Определение № 384 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4678/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца С. Й. А. срещу въззивно решение № 816 от 14.06.2023 год., постановено по в. гр. дело № 80/2023 год. по описа на Софийски апелативен съд, 12-ти граждански състав, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 375 от 08.11.2022 год., постановено по гр. дело № 170/2022 год. по описа на Софийски окръжен съд, 3-ти граждански състав, е отхвърлен предявения от С. Й. А. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 3 000 лв. до размера от 10 000 лв. – представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно производство по ДП ЗМ № 205/2011 год. по описа на РУ на МВР – Самоков, пр. пр. № 596/2011 год. на РП-Самоков, по обвинение за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, което наказателно производство е прекратено с постановление от 10.01.2018 год. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е нарушил принципа на справедливост в чл. 52 ЗЗД, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди – погрешно определил като релевантно обстоятелство отказа да се образува досъдебно производство – пр. пр. № 538/2012 год. по описа на РП-Златоград, както и погрешно приел, че има повдигнато обвинение; че задържането под стража е за кратък срок, без да отчете репресивния характер на тази мярка; не съобразил принудителното задържане на ищеца за 72 часа с постановление на наблюдаващия прокурор; кредитирал осъдителната присъда на РС-Кърджали; не отчел влошеното социално положение на ищеца и че напускането на пределите на Република България било с цел да бъде набавена издръжка за семейството, т.е. ищецът бил напуснал страната, за да работи и реализира доход. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния материалноправен въпрос, уточнен, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК: Кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 4 ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 год. и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства по делото, че процесното наказателно производство № 338 ЗМ-205/2011 год. на РУ на МВР-Самоков било образувано срещу ищеца на 12.04.2011 год. за извършено в периода от 01.01.2010 год. до 12.04.2011 год. престъпление по чл. 206, ал. 1 НК. На 08.06.2011 год. ищецът бил обявен за общодържавно издирване с мярка „Установяване на адрес и призоваване на лицето“ в качеството на свидетел и като не бил намерен, за да бъде разпитан като свидетел, наказателното производство било спряно за периода от 08.07.2011 год. до 01.02.2012 год., когато бил установен и призован в качеството на свидетел. На 06.02.2012 год. ищецът бил разпитан в качеството на свидетел и на същата дата бил свален от издирване, поради отпадане на основанието за това. Скоро след това той бил призован по телефона да се яви на 30.03.2012 год. за разпит в качеството на свидетел по процесното досъдебно производство, но въпреки редовното му призоваване, той не се явил в посочения ден и час, с което станал причина за издаване на постановление за принудителното му довеждане за разпит в качеството на свидетел, а тъй като не бил открит за принудителното му довеждане, на 06.04.2012 год. отново било постановено спиране на досъдебното производство. Производството било възобновено отново на 29.06.2016 год. за провеждане на разпити за установяването на местонахождението на ищеца, след което с постановление от 29.08.2016 год. досъдебното производство отново било спряно до възобновяването му на 15.12.2016 год., с оглед установяване на ищеца при влизането му на територията на България през ГКПП – Русе. На 03.01.2017 год. ищецът бил привлечен в качеството на „обвиняем“ за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, наказуемо с наказание „лишаване от свобода“ за срок от една до шест години, поради което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, като на същата дата му била наложена мярка за неотклонение „подписка“ и бил разпитан в качеството на „обвиняем“, при което се отказал от правото си да бъде защитаван от защитник, признал се за виновен по повдигнатото му обвинение и изразил готовност да сключи споразумение в този смисъл. Впоследствие, въпреки вмененото му задължение да остане на разположение на органите на досъдебното производство за извършване на процесуално-следствени действия, ищецът нарушил наложената му мярка за неотклонение, като напуснал пределите на страната, с което възпрепятствал своевременното приключване на досъдебното производство /издирван бил, за да му бъдат предявени събраните материали по досъдебното производство/ и станал причина за обявяването му за общодържавно издирване на 23.03.2017 год. с мярка „принудително водене“, като при установяването му да бъде задържан и доведен принудително в РУП – Самоков за извършване на процесуално-следствени действия с негово участие. На 26.04.2017 год. била проведена очна ставка с участието на ищеца, като на 27.04.2017 год. същият бил задържан за 72 часа с постановление на наблюдаващия прокурор, като било внесено искане за изменение на мярката му за неотклонение в „задържане под стража“. С протоколно определение от 28.04.2017 год. по ЧНД № 275/2017 год. на РС – Самоков мярката за неотклонение на ищеца била променена от „подписка“ в „задържане под стража“, което определение било отменено от въззивната инстанция на 09.05.2017 год., като мярката за неотклонение „задържане под стража“ била заменена с „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв. Така ищецът бил задържан в периода от 27.04.2017 год. до 09.05.2017 год. – общо 13 дни, като с мярката за неотклонение „парична гаранция“ ищецът останал в периода от 10.05.2017 год. до 10.01.2018 год., когато наказателното производство по ДП №ЗМ 205/2011 год. по описа на РУ МВР – Самоков било прекратено, поради липса на част от признаците на фактическия състав на престъплението по чл. 206, ал. 1 НК. Въззивният съд е приел, че въз основа на приложената по досъдебното производство телеграма за обявяване на ищеца за общодържавно издирване от 16.11.2012 год., с категория „обвиняем“, с мярка „принудително довеждане“, не се установява във връзка с кое досъдебно производство е постановено общодържавното издирване на ищеца в качеството му на „обвиняем“. Същевременно според приложената справка от Единната информационна система за противодействие на престъпността /ЕИСПП/, на 19.10.2012 год. срещу ищеца била образувана друга прокурорска преписка – пр. пр. №538/2012 год. по описа на РП – Златоград, ДП № 98/2012 год. на РУП – Златоград, отново за престъпление по чл. 206, ал. 1 НК /обсебване/. По посочената преписка било издадено постановление за принудително довеждане на обвиняем от 29.11.2012 год. Видно от справката от ЕИСПП, това наказателно производство било прекратено на 05.07.2017 год. на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – тъй като деянието не представлява престъпление. В справката от ЕИСПП бил отразен статус на това друго досъдебно производство срещу ищеца – ДП № 98/2012 год. – „приключено на 12.12.2012 год. с мнение за спиране на друго основание“. Въз основа на тези данни въззивният съд е приел, че ищецът бил обявен за общодържавно издирване с телеграма от 16.11.2012 год., с категория „обвиняем“, с мярка „принудително довеждане“, във връзка с образуваното срещу ищеца друго досъдебно производство за престъпление със същата правна квалификация /чл. 206, ал. 1 НК/ – ДП №98/2012 год. по описа на РУП – Златоград, пр.пр.№ 538/2012 год. по описа на РП – Златоград. Въззивният съд е посочил, че по делото е приложено постановление за принудително довеждане от 28.03.2013 год., издадено по трето досъдебно производство – ДП № ЗМ-94/2013 год. по описа на РУП – Кърджали, отново образувано срещу ищеца за извършено от него престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, по което ищецът към 28.03.2013 год. имал качеството на „обвиняем“. Въз основа на приложената справка от ЕИСПП приел за установено, че ДП №93/2013 год. по описа на РУП – Кърджали било образувано на 15.02.2013 год. във връзка с образувана на 13.02.2013 год. прокурорска преписка вх.№ 2080/2012 год. по описа на РП – Кърджали. По третото паралелно водено срещу ищеца наказателно производство бил внесен обвинителен акт, по който било образувано на 08.02.2017 год. НОХД № 136/2017 год. по описа на на РС – Кърджали, а на 08.01.2018 год. било образувано ВНОХД № 3/2018 год. по описа на ОС – Кърджали. Това наказателно производство било приключило с влязла в сила на 05.04.2018 год. осъдителна присъда. От приложената по делото справка за съдимост на ищеца от 12.04.2022 год. се установявало, че с влязлата в сила на 05.04.2018 год. присъда № 200 от 07.12.2017 год. по НОХД № 1116/2017 год. по описа на РС - Кърджали, потвърдена с решение № 22 от 05.04.2018 год. по ВНОХД № 3/2018 г. на ОС – Кърджали, ищецът бил признат за виновен за извършено през м. септември 2012 год. престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, като му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца, чието изпълнение било отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за изпитателен срок от 3 години от влизане в сила на присъдата. При така установените фактически обстоятелства въззивният съд е извел от правна страна, че са налице основания за ангажиране на отговорността на ответника на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За определяне на размера на дължимото на ищеца обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от воденото срещу него незаконно наказателно производство е съобразил като релевантни следните обстоятелства: 1/ на 19.10.2012 год. срещу ищеца била образувана и друга прокурорска преписка – пр.пр. № 538/2012 г. по описа на РП-Златоград, ДП № 98/2012 год. на РУП – Златоград, отново за престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, във връзка с което той бил обявен за общодържавно издирване от 16.11.2012 год., с категория „обвиняем“, с мярка „принудително довеждане“, като било издадено постановление за принудително довеждане на обвиняем от 29.11.2012 год.; това наказателно производство било прекратено на 05.07.2017 год. на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – тъй като деянието не представлява престъпление; 2/ срещу ищеца в същия период било образувано на 15.02.2013 год. и трето досъдебно производство – ДП № ЗМ-94/2013 год. по описа на РУП – Кърджали, отново за извършено от него престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, по което към 28.03.2013 год. същият имал качеството на „обвиняем“ и било постановено принудителното му довеждане; по това трето паралелно водено наказателно производство срещу ищеца бил внесен обвинителен акт, по който било образувано на 08.02.2017 год. НОХД № 136/2017 год. на РС – Кърджали, а на 08.01.2018 год. било образувано ВНОХД № 3/2018 год. на ОС – Кърджали, като същото приключено с влязла в сила на 05.04.2018 год. осъдителна присъда; 3/ процесното наказателно производство срещу ищеца било образувано на 12.04.2011 год. и било прекратено на 10.01.2018 год., като продължило общо 6 години и 8 месеца; през голяма част от този период ищецът бил неуспешно издирван, бил обявен за общодържавно издирване с мярка „установяване на адрес“, и наказателното производство било спирано многократно, поради невъзможността да бъдат извършени необходимите действия по разследването с негово участие; ищецът бил привлечен в качеството на обвиняем на 03.01.2017 год. и имал това качество до 10.01.2018 год., когато наказателното производство било прекратено – т.е. 1 година и 7 дни; през този период на ищеца първоначално била наложена мярка за неотклонение „подписка“, но процесуалното му поведение станало причина да бъде обявен за общодържавно издирване в качеството на обвиняем, с мярка „принудително довеждане“, за да му бъдат предявени материалите по разследването; нарушаването на мярката за неотклонение станало причина да бъде задържан първоначално за 72 часа и да бъде внесено искане мярката му за неотклонение „подписка“ да бъде заменена със „задържане под стража“; така ищецът останал задържан в следствения арест общо 13 дни до заменянето на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ с „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв. Въззивният съд е изложил съображения, че продължителността на наказателното производство срещу ищеца била обусловена в голямата си част от неговото процесуално поведение, което затруднило приключването на действията по разследването в разумен срок. До датата, на която му било повдигнато обвинението – 03.01.2017 год., ищецът нямал наложена мярка за неотклонение, поради което не бил длъжен да остане на разположение на органите на разследването и да не напуска адреса си, но в този период той нямал качеството на обвиняем и не бил търпял вреди от наказателното производство срещу него – той бил обявен за общодържавно издирване само с мярка „Установяване на адрес“, в качеството му на свидетел. Обявяването му за общодържавно издирване като „обвиняем“, с мярка „принудително довеждане“, било направено във връзка с друго водено срещу него наказателно производство. След като му било повдигнато обвинение и по отношение на него била взета мярка за неотклонение, той имал задължение да не напуска постоянния си адрес, без да уведоми органите по разследването, както и да се явява за извършване на процесуално-следствени действия с негово участие. Като нарушил това свое задължение, поведението му дало основание за замяна на мярката му за неотклонение с по-тежка такава. Замяната на мярката му за неотклонение със „задържане под стража“ било отменено от въззивната инстанция, като била постановена мярка „парична гаранция“ – т.е. задържането му за 13 дни под стража във връзка с внесеното от прокурора искане било неправилно. Към момента на задържането на ищеца за 72 часа на 27.04.2017 год. вече били проведени всички процесуално-следствени действия с него /на 03.01.2017 год. той бил разпитан в качеството на обвиняем, и на 26.04.2017 год. била проведена очна ставка/, като без да се извършат последващи процесуални действия с участието на ищеца, наказателното производство било прекратено с постановлението от 10.01.2018 год., поради липса на част от елементите на състава на престъплението, за което му било повдигнато обвинение. Така задържането на ищеца под стража за 13 дни в периода от 27.04.2017 год. до 09.05.2017 год. и впоследствие продължаването на досъдебното производство до 10.01.2018 год. било неоправдано, с оглед липсата на други извършени по делото действия по разследването в този период. А и липсата на част от елементите от състава на престъплението по чл. 206, ал. 1 НК, в което ищецът бил обвинен, можело да бъде установено на предходен етап от разследването. Наказателното производство било прекратено, като било прието за установено, че отношенията между жалбоподателя и обвиняемия /ищеца/ били изцяло облигационни, като фактическата обстановка във връзка с тях била установена още с разпита на двамата в качеството им на свидетели, преди да бъде повдигнато обвинението. От показанията на свидетелката В. И. /с която ищецът живее на съпружески начала/ се установявало, че през 2017 год. ищецът се прибирал от И. и в [населено място] бил задържан, като останал там 4 дни. После го преместили в ареста в София, тъй като трябвало да се яви в съда. След това бил преместен в [населено място], а впоследствие – в Следствения арест. Общо задържането му продължило 14 дни. В този период с ищеца се срещал неговия брат, който му носел разни неща. След като го освободили от ареста, ищецът, свидетелката В. И. и детето им заминали за И.. Ищецът не искал да ходи в родния си [населено място] тогава, защото изпитвал срам, като и досега не желаел да ходи там, защото хората говорели за него, че е престъпник. Преди това нямал проблеми, но хората в [населено място] узнали за наказателното производство, което било във връзка с някаква кола, започнали да го обсъждат. В [населено място] хората не познавали ищеца много добре и не го обсъждали. Ищецът не бил ходил в съда. В [населено място] имало дело срещу ищеца, но свидетелката И. не си спомняла той да се е явявал там в съда. От показанията на свидетеля свидетеля Р. Ч. /вуйчо на ищеца/ се установявало, същият живее в [населено място]. През 2011 год. имало разследване за някаква кола и през м.май 2017 год. ищецът бил задържан във връзка с това разследване, когато се връщал от И.. През 2017 год. дошъл в [населено място] за малко и след това от притеснение и стрес отишъл да живее в [населено място]. В [населено място] по кафенетата хората говорели за него и за това той не излизал. После отишъл в И. и от притеснение лежал в болница там, едва спасили живота му. Майка му била жива и също изпитвала притеснение от хората в [населено място], поради което също отишла в И. и от доста време била там. Когато арестували ищеца, майка му била в И.. На свидетеля не било известно ищецът да е имал дела в [населено място] и дали е осъждан. За случилото се научил от хората и от сестра си. Преценявайки показанията на свидетелите при условията на чл. 172 ГПК предвид близката им връзка с ищеца, обуславяща интерес от изхода на делото в негова полза, въззивният съд е приел, че те са логични и непротиворечиви, основани на личните им впечатления и кореспондиращи на останалите събрани по делото доказателства, поради което ги е кредитирал в основната им част. Същевременно не е кредитирал показанията на свидетелите в частта им относно причината за нежеланието на ищеца да се връща в [населено място] и заминаването му за Испания, а именно процесното наказателно производство, тъй като по делото се установявало, че ищецът по същото време бил издирван и във връзка с други висящи срещу него наказателни производства по идентични обвинения. Въззивният съд е счел за доказано, че през процесния период от 2011 год. до 2018 год. срещу ищеца били водени общо три наказателни производства за три различни деяния, извършени в периода 2011 год. – 2013 год., с идентични по правната си квалификация обвинения, за които ищецът бил настоятелно търсен на постоянния си адрес в [населено място], разпитвани били неговите близки и съседи и бил обявен за общодържавно издирване. Тези обстоятелства били дискредитирали ищеца пред обществото в [населено място] за извършено престъпление във връзка с „някаква кола“, тъй като преди това той имал чисто съдебно минало и не е бил осъждан. Във връзка с водените наказателни производства ищецът не искал да се връща в [населено място] и именно във връзка с тях заживял в [населено място] и заминал за И., където не го познавали добре, като ищецът съзнателно укривал местоживеенето си, въпреки че му било известно, че срещу него се води наказателно производство за отнемане на автомобил. В този смисъл ищецът изпитвал страх и тревожност за бъдещето си във връзка с воденото наказателно производство, както и недоверие към органите на разследването. Въззивният съд е счел за неубедителни показанията на свидетеля Ч., че в резултат от стрес и притеснения във връзка с воденото срещу ищеца наказателно производство, здравето му се било влошило по време на престоя му в И., като живота му е бил застрашен, като е посочил и че такива твърдения не са наведени в исковата молба и в тази връзка по делото не са събрани други доказателства. Ето защо е намерил, че не е доказано в причинна връзка от наказателното производство да се е влошило здравето на ищеца, както и наказателното производство да е нанесло на ищеца неимуществени вреди, по-значими от обичайните вреди, които едно незаконно обвинение нанася върху личната сфера на засегнатото лице. Счел е, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да бъде определено в размер на 3 000 лв., който размер съответства на сравнително кратката продължителност на периода, в който ищецът имал качеството на „обвиняем“ /1 година и 27 дни/, както и на краткия срок на задържането му под стража /за 13 дни/, малкия брой дни, в които бил ангажиран с процесуалноследствени действия, приключването на наказателното производство във фазата на досъдебното производство, без внасяне на обвинителен акт срещу него в съда, както и на наличието на други две висящи досъдебни производства в същия период за подобни деяния с идентични по своята правна квалификация обвинения. Процесното обинение било за тежко престъпление, като към момента на образуването на досъдебното производство и към момента на привличането му в качеството на обвиняем ищецът бил с чисто съдебно минало, в млада и активна възраст /на 36 години/, когато вече имал създадена трайна връзка със семеен характер. Обвинението било причинило на ищеца силен стрес и несигурност за бъдещето му, дискредитирало го в социалната общност в родния му град, които обстоятелства го били мотивирали да смени местожителството си и да заживее на място, където не е познат в обществото. Наред с тези обстоятелства въззивният съд е намерил за релевантно и процесуалното поведение на самия ищец, което пряко било рефлектирало върху продължителността на наказателното производство и разгласяването му в общността на родния му град, станало причина за продължителното му издирване и провеждане на разговори и разпити на негови роднини и съседи с цел установяване на местонахождението му. По този начин било възпрепятствано извършването на необходимите за изясняването на обективната истина процесуално-следствени действия с участието на ищеца, като наложило спиране на наказателното производство трикратно, и така довело до ненужното му удължаване. Съзнателното нарушаване на първоначално наложената мярка за неотклонение „подписка“ било станало причина за определяне на най-тежката мярка за неотклонение. Освен това на 26.04.2017 год. – в деня преди задържането на ищеца първоначално за 72 часа, било извършено последното процесуално-следствено действие с участието на ищеца /очна ставка с пострадалия/, в резултат на което процесуално-следствено действие било изяснено, че не се касае за извършено престъпление, а за неизпълнение на облигационни задължения /съгласно мотивите на постановлението за прекратяване на наказателното производство/. Следователно, задържането на ищеца под стража било неоправдано и било отменено от въззивния съд. Така определеният размер на обезщетението от 3 000 лв. съответствал на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, формулирани в ППВС № 4/1964 год., на характера и тежестта на повдигнатото на ищеца обвинение, продължителността на наказателното производство, наложената на ищеца най-лека мярка за неотклонение „подписка“ и последващата й замяна с по-тежка такава в резултат от процесуалното поведение на самия ищец, краткия срок на задържането му под стража, наличието на паралелно водени срещу ищеца още две досъдебни производства за други подобни деяния и по идентични обвинения, по които ищецът също бил обявен за общодържавно издирване. Този размер бил съобразен и с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и със съдебната практика по сходни случаи. С тези мотиви първоинстанционното решение е отменено в частта му, в която искът е уважен за разликата над 3 000 лв. до размера от 10 000 лв, която претенция е отхвърлена. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. При изложените от въззивния съд мотиви поставеният от касатора въпрос е от значение за изхода на спора, но същият е разрешен в съответствие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, Решение № 6 от 08.02.2917 год. на ВКС по гр.дело № 2666/2016 год., ІV г. о., ГК, Решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, Решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, Решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, Решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, Решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, Решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от жалбоподателя решения и др. Според тази практика понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид – от значение е и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броя на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Присъденото парично обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените от незаконното обвинение вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. В разглеждания случай въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди с оглед всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, които са от значение за критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в т.ч. продължителността на търпяната от ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“ /постановена от прокурор – за срок от 72 часа и наложена от съда/. В съответствие с разясненията, дадени с т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2014 год., ОСГК, доразвити с Решение № 216 от 28.11.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1604/2014 год., ІІІ г. о., ГК и Решение № 554 от 06.03.2013 год. на ВКС по гр. дело № 266/2012 год., ІV г. о., ГК, въззивният съд е отчел и обстоятелството, че за времето през което ищецът е търпял неимуществени вреди от незаконното обвинение по чл. 206, ал. 2 – от 12.04.2011 год. до 10.01.2018 год., през определени периоди срещу него са били водени и други две наказателни производства /също за обсебване/, като това не изключва причинно-следствената връзка на вредите от процесното незаконно обвинение, което е за тежко престъпление и във връзка със същото е било образувано първото наказателно производство срещу ищеца. Въззивният съд е изследвал и действията на ищеца, като е приел, че те са станали причина както за изменение на мярката му за неотклонение в най-тежката такава, така и за удължаване на времето, през което се е развило наказателното производство, поради което обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде намалено, тъй като настъпилия от наказателното преследване вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на постарадалия – чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ /предвид въведеното от ответника в отговора на исковата молба възражение за съпричиняване/. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да преценява дали установяването на тези обстоятелства е в съответствие със събраните по делото доказателства, но мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд