Определение № 4765 от 22.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1723/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. К., приподписана от служебно назначения му адвокат, срещу определение № 3090/28.11.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 3144/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 11 търговски състав, с което е потвърдено определение № 16512/21.10.2024 г., постановено по гр. д. № 8552/2024 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, 26 състав, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. В частната касационна жалба се поддържат твърденията, наведени и в подадената искова молба, въз основа на която е образувано гр. д. № 8552/2024 г., касаещи предявения от ищеца иск за обезщетяване на вреди, претърпени от него вследствие отказа на съда по гр. д. № 16023/2024 г. по описа на СРС да го освободи от внасяне на държавна такса. Иска се отмяна на обжалваното определение, както и освобождаване от внасянето на държавна такса. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към частната касационна жалба се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК без да е формулиран конкретен въпрос. Частната касационна жалба с вх. № 50156/24.01.2025 г. е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена е от легитимирана страна срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС взе предвид следното: Първоинстанционното производство е образувано по искова молба вх. № 83249/24.07.2024 г. на Г. В. К., в която е формулирано искане за осъждането на ответника Софийски районен съд да му заплати сумата от 100 000 евро – обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди вследствие на отказа на съда да го освободи от внасянето на държавна такса по гр.д. № 16023/2024 г. по описа на СРС. За да прекрати производството, на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, съставът на СГС е посочил, че в същия съд, между същите страните, на същото основание и със същото искане вече е била подадена искова молба, по която е било образувано гр.д. № 6380/2024 г. по описа на СГС, като делото е висящо. За да потвърди прекратителното определение, въззивният съд е приел, че действително е налице основанието на чл. 126 ГПК и с втората искова молба е предявен идентичен иск. Аргументирал се е, че обстоятелствата, че искова молба вх. № 83249/24.07.2024 г., въз основа на която е образувано прекратеното гр. д. № 8552/2024 г., е подадена след исковата молба, въз основа на която вече е било образувано гр.д. № 6380/2024 г., както и че предявените искове са идентични, не се оспорва от ищеца. Посочил е, че различният размер на претендираното обезщетение по двете идентични искови молби не може да обоснове извод за липса на идентичност на двете производства, тъй като никоя от двете претенции не е заявена като частична. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК вр. с чл. 280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл. 280 ГПК. Настоящият състав приема, че по направеното искане за освобождаване от държавна такса, съдържащо се в частната касационна жалба, вече е налице произнасяне с определение № 12604/13.08.2024 г. по гр. д. № 8552/2024 г. на СГС, именно поради което на жалбоподателя не е била събрана държавна такса за иницираното производство по обжалване на въззивното определение пред ВКС. Върховният касационен съд, състав на Четвърто Гражданско отделение, приема, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определение № 3090/28.11.2024 г., постановено по в.ч.гр.д. № 3144/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 11-ти състав, поради следните съображения: Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане до касационен контрол. Върховният касационен съд не е длъжен и не може да изведе такъв въпрос от изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В настоящия случай, нито в депозираното от служебно назначения на жалбоподателя адвокат изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нито в подадената жалба, се съдържа формулиран въпрос. В депозираните жалба и изложение се съдържат множество твърдения и оплаквания, които обаче са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд във връзка с идентичността на предявените искове. Съгласно чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същ съд или различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск. В настоящия случай не е налице изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 126, ал.1 ГПК. Както е посочено в т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС: Ако в съда има две висящи дела между едни и същи страни, на едно и също основание, но претенцията е за различни части на едно и също вземане, не е налице идентитет между двете дела. Необходимо е в първоначалната искова молба изрично да бъде посочено, че се претендира част от вземането, а в последващата искова молба да е конкретизирано, че претенцията е за друга част или за остатъка от вземането, произтичащо от същото право. В конкретния случай ищецът не е посочил в първоначалната искова молба, че претендира част от вземането, нито в последващата е посочил, че претенцията му е за друга част или за остатъка от вземането. При липса на такава конкретизация и при пълен идентитет от субективна и обективна страна между двете дела следва по-късно заведеното дело да бъде прекратено. Именно така е процедирал и първостепенният съд, а въззивното определение, с което прекратяването е потвърдено не е в отклонение на цитираното тълкувателно решение. Допълнително следва да се посочи, че предметът на заведеното дело за обезщетение за претърпени вреди вследствие на отказа на съда да освободи жалбоподателя от внасянето на държавна такса по гр. д. № 16023/2024 г. по описа на СРС е различен от този при обжалването на процесното действие на съда, поради което всички аргументи и искания за освобождаването му от държавна такса по гр. д. № 16023/2024 г. на СРС са неотносими към настоящото производство. Също така, редът за преодоляване на евентуалното забавяне на предходно образуваното дело със същия предмет, не е чрез подаване на нова искова молба, поради което и тези твърдения са ирелевантни в настоящото производство. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,