни и писмени доказателства, установяващи осъществяван перманентен контрол върху изпълнението и одобряване на извършената работа от страна на специално оторизирано да контролира и приема изпълнението физическо лице, така и на подписването от директора на ответната дирекция на издадените от ищеца фактури и на факта по тяхното осчетоводяване в нейното счетоводство.В този смисъл направения от състава извод за доказаност на факта по приемането на изпълненото на претендираната за плащане стойност е в пълно съответствие с посочената съдебна практика. Некореспондиращ с решаващите изводи на съда е и третият въпрос по изложението. В съдържанието му е инкорпорирана тезата на страната за наличие на неточно изпълнение, каквото, за да се отговори на въпроса, би следвало да се приеме за даденост, но каквото в случая съдът е отрекъл да е установено от събраните по делото доказателства. Смисълът на въпроса цели да бъде даден отговор,че при неточно изпълнение /в случая поддържано в хипотеза на непълно такова в количествено отношение/ съдът може да намали възнаграждението и без възложителят да е упражнил правото си на съответно възражение по чл.265 ал.1 ЗЗД, но въззивния съд в изложените от него в решението мотиви не е отговорил отрицателно на такъв въпрос, а изначално е приел,че е доказано ищецът да е изпълнил в количествата, отчетени от него и приети с изявления на ответника. Поради това въпросът се явява неотносим. Неотносима е и приложената от касатора съдебна практика по т.д.№1213/18г., която, освен че не дава разрешение, на което мотивите на въззивния акт да противоречат, касае хипотеза на неточно в качествено отношение изпълнение. Освен това, според известната на състава практика по чл.290 ГПК на ВКС, по въпроса относно възражението за неточно изпълнение на възложената работа в количествено отношение има формирана практика на ВКС, с решение №94 от 02.03.2012г. по т.д. №133/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №68/11.07.2016г. по т.д. №1170/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Р.№ 60014/28.07.21г. по т.д.№2563/19г. на първо т.о., с която се приема,че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение се различават от възражението за некачествено изпълнение по чл.265 от ЗЗД, тъй като некачественото изпълнение се изразява в отклонение от поръчаното или в недостатъци на изпълнената работа; възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение не се обхващат от установената чл.264, ал.3 от ЗЗД преклузия и могат да бъдат противопоставени на изпълнителя както чрез иска по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД за връщане на платеното без основание възнаграждение, така и като защитно средство при предявен иск по чл.266 ал.1 от ЗЗД. В случая ответникът се е възползвал от тази си възможност с противопоставяне на възражение в този смисъл срещу предявения срещу него иск, което съдът е разгледал, без да отрече това му право /стр.8 от решението/. Неосъществяващи общата предпоставка за допустимост са и останалите два въпроса, формулирани под т.т.4 и 5 от изложението.Първият от тях е свързан с поддържаното от касатора възражение за наличие на неизпълнение на поети с договора задължения на ищеца, обосноваващо, според касатора, приложението на последицата освобождаване от отговорност на длъжника в хипотезата на чл.83 ал.1 ЗЗД. Становището на настоящия състав е,че в конкретния случай разпоредбата на чл.83 ал.1 ЗЗД, според нейния смисъл, би могла да намери приложение само по отношение на иска за обезщетение за забавата, но не и да бъде успешно противопоставена като защитно възражение срещу иск за плащане на възнаграждение по договора за изработка. В подкрепа на това разбиране е и соченото от самия касатор решение на ВКС по т.д.№558/10г. на първо т.о., според което вината на кредитора е от значение само при търсене последиците от неизпълнение на договорните задължения на длъжника при иск за обезщетение по чл.82 ЗЗД, при който като правоизключващо възражение по чл.83 ал.1 ЗЗД може да се разгледа виновното поведение на кредитора. Независимо от това за пълнота на изложението следва да се посочи,че по въпроса за приложението на чл.83 ал.1 ЗЗД е служебно известна на състава съдебна практика по чл.290 на ВКС, обективирана в решение № 10/08.08.2016 г. по т. д. № 2393/2014 г. на второ т.о. и решение № 164/2015 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1890/2014 г. на първо т.о., според която, за да бъде приложено общото правило на чл. 83 ал. 1 ЗЗД и длъжникът да се освободи изцяло или отчасти от отговорност за обезщетение, не е достатъчно последният да се позове и да докаже неизпълнение на някое от насрещните задължения на кредитора, а трябва да докаже, че неизпълнението на неговото задължение е било обусловено от изпълнението на конкретно задължение на кредитора, съответно да докаже наличието на причинна връзка между своето неизпълнение и неизпълнението, или забавеното изпълнение на кредитора. В съответстващ на тази практика смисъл, макар и не при необходимия идентитет, са изложените от съда по възражението на въззивника за наличие на неизпълнение на насрещни договорни задължения на ищеца /за изготвяне на графици,за водене на дневник и за поддържане на онлайн информационна система/, съображения, че това неизпълнение не рефлектира директно върху изпълнението на предмета на договора /включващ престиране на определен резултат срещу заплащане/, доколкото и без тях той може да бъде точно изпълнен, а последното е установено с необходимите документи, съгласно поставените с договора /чл.5 ал.3 т.1 / изисквания за отчитане на изпълнението. Отделно от това неизпълнението на тези задължения е намерено за лишено от последици за ответника, поради информирането му за изпълнението с получаваните от него писма с приложени към тях стойностни сметки и фактури. Последният въпрос е разрешен от въззивния съд по положителен начин, но не може да се възприеме като обуславящ, доколкото дори да бъде даден от касационната инстанция обратен на неговия отговор, той не би обусловил до друг правен резултат при констатираното като безспорно наличие на писмено признание за задължението, обективирано в неоспореното писмо за потвърждение, съдържащо изрично направено изявление на главния счетоводител на дирекцията и на нейния директор за дължимост на вземането към датата на съставянето му – 22.01.2019г., основано на счетоводните записвания въз основа на първичните счетоводни документи. Независимо от това отговор на поставения от касатора въпрос, съответстващ на разрешението на въззивния съд, се съдържа в постоянната практика на ВКС по чл.290 ГПК, в т.ч. решение №45/28.03.14г. по т.д.№1882/13г. на първо т.о., решение №42 от 19.04.2010 г. по т.д.№593/2009 г. на второ т.о., решение №166 от 26.10.2010 г. по т.д.№991/2009 г. на второ т.о., решение №23 от 07.02.2011 г. по т.д.№588/2010 г. на второ т.о., решение №172/13.01.16г. по т.д.№2535/13г. на първо т.о., решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. 380/2009 г. на първо т.о., решение № 23/07.02.2011 г. по т.д. 588/2010 г. на второ т.о., решение № 228/07.01.2015 г. по т.д. № 3597/2013 г. на първо т.о. и др., според която отразяването на двустранно подписана фактура в счетоводството на ответника – купувач или възложител и ползването на данъчен кредит от него представляват недвусмислено признание на задължението и доказват съществуването му. Сочената от касатора съдебна практика е неотносима и приложението й не би могло да обуслови отговор в обратния смисъл, доколкото разглежда въпрос, свързан с признанието на вземането, разглеждано като предпоставка за прекъсването на давността по чл.116 б.“а“ ЗЗД, какъвто не е разглежданият случай. Допускането на касационното обжалване не може да бъде осъществено и на основанието по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на посочената разпоредба, съдебното решение следва да страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Тази преценка,доколкото е присъща за същинската контролна дейност на касационната инстанция, извършвана в производство по вече допуснато касационно обжалване по чл.290 ал.2 ГПК, не може да бъде основание за приложимост на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Наличието на посочената предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др. В представеното от касатора изложение нито се сочи, нито се обосновава която и да е от посочените хипотези на очевидна неправилност,а наведените във връзка с приложението на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК съображения са такива по правилността на обжалваното решение, която не е предмет на преценка в настоящата фаза на производството пред касационната инстанция. Изложеното мотивира настоящия състав на Върховен касационен съд да постанови определение, с което да откаже допускането на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. При този изход на делото, на основание чл. 78 ал. 3 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация „Екарисаж Варна“ ЕООД разноски за настоящото производство в размер на 7171,78 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение