Определение № 60554 от 20.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 372/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от А. Д. П. и Д. Е. П., чрез адв. Н.Д. против решение № 1463/23.11.2020г. по в.гр.д.№ 2124/2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 110/08.01.2020г. по гр.д.№ 3019/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, 15 с. в частта за отхвърляне на предявения от касаторите срещу ЗК „Лев Инс”АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на разликата над 20 000 лв. до 56 000лв., представляващи застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, понесени от Е. И. П. в резултат на ПТП, настъпило на 12.06.2016г. Касаторите считат, че обжалваното въззивно решение е неправилно и че са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията ЗК „Лев Инс”АД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на условия за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна- подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказано в процеса настъпването на ПТП на 12.06.2016г., причинено виновно от водача З. З., който е управлявал лек автомобил „Фолксваген Кади” със сключена при ответника-застраховател застраховка относно гражданската отговорност на автомобилиста. Относно механизма на произшествието съдът е намерил, че за настъпването му са допринесли с поведението си както водачът на МПС, така и пострадалият пешеходец. Последният е слязъл на пътното платно, за да заобиколи заемащ част от тротоара контейнер. Бил е с гръб към превозното средство, чийто водач в този момент е предприел маневра назад. Според въззивната инстанция пешеходецът е бил видим за делинквента през страничните стъкла, а пострадалият е предприел пресичане на пътното платно на неразрешено затова място, без да се съобрази с разстоянията до приближавмащи се пътни превозни средства и с тяхната скорост на движение. Поради което е заключил, че приносът на Е. П. се изразява в 1/3. За определяне на обезщетението за претендираните неимуществени вреди апелативният съд е съобразил характера на претърпените травматични увреждания, техният интензитет и продължителност, напредналата възраст на пешеходеца, липсата на хоспитализация и хирургически интервенции, характера на предприетата терапия, липсата на доказана връзка между настъпилата смърт на пострадалия през 2018г. и ПТП от 2016г. Общо дължимото обезщетение от 30 000лв. е било намалено с 1/3 и е направено заключение за основателност на иска в размер на 20 000лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетението за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията в т.II на ППВС №4/1968г. и да обсъди и анализира всички конкретно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 2/ Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетението да вземе предвид наред с указанията в ППВС №4/1968г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразно инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? Касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. По отношение на първи въпрос сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968г. и Решение № 93/213.06.2011г. по т.д. № 43/2010г. на ВКС, II т.о., Решение № 259/19.12.2014г. по гр.д. № 1746/2014г. на ВКС, III г.о. и мн. др., а по втори въпрос – в Решение № 31/25.03.2014г. по т.д. № 1203/2013г. на ВКС, II т.о.; Решение № 217/20.12.2017г. по т.д. № 990/2017г. на ВКС, II т.о. и Решение № 15/12.02.2018г. по т.д. № 1423/2017г. на ВКС, II т.о. Настоящият състав на ВКС намира, че правните въпроси в своята цялост засягат критериите и доказателствата за проявлението им, които решаващият съд следва да съобрази при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се яви то справедливо съгласно чл.52 ЗЗД и как те следва да се обсъдят. Предвид задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС №4/68г., ППВС № 2/1984г., ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените в резултат от деликта болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Именно икономическата конюнктура е в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В разглеждания случай САС, в съответствие с така посочената задължителна практика, е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а отделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на пострадалия. В тази връзка не се установява въведеният допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение и на първия процесуалноправен въпрос, който е насочен пряко към задължението на съда да обсъди всички доводи и доказателства, посочени от страните. САС е съобразил всички събрани доказателствата по делото и направените във връзка с обсъждането им оплаквания във въззивната жалба, като е взел предвид: характера на претърпените вреди, интензивността на засягане на пострадалия пешеходец, продължителността на страдания, възрастта на пострадалия. Несъгласието на касаторите с фактическите изводи въз основа на така преценените доказателства представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и същото не може да бъде проверявано от настоящата инстанция в производството по чл.288 ГПК. Освен това изрично апелативният съд е отнесъл проявлението на констатираните релевантни обстоятелства към датата на деликта, като е отчел икономическите условия за живот в страната към този конкретен момент, следователно е съобразил основата за формиране на съществуващите към същия момент нива на застрахователно покритие. Необходимо е да се посочи, че в съдебната практика - Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др., е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. Следователно по отношение на поставените правни въпроси не е осъществено допълнителното условие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касация. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касацията ЗК „Лев Инс”АД следва да се присъдят разноски в размер на 100 лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд