Определение № 3414 от 08.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2448/2023 г.

Образувано е по частна касационна жалба на Г. О. К., действащ чрез адв. Н. Г. Н. от АК – Б., против определение № 66 от 10.02.2023 г. по в.ч.гр.д. № 44/2023 г. на АС- Бургас, с което е оставена без уважение частна жалба от същия против разпореждане № 3941/21.11.2022г. по в.гр.д.№ 1101/2022г. на ОС-Бургас, за издаване на изпълнителен лист. С частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. С приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. С писмен отговор насрещната страна А. О. Д. чрез адв. М. К. от АК - Б., оспорва частната касационна жалба. Настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира, че подадената частна жалба е процесуално недопустима. С обжалваното определение, съставът на АС - Бургас е потвърдил разпореждане № 3941 от 21.11.2022 г. по в.гр.д. № 1101/2022 г. по описа на ОС-Бургас, с което е издаден изпълнителен лист в полза на А. О. Д. срещу Г. О. К. за присъдени суми по решение № 184 от 18.09.2019 г. по гр.д. № 150/2017 г. по описа на РС - Поморие в частта, в която е уважена претенцията ѝ по чл. 31, ал.2 ЗС за сумата в размер на 6247,50 лв. Разпореждането по чл. 407, ал. 1 ГПК, с което съдът се произнася по искането за издаване на изпълнителен лист, подлежи на двуинстанционно разглеждане. С произнасянето на въззивния съд по същество по подадената срещу това разпореждане частна жалба, е изчерпан предвидения в чл. 407, ал.1 ГПК инстанционен контрол. Постановеното от въззивния съд определение не попада и в обхвата на съдебните актове по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като не потвърждава преграждащо развитието на производството определение или разпореждане. Недопустимостта за касационно обжалване на постановеното въззивно определение следва и от Тълкувателно решение № 5/2018 г. по тълк.дело № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС, и от т. 6 от Тълкувателно решение/ТР/ № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, приложимо с оглед идентичната правна уредба на чл. 407 ГПК спрямо тълкуваната с второто ТР норма на чл. 244 ГПК /отм./, обуславяща приложимост на приетото правно разрешение от ОСГК и при действието на ГПК - 2007 г. Неправилните указания на въззивния съд относно възможността за обжалване на въззивното определение не пораждат за частния жалбоподател процесуално право да обжалва въззивното определение на АС-Бургас, доколкото такава възможност не е предвидена в процесуалният закон. Ето защо частната касационната жалба срещу последното следва да се остави без разглеждане, и производствотно по нея да се прекрати, без да се преценява дали са налице основания за допускане на касационното обжалване, доколкото такава преценка може да се прави само по отношение на подлежащ на касационно обжалване акт, а обжалваният въззивен акт е окончателен. При този изход на спора частният жалбоподател няма право на разноски за настоящето производство. Противната страна има право да бъде възмездена за сторените разноски в настоящето производство съгласно чл.78, ал.4 ГПК, в размер на 600 лв. за адвокатско възнаграждение, чийто размер и заплащане в брой е удостоверено с представените с отговора на частната жалба пълномощно и договор за правна защита. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.