Определение № 3998 от 11.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5088/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 2047 от 08.08.2023 г., постановено по ч.гр.д. № 2009/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 7355 от 15.06.2023 г. по гр.д. № 392/2023 г. на Софийски градски съд за връщане на основание чл. 130 ГПК искова молба на П. И. М. и прекратяване на производството по исковете му по чл.2,ал.1,т.1 ЗОДОВ. Жалбоподателят П. И. М., чрез процесуалния си представител поддържа доводи за допустимост на касационното производство и за неправилност на определението и сочи, че касационно обжалване на определението следва да се допусне по поставените в изложението въпроси. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Исково производство е образувано по искова молба на П. М. срещу Софийски райнен съд, с която е предявен иск по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер на 30000 (тридесет хиляди) лева за претърпени неимуществени вреди от взетата мярка за неотклонение задържане под стража по н.о.х.д. №12132/2022г. по описа на СРС, 11-ти състав, която впоследствие е била отменена. С определение № 7355 от 15.05.2023 г. по гр.д. № 392/2023 г. Софийски градски съд е приел, че съдът, като процесуален субституент не е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ, поради което производството по делото по иск срещу Софийския районен съд, е прекратено като недопустимо Това определение е обжалвано с частна жалба от П. М. и въззивният съд го е потвърдил. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че с исковата молба ищецът определя предмета и страните в производството, а случая от петитума ѝ е видно, че исковата претенция по чл. 2, ал.1, т.1 ЗОДОВ е насочена срещу РС – София, който е наложил мярка за неотклонение на ищеца, която в последствие е била отменена от Софийски градски съд. Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд за това, че съдът не е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди от налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, като е посочено, че в тези случаи легитимирана страна да представлява държавата е прокуратурата на Република България. В изложението, инкорпорирано в частната жалба, жалбоподателят П. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че с определението е даден отговор на процесуалноправен въпрос /уточнен от настоящия състав в съответствие с ТД№1/2009 ОСГТК на ВКС/ от значение за спора: за задължението на съда да конституира надлежен ответник при спора с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ. Поддържа, че определението е постановено противоречие с практиката на ВКС, решения на СЕС и че същото е очевидно неправилно. Настоящият състав намира, че касационно обжалване на определението на въззивния съд следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставения за разглеждане въпрос от жалбоподателя. В ТД №3/2004г. ОСГК на ВКС – т.3 е прието, че Държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането - чл. 4 ЗОДВПГ. Посочва се, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите, като елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган - т. е. ако изобщо не са регламентирани в закона, или ако противоречат на материално правни и процесуални норми. В мотивите към т.7 от същото тълкувателно решение се разяснява, че прокурорът е държавният орган, който съгласно НПК проверява съставлява ли деянието престъпление и правилна ли е квалификацията, има ли основание за прекратяване, спиране или разделяне на наказателното производство, събрани ли са доказателствата по делото необходими за разкриване на обективната истина, подкрепя ли се обвинението от доказателствата по делото и пр. Приема се, че ако намери че обвинението е доказано, прокурорът съставя обвинителен акт, а ако констатира че деянието не съставлява престъпление или че не е доказано, прокурорът прекратява наказателното производство. В ТД№.5/2013г. ОСГК на ВКС допълнително е дадено разяснение, че съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл.2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ- ДВ, бр.38 от 18.05.2012 г./ само в случаите по ал.1, т.4 и т.5. В противоречие, с цитираната задължителна практика на ВКС, въззивният съд не е констатирал нередовността на исковата молба, изразяваща се в противоречие между твърдените в нея обстоятелства сочещи на правен интерес да се търси съдебната защита срещу процесуалния субституент на държавата в производствата по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ – Прокуратурата на Република България, и петитума, насочен срещу РС – София. Ето защо обжалваното определение следва да се отмени, като се отмени и потвърденото с него първоинстанционното определение. В случая недостатъкът на исковата молба е неотстраним пред въззивната инстанция, поради което делото следва да се върне на първоинстанционния съд за конституиране на надлежния ответник. Делото следва да се върне на Софийския градски съд, който следва да конституира надлежния ответник – Прокуратурата на Република България, която е процесуален субституент на държавата легитимирана да отговаря по предявените по настоящето делото искове. Предвид изложените съображения съдът: