Определение № 218 от 13.04.2018 г. на ВКС по т. д. № 2600/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 11622/29.06.2017 г., подадена от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 1207 от 29.05.2017 г. по в.гр.д. № 762/2017 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, 7 състав в частта, с която след частична отмяна на решението на Софийски градски съд І-4 състав по гр.д. № 5430/2014 г. касаторът е осъден да заплати: на Т. Т. И. още 100 000 лв. /или общо 200 000 лв./ обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й Я. Н. Н., настъпила при ПТП на 16.09.2013 г., ведно със законната лихва от 13.08.2014 г., а на И. И. И. – 130 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Я. Н. и 601.90 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 13.08.2014 г., както и в частта за присъдената държавна такса и разноски в полза на процесуалния пълномощник на ищците. В жалбата се поддържат касационни доводи за незаконосъобразност на решението в атакуваните части поради неправилно приложение на чл.52 ЗЗД по отношение на присъденото в полза на Т. И. обезщетение и поради несъобразяване на тълкувателната практика на Върховния съд, в резултат на което е изведен неправилен извод, че И. И. /втори съпруг на Т. И./ е лице, имащо право на обезщетение. По съображения, подробно развити в жалбата се иска касиране на въззивното решение в обжалваните части и постановяване на ново решение по същество, с което да се отхвърлят исковите претенции в уважените от въззивния съд части, с присъждане на разноски. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните правни въпроси: 1. Какъв е действителният кръг на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на пострадал при непозволено увреждане, съобразно задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1961 г., 5/1969 г. и № 2/1984 г., и в частност – има ли право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на пълнолетен пострадал лицето, което го е отглеждало като непълнолетен, извън случаите, в които починалият е бил взет за отглеждане и осиновяване; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора, съгл. чл.236, ал.2 ГПК и 3. За приложението на принципа на справедливост и критериите, които формират понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и са от значение при определяне на обезщетението при причинена смърт в резултат на ПТП. Към изложението е приложена практика на ВКС, попадаща в обхвата на поддържания от касатора допълнителен селективен критерий. Ответниците по касация – Т. И. и И. И., чрез процесуалния си пълномощник, оспорват искането за допускане на касационно обжалване по съображения, развити в постъпил по делото писмен отговор. Считат за правилно атакуваното въззивно решение, с искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима в частта относно неимуществените вреди. Подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В частта, с която е атакувано въззивното решение относно присъдените на ищеца имуществени вреди в размер на 601.90 лв. касационната жалба е процесуално недопустима, на основание чл.280, ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Софийски апелативен съд, след извършена преценка на относимите към претендираните от И. И. неимуществени вреди и към размера на претендираното от Т. И. обезщетение, е извел изводи, че между ищеца И. и починалия Я. Н. са били създадени отношения като между баща и син, макар и да са нямали биологична връзка помежду си; Я. е бил отглеждан от тригодишната му възраст от И., заедно с Т. И., като не е съществувала разлика в отношенията на И. към Я. и към останалите две деца, родени по време на брака между И. и Т. И.; Я. е наричал И. „тате”, тъй като не е познавал биологичния си баща. Възприети са изцяло показанията на свидетелите З. П. и Г. Б., според които И. е преживял изключително тежко смъртта на Я. – постоянно плачел, а за три месеца му побеляла косата; преди трагичното събитие и двамата ищци са били много весели, а след това били самотни и тъжни и много страдали. След отчитане на задължителните указания, дадени от Пленума на Върховния съд в ППВС № 4/1968 г. относно критериите, релевантни към понятието справедливост по чл.52 ЗЗД и след преценка на конкретните обстоятелства по делото, а именно: младата възраст на Я. Н. – 27 годишен, съществувалите преди произшествието хармонични отношения между загиналото момче, неговата майка и И. И., както и, че ищците много трагично са преживяли смъртта на Я. и са изгубили опората, на която са разчитали, решаващият съдебен състав е определил обезщетенията за неимуществени вреди по следния начин: общо 200 000 лв. – за Т. И., отчитайки, че Я. е неин първороден син и 130 000 лв. – за И. И.. Съобразявайки вече присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди на ищцата, въззивният съд е присъдил още 100 000 лв., приемайки този иск за основателен в пълния заявен размер. По отношение на претендираните от ищеца неимуществени вреди, е изведен извод за неправилност на отхвърлителното първоинстанционно решение в частта до 130 000 лв. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по отношение на допълнително присъденото от въззивния съд обезщетение за понесени от Т. И. неимуществени вреди от настъпилата при произшествието смърт на 27-годишния й син. Като относими към тази част от въззивното решение следва да се преценят: процесуалноправният въпрос относно приложението на чл.236, ал.2 ГПК и материалноправният въпрос за критериите, формиращи понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД. Първият от тези въпроси е основан на твърдение, че постановеното решение по иска на Т. И. е в противоречие с изискването на процесуалния закон по чл.236, ал.2 ГПК. При поставяне и обосноваване на този въпрос касаторът не е отчел липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК, разяснено и в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Дори и да се приеме, че въпросът попада в обхвата на основния селективен критерий, в случая липсват данни за допуснато от въззивния съд отклонение от задължителните постановки по т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава касатора. Правният въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД е значим за всяко дело, имащо за предмет обезщетение за неимуществени вреди. По делото липсват обаче данни за отклонение от общите критерии, предвидени в ППВС № 4/1968 г., въз основа на които следва да се определи справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди или несъобразяване на обществено-икономическите и социални условия към момента на настъпване на увреждането, а преценката относно размера на допълнително присъденото на Т. И. обезщетение за неимуществени вреди е основана на конкретни за делото обстоятелства, съответно преценени от решаващия съд, което е видно от съобразителната част към решението. Необходимо е да се отрази, че макар и въпросът да е поставен като материалноправен, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът го е обосновал с твърдения „за липса на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложението на чл.52 ЗЗД с действително търпимите морални вреди”, което сочи на доводи за неправилност на атакуваното решение в тази част. По разграничаването на основанията за достъп до касация от тези за касиране и недопустимостта за произнасяне по касационните оплаквания в производството по чл.288 ГПК е приложимо ТР № 1/2009 г. и съответно съображенията по предходния правен въпрос. В частта, с която се обжалва въззивното решение за присъденото на И. И. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 130 000 лева, производството по делото следва да бъде спряно, на основание чл.292 ГПК, предвид висящото тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС по въпроса „Кои лица са материалноправно легитимирани за получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък”. При този изход на делото, на Т. И. се дължат разноски в размер на 3 086 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение