Определение № 1056 от 15.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 405/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Г. С. Д. против решение №263366 от 24.11.2022 г. по т.д. №16584/2018 на Софийски градски съд. Ответникът по касация- „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.285,ал.1 ГПК и е процесуално допустима. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Т.С. е поддържал общо, че решението е недопустимо и неправилно. Поддържал е още основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е поставил въпроса: “ Приложима ли е разпоредбата на чл.76,ал.3 ЗЗД относно погасяването на вноски по кредит от кредитополучател и счита ли се задължението за погасено със заверяване на банковата сметка, която е открита за погасяване на конкретния кредит и изрично включена в съдържанието на договора за кредит“. В тази връзка е поддържал противоречие с решение 216/13г. на ВКС, ІІ т.о.Поставен е въпросът – „ Зависи ли установяването на дължимостта на суми по договора за кредит от това дали част от тях са падежирали или не към датата на получаване на исковата молба от ответника, която дата съдът приема за дата на обявяване на предсрочната изискуемостта а случай, че банката – кредитор не е реализирала надлежно същата преди подаване заявлението по чл.417 ГПК. Посочено е противоречие с решение №246/17г. на ВКС, І т.о. Поставен е въпросът –„ Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите на решението всички доводи и възражения на страните и да посочи защо ги счита за основателни или не и основанието, поради което ги игнорира..Посочено е противоречиво разрешаване на въпроса с изброени решения на ВКС. Страната е поискала „ако неточно е формулирала въпросите“ настоящия състав служебно да ги преформулира и да посочи практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът е развил кратко разбиране за това, че решението е недопустимо, поради произнасяне на състава по спор, различен от заявения. А също е посочено, че решението е и очевидно неправилно, поради противоречие с материалния и процесуален закон в каквато насока са развити кратки оплаквания. Други доводи не са развити. С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. Общото основание се формулира и въвежда задължително от касатора, който го обосновава в една от хипотезите на посочените допълнителни критерии в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Съдът, съобразно цитираната задължителна практика, няма задължението да формулира правен въпрос вместо страната по спора, нито да обосновава допълнителен критерий, тъй като изричният регламент на чл.284,ал.3, т.1 ГПК изисква процесуални действия от касатора, а не въвежда служебни задължения за съда. Ето защо, правно необосновано е тълкуването на тази задължителна практика от касатора, а искането му, съдът служебно да формулира правен въпрос и да го обосновава като противоречащ на съдебната практика на този съд е неоснователно. С оглед цитираната и приета със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на основанието по чл.280, ал.1 ГПК се налага извод, че първият поставен въпрос не е релевантен. Той не е свързан с решаващ мотив на състава, който противно на твърдението на касатора, не е разглеждал така поставения въпрос, нито фактически е приемал, че е налице хипотезата, установена с чл.76,ал.3 ЗЗД, тъй като откритата на длъжника разплащателна сметка, не е сметка на неговия кредитор, за да се разглежда случай при който тя е била заверена. Приетото от съда, че постъпилите по сметката за спорния период, суми са послужили за погасяване на задължения на длъжника чрез наложен запор върху тази сметка е факт, различен от съдържателните твърдения на касатора, вложени във въпроса. Или, спрямо тези мотиви, въпросът не е релевантен, не само поради това, че съдът не е обсъждал приложимост на чл.76,ал.3 ЗЗД, но и поради несъобразяване на касатора с установените по делото факти - относно принудителното удовлетворяване на други вземания, чрез наложения от съдебен изпълнител запор върху сметката, както и по отношение на безспорно установения по делото факт, че погасяване на вноските след подаване на заявлението изобщо не е извършвано, като извършените вноски и частични такива са проследени детайлно от вещото лице, констатирало и размера на непогасеното задължение. За пълнота следва да се отбележи, че и цитираното от страната решение на ВКС, не съответства на случая и не разглежда поставения въпрос, тъй като не касае хипотеза на открита разплащателна сметка по договор за банков кредит, върху която е наложен запор. Налице е обаче, съответна на приетото от въззивния съд практика – решение № 4/16.06.2017г. по т.д. 3129/15г. на ВКС, ІІ т.о., с която изрично е обосновано, че наложения запор от съдебен изпълнител, простира своето действие и върху сумите, с които кредитът е погасяван. Настоящият състав споделя тази практика. Вторият поставен въпрос също не е релевантен, тъй като не е съобразен с решаващия извод на състава, че към момента на постановяване на неговото решение е настъпила изискуемостта на всички вноски, поради падежирането им. Съдът не само е обсъдил това, че с исковата молба по чл.422 ГПК се обявява предсрочна изискуемост на дълга, ако изявлението е изрично и възможността за това е била ненадлежно упражнена преди подаване на заявлението, но и е приел, че дори и да не се зачете това разбиране / подкрепено от състава с изброяване на практика на ВКС в този смисъл/и да не е настъпила предсрочната изискуемост на дълга, то съобразно ТР ОСГТК№8/17 се дължат вноските с настъпил падеж, а поради крайният срок за издължаване по договора – 15.11.2017г. в случая е настъпил падежът на всички вноски, което е съобразено с разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК- относно момента на предявяване на иска. Спрямо тези решаващи мотиви, така формулираният въпрос е без правно значение, тъй като разглеждането му не би променило постановения правен резултат. Третият поставен въпрос е относим към всяко съдебно производство, за да е релевантен, обаче, страната следва да поясни кои доказателства, доводи и възражения не са били обсъдени и как това необсъждане се е отразило на постановения правен резултат. В случая страната е посочила, че съдът не бил обсъдил справка от банката- кредитор, относно ежемесечно удържаните суми от ответника с основание – погасяване по кредит.Доводът е фактически неверен, както бе посочено и по-горе във връзка с мотивите по правопогасяващото възражение на страната. Съдът не само е обсъдил тези възражения за погасяване част от дълга, но и подробно е изложил мотиви относно дължимостта на процесните суми, като е взел предвид събраните по делото доказателства. Несъгласието с тези изводи не съставлява довод за допускане на акта до касационно обжалване. Общо въведеното, чрез възпроизвеждане на законовия текст основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е необосновано, тъй като не само, че не е съобразено с изискване за конкретни доводи, съобразно приетата с т.4 на ТРОСГТК дефинитивност на основанието, но и поради наличието на обсъдена от въззивният съд задължителна тълкувателна практика на ВКС по въпросите, които са поставят от касатора и в съответствие, на която е и постановеното решение. Правно необосновано е и разбирането на касатора за недопустимост на съдебният акт, поради това, че съдът се е произнесъл по „ начин, по който се изменя основанието, от което произтича вземането“. Този извод е обвързан с довода, че след като е приел, за ненадлежно обявена предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението, а това уведомяване се счита за валидно с подаване на исковата молба, то това водело до промяна в основанието, от което произтича вземането. Извън изложените подробно мотиви по-горе свързани с ирелевантност на тези доводи, то и следва да се отбележи че касаторът не прави разлика между дължимост на вземането и основанието, от което произтича това вземане. В случая изобщо не е съобразено, че основанието за наличие на дълг е сключения между страните договор за кредит. Касаторът е поддържал основание по чл.280, ал.2, предл 3-то ГПК, като е развил обаче доводи не във връзка с него, а такива по чл.281 ГПК с оглед въведеното диференцирано от него оплакване за нарушение на материалния и процесуален закон. Този извод се налага, поради това, че изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези. Всички развити оплаквания са насочени към твърдението за неправилност на решението- основание по чл.281 ГПК. При така депозираното изложение касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение