Определение № 680 от 28.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 1083/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. С касационна жалба от страна на пълномощника на И. Р. Р. е обжалвано решение №396 от 20.12.2013 г. по в.гр.д. № 421/13 на ОС-Габрово, с което е потвърдено решение № 87 от 24.09.2013 г. по гр.д. № 133/2013 на РС-Дряново, с което е уважен установителен иск по реда на чл.422 ГПК на [фирма] –гр. София срещу касатора и е признато за установено, че последният дължи на банката сумата от 20 000 лева-главница по договор за банков кредит „ Малки и средни предприятия”, сключен на 03.09.2008 г. и два анекса към него, съответно от 21.10.2009 г. и от 24.09.2010 г. и сумата от 2 195,55 лева-лихва за забава за периода: 21.05.2012 г. до 10.12.2012 г. въз основа на което и по извлечение от сметка на банката-кредитор е издадена заповед по чл.417 т.2 ГПК.. Ответната по жалбата страна не изпраща отговор на касационната жалба. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за това по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над минималния размер по чл.280 ал.2 от ГПК намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд на база съдържанието на процесния договор за банков кредит М. № MS 08160012/03.09.2008 г., сключен между представляваното от касатора И. Р. дружество [фирма]-гр. Д. и С. Е. и анекс №1 към него е приел, че касаторът е встъпил по реда на чл.101 ЗЗД в дълга на първоначалния длъжник –търговско дружество към банката и следователно отговаря солидарно с последния, съгласно посочената законова разпоредба, за непогасения остатък от дълга към банката. По изложените съображения искът предявен по чл.422 ГПК е уважен. Като обуславящи изхода по спора, въпроси от страна на касатора се сочат въпросите за това, дали конкретният анекс №1 /21.10.2009 г. има правното естество на договор за встъпване в дълг и как следва да се тълкува съдържанието му, за да се стигне до правилния извод, че се касае за поръчителство, с оглед приложението на чл.147 ЗЗД, а не за встъпване в дълг, както е приел въззивния съд. Така формулирани и двата въпроса са обусловени от конкретните факти по конкретния спор, а не се отнасят до тълкуване на правни разпоредби, с оглед прилагане на конкретна правна норма и в този смисъл нямат характеристиките на правни въпроси. Същите представляват оплаквания за необоснованост на фактическите и правни изводи на съда, което не е основание за допускане до касация по чл.280 ал.1 ГПК. В контекста на гореизложеното, касаторът не е обосновал и наличието на твърдяното от него основание за допускане до касация по чл.280 ал.1, т.3 ГПК. С оглед изложеното, съдът