Определение № 354 от 28.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60238/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор А. П., чрез юрисконсулт З. Н., против въззивното решение № 546 от 25 март 2016 г., постановено по гр.д. № 604/2016 г. по описа на апелативния съд в гр. София, с което се отменя решение № 7309 от 28 октомври 2015 г., постановено по гр.д. № 18004/2014 г. по описа на Софийския градски съд в частта му за отхвърляне на иска по чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането /отм./ на Д. В. Х. против дружеството за сумата над 35000 лева до сумата от 72000 лева и в частта, с която Х. е осъдена да заплати на дружеството разноски над сумата от 1544 лева, вместо което дружеството е осъдено да заплати на Х. допълнително сумата от 37000 лева обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания, причинени в резултат на настъпило на 20 април 2014 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва от същата дата, и е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която предявеният от Х. против дружеството иск е уважен за разликата между 20000 лева и 35000 лева, и е отхвърлен за сумата над 72000 лева до предявения размер от 100000 лева, и в тежест на дружеството са определени разноски. В жалбата се сочат всички касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. За предмет на касационната жалба се заявява единствено размерът на установения принос от страна на пострадалото лице и действително дължимият размер на присъденото застрахователно обезщетение за твърдените като претърпени вреди. Поддържа се, че макар съдът правилно да е приел принос за настъпване на травматичните увреждания от страна на пострадалата – в нарушение на Закона за движение по пътищата не е използвала предпазен колан, неправилно е определен размерът на приноса в степен на 20%, като неправилно са приети за кумулативно приложими чл. 137а, 137б и 137в ЗДвП, докато те следва да се прилагат при условията на евентуалност, и оттам съдът незаконосъобразно приема, че след като не се доказват няколко нарушения на закона, а единствено такова, приносът на пострадалата следва да се редуцира с 20%. Касаторът сочи, че приносът от страна на пострадалата е 50%. Необосновано било прието, че действителният размер на претърпените неимуществени вреди възлиза на 90000 лева, без да са взети предвид данните, имащи значение за редуциране размера на обезщетението – периодът на възстановяване е кратък, благоприятните обстоятелства за здравословното състояние на пострадалата – възможните усложнения имат хипотетичен характер и не биха възникнали с категоричност в бъдеще, нито са установени негативни трайни последици за здравето й. Твърди се, че претендираният паричен еквивалент на неимуществените вреди в значителна степен се отклонява от трайната съдебна практика за присъждане на обезщетения при аналогични случаи. Не е отчетена доказателствената стойност на събраните писмени и гласни доказателства за благоприятна и оптимистична прогноза за състоянието на ищцата. Подчертава се, че неправилно съдът приема наличие на промяна в захапката и затрудняване говора на детето, тъй като експертизата в тази й част има само хипотетичен характер, а данни за това дава само бащата на детето, който не разполага със специални знания, без вещото лице да е извършвало личен преглед на ищцата. Съществено било нарушено правото на защита на касатора, тъй като били приети за установени факти по делото на базата на свидетелски показания, когато за доказването им се искат специални знания. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди наличието на всички допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответницата Д. В. Х., с адрес в [населено място], обл. Я., не представя отговор на касационната жалба. Въззивният съд приема предявения иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на пътнотранспортно произшествие, при което на малолетната ищца са причинени множество травми в лицевата област с произтичащите от това последици, за доказан в основанието си, като със сила на пресъдено нещо е разрешен спорът между страните за наличието на предпоставките по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, ангажиращи отговорността на застрахователя. По спора за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди са приети за установени по делото от заключението на съдебномедицинската експертиза и събраните гласни доказателства многофрагментна фрактура на горната челюст, фрактура на скулната кост вляво, фрактура на долната челюст в областта на лявата половина, изкълчване на три зъба, разкъсно-контузни рани на горната и долна устни, продължителност на лечебния период от 45 дена, наложилите се две операции, затрудненото дъвчене и говорене заради обездвижването на челюстта за 45 дена, продължителността и интензитета на търпените болки за периода до свалянето на остеосинтетичния материал, траен козметичен дефект, възрастта на детето и негативните последици върху емоционалното му и психическо състояние. Към горните обстоятелства съдът приема за установени и промяна в захапката и затрудняване говора на детето, поради установената от експертизата принципна възможност за усложнения от такъв характер предвид тежестта на травмата на костите на лицевия череп и свидетелските показания, доказващи възникването на тези усложнения. При тези обстоятелства съдът намира сумата от 90000 лева за справедливо обезщетяваща претърпените неимуществени вреди. За основателно е прието възражението за съпричиняване от страна на ищцата, изразило се в непоставяне на предпазен колан при пътуване в автомобила, като при поставен такъв получените телесни увреждания биха били от по-лек характер, и така размерът на съпричиняването е определен на 20%. За неоснователно е прието възражението за съпричиняване поради пътуването на детето в автомобила без използване на специална обезопасителна седалка, тъй като системите за обезопасяване по чл. 137б и 137в ЗДвП са приложими при деца с тегло до 36 кг. и не е ясно дали са били приложими за ищцата. Така е прието, че допълнително към присъдените от първата инстанция 35 хиляди лева застрахователят ще заплати още 37 хиляди лева. К. съд приема, че е обосновано допускането на касационното обжалване по обусловилите изхода на спора въпроси може ли заключението на вещото лице да почива на предположения, и може ли чрез свидетелски показания да се установяват обстоятелства по делото, в т.ч. травматични увреждания и последици за здравето на пострадало лице, имащи значение за определянето на размера на застрахователното обезщетение, за установяването на които се изискват специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др. По първият въпрос следва да се извърши преценка налице ли е противоречиво разрешаване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в сравнение с решение № 1072 по гр.д. № 4267/1956 г., І г.о., ВКС. По втория въпрос касационното обжалване следва да се допусне поради значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Останалите три въпроса, поставени от касатора, не обосновават допускането на касационното обжалване. Поставени са въпросите как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един от тях при определяне на размера на обезщетението, и кои вреди подлежат на обезщетяване при определянето на размера на дължимото обезщетение и следва ли те да са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане. За да обоснове необходимостта от допускане на касационното обжалване, касаторът сочи, че въззивният съд, в нарушение на задължителната практика на ВКС, намерила израз в ППВС № 4/1968 г., решение № 78 по т.д. № 490/2012 г., ІІ т.о., и решение № 104 по т.д. № 2998/2013 г., І т.о., единствено е изброил различните обстоятелства, които са установени по делото във връзка с определянето на размера на обезщетението, без да излага мотиви относно това по какъв начин тези обстоятелства биха могли да имат отношение за определянето на справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението. Противно на твърдението на касатора, въззивният съд е изложил своите съображения по конкретните обстоятелства, имащи значение за конкретния спор, съгласно с постановките на т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., като дори е посочил и защо приема за доказани промяната в захапката и затрудненията в говора на детето. Дали това заключение е правилно е отделен въпрос. Иначе съдът е спазил указанията на соченото ППВС, като е взел предвид конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, даващи същественост на понятието „справедливост”, посочено в чл. 52 ЗЗД – посочени са и са взети предвид както физическите увреди, така и влиянието им в живота на детето. Посочените вреди са приети от съда като съществуващи в пряка причинна връзка с произшествието. И тук проблемът за правилността на заключението е предмет на друго изследване, респективно – на друг въпрос. Ето защо по тази група въпроси не се налага допускането на касационното обжалване. За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 1040 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение