Определение № 790 от 12.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1282/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. Е. Д. срещу определение №1632/21.06.2023г. по ч.гр.д.№1614/2023г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, в частта, с която е потвърдено определение №6362/22.05.2023г. по гр.д. №5933/2023г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 28 състав, в частта за прекратяване като недопустимо производството по делото в частта, с която П. Е. Д. е предявил против „ББР М.“ ЕАД искове за установяване несъществуването на правоотношение с ответника, в качеството му на кредитор, и на ищеца, в качеството му на солидарен длъжник, по договор за кредит №485/13.11.2015г. и по договор за кредит № 486/13.11.2015г. Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивното определение в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че въззивният съд не е разграничил обхвата на търсената съдебна защита от установеното с двете заповеди за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, както и не е разграничил положението на различните участници в кредитното правоотношение, поради което е достигнал до погрешни правни изводи за идентичност. Счита, че формалното изписване в договорите за кредит на текста „съдлъжник на основание чл.121 от ЗЗД“ не е достатъчно, за да се приложи институтът на солидарната отговорност. Излага съображения, че е задължен като поръчител, доколкото липсват условия и/или договорености за правоотношения между него и кредитора, а кредитополучателят е усвоил в цялост отпуснатите по договорите суми. В тази връзка навежда твърдението, че отговорността му е погасена, тъй като шестмесечният преклузивен срок по чл.147 от ГПК е изтекъл към момента на подаване на заявлението за издаване на заповеди за незабавно изпълнение. Поддържа, че с предявяването на иска цели защитата на своите права и задължения в кредитните правоотношения, а не пререшаването на влязъл в законна сила правен акт. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следните въпроси: 1/ Допустимо ли се явява съдебно производство за установяване на несъществуването на правоотношенията ми с ответника на основание чл.121 и сл. от ЗЗД като съдлъжник, при условие че заповедите за изпълнение са влезли в законна сила?; 2/ Допустимо ли е да се разглежда видът на поетата отговорност по договорни правоотношения след влизане в сила на заповедите за изпълнение, касаещи договорните отношения между страните?; 3/ Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за установяване качеството на страната „длъжник“ след влизане в сила на заповедта за изпълнение? Навежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение в обжалваната част, Софийски апелативен съд е приел за установено, че ищецът П. Е. Д. е встъпил като съдлъжник по договор за кредит №486/13.11.2015г. и по договор за кредит №485/13.11.2015г., с кредитодател „ББР М.“ ЕАД. Констатирал е, че в полза на дружеството на основание процесните договори са издадени две заповеди за изпълнение, срещу които П. Е. Д. не е подал възражение в указания му срок, както и че заповедите за изпълнение са влезли в сила. Заключил е, че тези обстоятелства обосновават извод за недопустимост на предявените установителни искове и за прекратяване на първоинстанционното производство по тях. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поставените в изложението въпроси следва да бъдат разгледани заедно, доколкото касаят решаващия мотив на въззивния съд за недопустимост на предявените установителни искове поради наличието на влезли в сила заповеди за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК. Служебно известно на настоящия състав е решение № 3/04.02.2022г. по гр.д. №1722/2021г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, в което е застъпено становището, че разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД се прилага както когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл.117, ал.2 от ЗЗД налага променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение поради факт, настъпил до приключване на съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл.414, ал.2 от ГПК. В този смисъл е и решение №6/21.01.2016г. по т.д. № 1562/2015г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че с изтичането на срока по чл.414 от ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 от ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране на изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите, съществували до проявлението на изпълнителната й сила, съответно стабилизирането й. По отношение на заповедта за изпълнение, срещу която не е подадено възражение, длъжникът не разполага с иск, който да основе на обстоятелства и доказателства, които са могли да му бъдат известни поради пропускане на предвидените от закона срокове и способи за защита /чл.414 и чл.422 от ГПК/. Именно защото законът е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред /чрез установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане на събрани суми при влязла в сила заповед за изпълнение/ за оспорване на вземането е недопустим. Въззивното определение е съобразено с цитираната практика на ВКС, което изключва поддържаното от частния касационен жалбоподател допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. По изложените съображения не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд