Определение № 391 от 19.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1264/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 297 от 13.08.2019 г. по в. гр. д. № 80/2019 г. на Софийски окръжен съд / в решението неточно е посочено гр. д. № 10/2019 г./, след частична отмяна на решение № 141/16.11.2018 г. по гр. д. № 213/2016 г. на РС Пирдоп, е признато за установено по отношение на ответниците Г. И. С., Н. Т. Р., В. Т. К., А. В. П.-Б., Г. П. Г., А. К. К., В. Й. Б.-П., В. Д. П., С. Д. П. и А. Н. С., че ищецът И. Н. К. е собственик на 1/32 ид. част от сграда с идентификатор ............... по КККР на [населено място], с площ от 51 кв. м., на два етажа, с предназначение – еднофамилна жилищна сграда, построена в ПИ с идентификатор .........., и е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт № ..., т..., дело № .../15.09.1977 г. на Пирдопския районен съд в частта му до 1/32 ид. части от описания имот. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлено искането за предаване владението на 1/32 ид. част от двете жилищни стаи, находящи се на втория етаж в процесната сграда с идентификатор ............, по съображение, че не е доказано ответниците да владеят тези стаи.

Въззивният съд е приел, че предмет на делото е т.нар. „външна павликянска къща“, построена на уличната регулационна линия в процесния имот, съставляваща сграда с идентификатор ............ по КККР на [населено място]. Въз основа на свидетелство от 10.12.1869 г. и съдебно-техническата експертиза е прието, че Р. П. е продал на общия наследодател на страните Д. К. т. нар. „павликянска къща“, която се намира във вътрешността на същото дворно място и е идентична със сграда с идентификатор ........, която не е предмет на делото. Купувачът Д. К. е оставил след смъртта си четири деца – Н. Д. К. – прадядо на ищеца; П. Р. Х.Н. – възходяща по права линия на ответниците; Р. Д. К. и Д. Д. С..

Прието е, че двете павликянски къщи са строени преди Освобождението. Вътрешната къща е едноетажна, а външната – двуетажна, като няма данни по делото за настъпила в годините промяна в етажността на сградите. През 1948 г. са одържавени по реда на ЗОЕГПНС от Н. Д. К., син на Д. К. и дядо на ищеца, 1/4 ид. част от дворното място, както и 1/4 ид. част от вътрешната едноетажна павликянска къща с идентификатор .........., а не от външната двуетажна павликянска къща с идентификатор .........., както неправилно счита ищецът. Този извод съдът е направил след анализ на данните по преписката за одържавяване по ЗОЕГПНС, отбелязванията по съставения акт за държавна собственост и заключенията на техническите експертизи. Като резултат съдът е приел, че реституцията по ЗВСОНИ няма отношение към процесната сграда, въпреки че със заповед № Р-183/03.03.1999 г. на областния управител на Софийска област е предадено на наследниците на Н. Д. К. владението на 1/4 ид. част именно от процесната сграда.

Прието е, че с нотариален акт по обстоятелствена проверка № ..., т..., дело № .../15.09.1977 г. на Пирдопския районен съд са признати за собственици по давност на 3/4 ид. части от процесното дворно място и едноетажната старинна сграда в него, както и на цялата

двуетажна паянтова жилищна сграда в него /процесната сграда/ ответникът Г. И. С., неговата съпруга А. С. и сестрите на Г. - Н., Р., П. и М.. Въз основа на саморъчно завещание от 22.08.2001 г. и наследствени правоприемства към настоящия момент посоченият нотариален акт легитимира ответниците като собственици на процесната сграда.

Процесната сграда е била отчуждена по реда на З., а впоследствие мълчаливият отказ на кмета на общината да отмени това отчуждаване е бил отменен по жалба на Р. П. с решение от 19.11.1992 г. по гр. д. № 1503/1992 г. на СОС. Това решение обаче е било отменено по реда на надзора с решение № 1054/17.08.93 г. по адм. д. № 512/1993 г. на ВС, в мотивите на което е посочено, че отчуждаването е извършено с нищожен административен акт, издаден от некомпетентен орган и при пълна липса на материалноправните изисквания в закона. При това положение не е настъпил конститутивният елемент на отчуждаването.

Бащата на ищеца – Н. И. К., е бил признат с констативен нотариален акт № .../ 24.09.2015 г. за собственик на 1/32 ид. част от ПИ с идентификатор .......... по КККР на [населено място] и на 1/32 ид. част от намиращите се в имота сгради с идентификатори № ..........; № ........... и № .......... / бивш навес към процесната сграда/. С два последващи нотариални акта от 2015 г. Н. К. е прехвърлил притежаваните от него идеални части от дворно място и от трите сгради на сина си И. Н. К., като първоначално му е дарил 1/100 ид. част, а след това му е продал останалите 99/100 от този имот.

При тези данни от правна страна съдът е приел следното:

Прието е, че първоначалната искова молба е била нередовна, тъй като в нея не са посочени точните фактически обстоятелства, въз основа на които ищецът претендира, че е собственик на процесния имот. Този недостатък е отстранен във въззивната инстанция, като според уточнението правото на собственост се поражда от наследствено правоприемство и реституция, която обаче не представлява самостоятелно основание според ищеца.

Тъй като и двете страни по делото се легитимират с нотариални актове за собственост на спорния имот, то всяка страна следва да докаже въведените в процеса придобивни основания, от които черпи права – ТР № 11/2012 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Ищецът е доказал наследственото правоприемство между общия наследодател Д. К. и баща си И. Н. К.. Съдът е отчел данните по делото, че Д. К. е имал четири деца, едно от които е Н. Д. К., който е дядо на бащата на ищеца. Отчетени са и правата на останалите наследници на Н. К., при което наследствената квота на бащата на ищеца в процесната сграда е 1/32 ид. част. Извършените от него разпоредителни сделки в полза на ищеца – дарение и продажба от 2015 г., са породили вещноправно действие и легитимират ищеца като собственик на тази 1/32 ид. част от имота. Прието е също, че по делото не са представени доказателства, които да сочат на извод, че към 1977 г. собственици по давност на процесната сграда са били първият ответник Г. И. С. и праводателите на останалите ответници. Съдът е изхождал от разясненията в ТР № 1/2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и е приел, че лицата, които се легитимират като собственици с нотариалния акт от 1977 г., са били само държатели на идеалните части на другите наследници и няма данни по явен и недвусмислен начин да са отрекли владението им, т.е. да са извършили действия, с които да завладеят чуждите идеални части и да демонстрират пред останалите наследници промяната в намерението си. Липсват дори данни, че към 1977 г. посочените в нотариалния акт лица са упражнявали държане върху имота. Затова в установителната си част искът по чл.108 ЗС е основателен, при което нотариалният акт от 1977 г. следва да бъде отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК за притежаваната от ищеца квота в процесния имот. Прието е също, че по делото не са ангажирани доказателства ответниците да владеят двете стаи на втория етаж на процесната сграда, както и че някой е ограничавал правото на владение на ищеца върху тези стаи. Напротив, гласните доказателства по делото установявали, че както ищецът, така и неговият баща, са имали достъп до стаите.

Касационна жалба срещу въззивното решение в установителната му част и в частта по чл.537, ал.2 ГПК е подадена от ответниците Г. И. С., Н. Т. Р., В. Т. К., А. В. П.-Б., Г. П. Г., А. К. К. и А. Н. С..

Жалбоподателите считат, че съдът не е обсъдил всички факти по делото, както и всички техни възражения срещу предявения иск. Въобще не било разгледано възражението по чл.76 ЗН, а във връзка с възражението за придобивна давност съдът не разграничил периодите на упражняване на владение, при съобразяване на времето, през което части от имота са били одържавени. В нарушение на процесуалния закон въззивният съд поискал уточнение на предявения иск и получил уточнения, които съответстват напълно на твърденията в исковата молба, но в решението си игнорирал твърденията за реституция по ЗВСОНИ, въпреки че ищецът претендирал изгодни за себе си последици от тази реституция. Решението било и материално незаконосъобразно.

В изложението към жалбата се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът в мотивите си да обсъди всички възражения и доводи, относими към предмета на спора, заявени в исковата молба, фактите, на които се основават и доказателствата за тях;

2. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си, на които постановява съдебния акт, да съобрази всички обстоятелства по делото, да прецени всички доводи на страните.

По първите два въпроса въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 1/2001 г. ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/65 г. и ППВС № 1/85 г., както и с решение № 57/2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, III-то г.о. и решение № 536/12 г. по гр. д. № 89/12 г. на ВКС, IV-то г.о.

3. Следва ли да се приеме, че реституцията не представлява основание, наред с наследственото правоотношение, за легитимацията на страна като собственик в процеса, във връзка с оспорване на легитимацията на ищеца и в резултат на това не налага ли преценката за собственост обсъждане налице ли са били предпоставките на ЗВСОНИ; не е ли правно релевантен факт по иск за собственост наличието на предпоставки за приложението на ЗВСОНИ; достатъчно ли е имотът да е одържавен от дадено лице, за да настъпи за него, респ. за наследниците му, възстановяване на правото на собственост, без да са налице други законови изисквания.

По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с решение № 315 от 30.11.2011 г. по гр. д. № 370/2011 г. на ВКС, II-ро г.о., и решение № 43/18.06.2012 г. по гр. д. № 448/2011 г. на ВКС, II-ро г.о., както и ТР № 1/1995 г.

Следващите въпроси за по придобивната давност и във връзка с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС:

4. П. придобивна давност за право на собственост следва ли да се прецени като самостоятелно упражняване на фактическа власт по отношение на целия имот с намерението за неговото своене на основание, което изключва владението на останалите /ищците/, в който случай, съгласно изрично приетото от ВКС, намерението за своене на имота се предполага;

5.Приложимо ли е в случая ограничението за придобване на идеални части от имота на основание давностно владение, противопоставено на други съсобственици, имащи качеството на наследници, включително и в хипотезата, в която на последните имотът е одържавен;

6. Трябва ли изискването за демонстриране на намерение за завладяване на идеални части от вещта от лица, собственици на останалите идеални части от същата, да бъде насочено към лица, които са извън обсега на съсобствениците, т.е. по отношение на трети за съсобствеността лица; ако имотът е придобит на основание давностно владение от един от съсобствениците следва ли всяка смяна на съсобствеността на лицата, които са извън кръга на владелците, снабдили се с нотариален акт, да се установява ново придобивно основание владение.

По последните три въпроса въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Ответникът в производството И. Н. К. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол с оглед цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса жалбоподателите свързват основно с неразгледаното на две инстанции тяхно възражение по чл.76 ЗН. По тези въпроси обаче не следва да се допусне касационно обжалване, тъй като въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВС и ВКС. Действително, съдът не е разгледал своевременно заявеното с отговора на исковата молба възражение по чл.76 ЗН, насочено срещу дарението и продажбата от 2015 г., от които ищецът черпи право на собственост върху 1/32 ид. част от процесния имот. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС обаче, легитимирани да се позоват в делбеното производство или по иск за собственост на относителната недействителност по чл.76 ЗН са само съделители-сънаследници, неразпоредили дела си. В настоящия случай възражението по чл.76 ЗН се прави от ответниците в качеството им на собственици на имота въз основа на придобивна давност, а не в качеството им на собственици на идеални части по наследство от общия наследодател Д. К.. При това положение те не са легитимирани да се бранят с възражението по чл.76 ЗН и съдът не е длъжен да разгледа това възражение в решението си.

Третият въпрос се свежда до това може ли съдът да уважи иска за собственост само въз основа на установено по делото наследствено правоприемство на ищеца с първоначалния собственик на имота и последващи прехвърлителни сделки в негова полза, като игнорира твърдяното в исковата молба междинно придобивно основание – реституция по ЗВСОНИ. Въпросът е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГК на ВКС, тъй като кореспондира с данните по делото. Въззивният съд действително не е разсъждавал за ефекта на реституцията по ЗВСОНИ, тъй като е приел, че одържавяването на 1/4 ид. част по ЗОЕГПНС от Н. Д. К. касае вътрешната павликянска къща, която не е предмет на делото, а по отношение на процесната външна павликянска къща не е имало одържавяване и съответно – не е настъпил ефектът на възстановяване по ЗВСОНИ. Правото на собственост на ищеца обаче съдът е приел за установено въз основа на останалите факти, заявени в исковата молба – наследствено правоприемство от първоначалния собственик и общ наследодател Д. К. и последващи разпоредителни сделки от 2015 г., като същевременно съдът е изключил възможността идеалната част на ищеца да е била придобита по давност от ответниците и техните праводетели с нотариалния акт от 1977 г. Тези разсъждения на съда не влизат в противоречие с посочената практика на ВКС и съответно – не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В посочената от жалбоподателите практика на ВКС по чл.290 ГПК - решение № 315 от 30.11.2011 г. по гр. д. № 370/2011 г. на ВКС, II-ро г.о. и решение № 43/18.06.2012 г. по гр. д. № 448/2011 г. на ВКС, II-ро г.о., съдът е разсъждавал за предпоставките за възстановяване по ЗВСОНИ, тъй като е приел, че за спорните имоти е имало одържавяване по ЗОЕГПНС. Настоящият случай не е такъв, тъй като въззивният съд е приел, а това са поддържали и ответниците /жалбоподатели в настоящото производство /, че по отношение на процесната сграда не е имало одържавяване по ЗОЕГПНС. Отделно от това – разсъжденията на жалбоподателите, че през периода от 1948 г. до 1997 г. Н. К. и неговите наследници не са считали себе си за собственици на идеална част от процесния имот заради одържавяването по ЗОЕГПНС, влиза в противоречие с поддържаната от тях позиция, че одържавяването касае другата сграда, която не е предмет на делото. Отделен е и въпросът дали едно такова субективно отношение на Н. К. и наследниците му към имота има някакво значение за придобивната давност и по-конкретно – за необходимостта владеещите сънаследници да демонстрират по отношение на невладеещите завладяването на техните идеални части. И на последно място – в отговора на исковата молба не се съдържа възражение за придобиване по давност на идеалната част на ищеца и неговия праводател след 1997 г., затова съдът не се е занимавал с този въпрос, а отделно от това по делото данните са други – че И. Н. К. е упражнявал фактическа власт върху имота и че е получавал част от наемите от него. По изложените съображения неотносимо към спора по настоящото дело е и ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС.

Не е налице противоречие между въззивното решение и ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпросите за придобивната давност. Особеностите на настоящия случай не навеждат на извод, че е налице разгледаната в тълкувателното решение хипотеза на придобивна давност върху съсобствен имот, когато установената фактическа власт на част от съсобствениците е на основание, което изключва владението на останалите съсобственици. Според тълкувателното решение такава е хипотезата, при която владеещите съсобственици не знаят, че и други имат право на собственост върху идеални части от същия имот. Това изключение в случая не е налице, тъй като се касае за наследствен имот, произхождащ от общия наследодател Д. К. и всяко от четирите му деца е знаело за правата на останалите, включително и праводателката на ответниците П. Р. Х.Н., както и нейните деца. Н. Д. К. и неговите наследници не са трети за съсобствеността лица, а напротив – те са притежавали наследствен дял в имота, за който само наследниците на П. са се снабдили с нотариален акт за собственост по давност. В тази хипотеза е приложимо принципното разрешение на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което владеещите сънаследници следва да демонстрират по отношение на невладеещите промяната в намерението си и завладяването на идеалните им части. И на последно място – както бе посочено по-горе в решението, според въззивния съд, според данните по делото, а и според самите жалбоподатели, одържавяването по ЗОЕГПНС не касае процесния имот, поради което и няма отношение към придобивната давност по нотариалния акт от 1977 г., от който черпят права ответниците.

В обобщение – не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

При този изход на делото на ответника по касация следва да се присъдят сторените разноски в размер на 1600 лв. по договор за правна защита и съдействие от 26.11.2019 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,