Определение № 513 от 27.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6818/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. К. К. против решение от 18.07.2014 г. по гр.д. № 4934/2013 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решението на Софийски районен съд, постановено на 08.02.2012 г. по гр.д. № 24848/07 г., с което са отхвърлени предявените от К. К. К. против П. Г. Г., Л. П. Г., Г. П. Г. и Р. П. Р. искове с правно основание чл. 38а ЗЖСК за предаване на владението върху апартамент № 54, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] вх. ”Д”, ет. 2, [жилищен адрес] със застроена площ 155.93 кв.м, заедно с мазе № 2 със светла площ от 6.60 кв.м, и съответните идеални части от общите части на блока и от УПИ І, кв. 133, м.”К. село- Плавателен канал”, както и решението на същия съд от 29.11.2012 г., с което е оставена без уважение молбата на К. К. К. за допълване на диспозитива на решението от 08.02.2012 г. с произнасяне по направеното оспорване на писмени доказателства. Изложени са подробно оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на съществени съдопроизводствени правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят подържа, че след като въззивното производство се е развило при действието на ГПК от 2008 г., въззивният съд е следвало да извърши доклад по чл. 146 ГПК, с който да ориентира страните към упражняване на процесуалните им права и да разпредели доказателствената тежест за установяване на релевантните за спора факти, какъвто в случая не е направен. Твърди, че в нарушение съдопроизводствените правила е бил лишен от възможността да оспори по реда на чл. 193 и 194 ГПК/ отм./ редица документи, на които ответниците основават правата си - екзекутивен проект и констативен протокол по чл. 181, ал.2 ЗУТ. Наведени са и доводи за нарушение на материалния закон –чл. 31, ал.3 ЗК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава искането си за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ Може ли в противоречие с § 2, ал.2 от ГПК въззивното дело да се гледа по съдопроизводствените правила на ГПК/ отм./, след като е постъпило във въззивната инстанция през 2013 г. 2/ Може ли предварителен договор за строеж на жилище в жилищна сграда на Ж. да има вещнопрехвърлително действие по отношение на трето лице, чрез трето лице, без да има влязло в сила решение на Общото събрание на Ж. за такова действие; 3/ Може ли със свидетелски показания да се опровергава съдържанието на официален документ; 4/ Може ли чрез владение, осъществено по скрит начин, да се придобие недвижим имот по давност; 5/ Може ли да тече давностно владение на недвижим имот- жилище за периода 1995-2007 г., след като е установено с констативен протокол по чл. 181, ал.2 ЗУТ, че сградата е завършена в степен груб строеж към 23.10.2007 г. 6/ Може ли районен съд да откаже разглеждане и произнасяне по оспорени документи по съображения, че не е предявен инцидентен установителен иск за тези документи. 7/ Може ли въззивният съд да разгледа и да се произнесе по оспорени документи като първа инстанция, в случай, че районният съд не е сторил това. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Л. П. Г. и П. Г. Г. изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по повдигнатите от касатора въпроси. Същото становище е изразено и в писмения отговор на касационната жалба, подаден от ответниците по касация Г. П. Г. и Р. П. Р.. Третото лице- помагач на страната на ищеца – Ж. ” Б.”, не е взело становище. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е приет за член- кооператор в Ж. ”Б.” с решение на общото събрание от 2007 г., като на същия е бил разпределен процесният апартамент № 54. Приел е, че Ж. “Б.” е била собственик на 8500/20595 ид. части от дворното място, в което е построена сградата, и на толкова идеални части от отделните жилищни имоти в нея по сила на приращението по чл. 92 ЗС. За да отхвърли предявения иск по чл. 38а ЗЖСК обаче е намерил, че имотът е придобит по давност от ответниците, които са упражнявали владение върху него от момента на изграждане на сградата до степен “груб строеж”, което е станало през 1994 г., Ответниците са установили фактическа власт върху имота през м. август 1995 г., която продължава и към момента на предявяване на иска по чл. 38а ЗЖСК против тях през 2007 г. Обитавайки жилището през посочения период, те са демонстрирали, включително и по отношение на длъжностните лица на Ж., упражняваната фактическа власт и намерението си за своене, а през 2006 г. са се снабдили с нотариален акт за собственост по давност върху 8 500/20 595 ид. части от апартамента. Не обуславя основание за допускане на касационно обжалване първият от поставените от касатора правни въпроси относно процесуалния ред, по който подлежат на разглеждане въззивните жалби, постъпили след влизане в сила на ГПК от 2008 г., тъй като този въпрос не е повдиган до приключване на делото във въззивната инстанция, не е включен в предмета на спора и не е обуславящ изхода на делото. Освен това въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което не осъществява и специалния критерий на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за достъп до касационно обжалване. Разпоредбата на § 2, ал.1 ПЗР на ГПК в първоначалната редакция - ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г., предвиждаше, че първоинстационните дела, образувани по искови молби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от първата инстанция, а според ал. 2 на същия текст въззивните дела, образувани по жалби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от въззивната инстанция. С последващото изменение в ДВ, бр. 50 от 30.05.2008 г., в сила от 01.03.2008 г., ал.1 на § 2 е изменена в смисъл, че първоинстационните дела, образувани по искови молби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от първата и въззивната инстанция. Съдебната практика по приложението на § 2 във връзка с това изменение последователно приема, че за разглеждане на въззивните жалби по реда на ГПК/ отм./ е от значение не дали жалбите са постъпили преди 01.03.2008 г., а дали исковата молба пред първоинстанционния съд, по която е постановено обжалваното с въззивна жалба решение, е постъпила до 01.03.2008 г. Такъв е и настоящия случай- исковата молба е постъпила в съда при действието на ГПК от 1952 г., поради което съгласно § 2, ал.1 ПЗР на ГПК след изменението с ДВ, бр. 50/2008 г. делото правилно е разгледано от въззивната инстанция по реда на ГПК /отм./. Не отговаря на общите и специалните изисквания на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и следващия правен въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК- дали предварителен договор за строеж на жилище в жилищна сграда на Ж. има вещнопрехвърлително действие по отношение на трето лице, чрез трето лице, без да има влязло в сила решение на Общото събрание на Ж. за такова действие. Въззивният съд не е приел, че предварителният договор, от който черпят права ответниците, е породил вещнопрехвърлително действие и ги легитимира като собственици, а че въз основа на този предварителен договори същите са установили фактическа власт върху самостоятелните обекти и са ги придобили по давност. Изводът на въззивния съд относно момента, в който сградата е била завършена в груб строеж, се основава на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, в това число и показанията на разпитаните по делото свидетели, които имат лични впечатления от състоянието на сградата към 1995 г., когато ответниците са получили ключовете от обектите от строителя. По делото не са представени писмени доказателства- констативни протоколи за установяване достигането на отделните проектни нива на сградата, поради което изобщо не се поставя въпроса за опровергаване на тяхното съдържание чрез гласни доказателства. По- скоро въпросът е за това дали са допустими свидетелски показания за установяване на момента, в който сградата е завършена в груб строеж, или това обстоятелство следва да бъде установено само с официални документи. Така формулиран, въпросът е относим към решаващите изводи на въззивния съд, но по отношение на него не е налице някой от специалните критерии по чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК. По този въпрос е налице практика на ВКС по чл. 290 ГПК, с която се приема, че установяването на груб строеж, завършен преди влизане в сила на ЗУТ, както е в настоящия случай, може да става с всички допустими по ГПК доказателства, в това число и със свидетелски показания /напр. решение № 277 от 28.06.2012 г. по гр.д. № 259/2012 г. на І г.о., решение № 71 от 17.04.2012 г. по гр.д. № 1000/2011 г. на ІІ г.о. и др. Даденото от въззивния съд разрешение е в същия смисъл. Поради това по този въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. Не е обуславящ крайния резултат по делото четвъртият от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси- може ли чрез владение, осъществено по скрит начин, да се придобие по давност недвижим имот, защото въззивният съд не е приел, че ответниците са упражнявали скрито владение върху обектите. Напротив, съобразявайки събраните по делото писмени и гласни доказателства относно ползването на имотите за периода от 1995 г. до завеждане на делото през 2007 г., въззивният съд е направил извод, че владението им е било явно, несъмнено, спокойно и непрекъснато в рамките на предвидения в закона 10-годишен давностен срок, поради което е довело до оригинерно придобиване на правото на собственост на основание придобивна давност. Извършването на довършителни работи в жилището и ползването му от ответниците са преценени от въззивния съд като действия, обективиращи намерението на ответниците да своят имота за себе си, които са достигнали до знанието на управителните органи на Ж.. Въпросът за възможността да се придобие по давност право на собственост върху вещ, собственост на Ж., при действието на забраната, установена с чл. 31, ал. 3 от Закона за кооперациите /Обн., ДВ, бр. 63 от 1991 г./. е разрешен в т.1 от Тълкувателно решение № 5/2014 от 24.06.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС, като е прието, че правото на собственост върху недвижим имот, собственост на Ж., може да се придобие по давност. Това е приел и въззивният съд. Наличието на задължителна практика на ВКС и съобразяването й при постановяване на въззивното решение изключват наличието на основания за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК по този въпрос. Не следва да се допуска касационно обжалване и по последните два въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК и касаещи задължението на съда да извърши проверка и да се произнесе с изричен диспозитив относно истинността на оспорен от страната документ и възможността въззивната инстанция да се произнесе по оспорването за пръв път, когато това не е сторено от първоинстанционния съд. Константна е съдебната практика, че съдът се произнася с отделен диспозитив по реда на чл. 194, ал.2 и 3 ГПК, респ. чл. 156 ГПК/ отм./, когато е оспорена истинността /верността или автентичността/ на документ, тъй като в тази хипотеза оспорването е равнозначно на предявяване на инцидентен установителен иск. Нотариалният акт, издаден по реда на чл. 483 ГПК/ отм./, съотв. чл.587 ГПК, представлява официален документ, който се ползва с предвидената в чл.143 ГПК/ отм., чл. 179 ГПК доказателствена сила относно извършените от нотариуса действия: че е издаден от посочения нотариус, на посоченото в него време и място; че са представени описаните в акта документи; че е издадено от нотариуса постановлението за признаване на собствеността. Тази материална доказателствена сила може да бъде оборвана чрез оспорване истинността на нотариалния акт като писмено доказателство, т. е. по реда на чл. 154 ГПК- отм, чл. 193 ГПК. Цитираните разпоредби обаче не намират приложение при оспорване на признатото с акта право на собственост, тъй в този случай не се оспорва истинността на нотариалния акт като документ, а на удостовереното с него материално право - т.2 от ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Тези разпоредби са неприложими и при оспорване заключението на вещото лице, тъй като макар заключението да се представя писмено по делото, то не представлява писмено доказателство - документ по смисъла на ГПК и не се ползва с обвързваща съда доказателствена сила, а се обсъжда заедно с другите доказателства по делото. Изводът на въззивния съд, че по настоящото дело не са били налице предпоставките на чл. 193 ГПК/ отм./ за постановяване на допълнително решение, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по всички искове, въведени като предмет на делото, е съобразен с тази практика и с естеството на релевираните от касатора възражения, насочени срещу легитимиращия ефект на представения по делото нотариален акт № 127 от 06.11.2006 г., т.Х, нот.д.№ 1611/ 2006 г. и срещу заключението на вещото лице. Следва да се посочи, че истинността на удостоверение № РяБ-979 от 16.02.2007 г. на СБДС- СДП за регистрация на постоянен и настоящ адрес на ответниците не е била оспорено от касатора, напротив, същия се е позовал на това доказателство във връзка с твърдението си, че ответниците не са живели на адреса, на който се намира спорния имот, т.е не са упражнявали фактическа власт върху него. По тези съображение въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът