Определение № 1867 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 590/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата З. Я. П. срещу въззивно решение № 190 от 11.11.2022 г. по в.гр.д. № 414/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260226/09.06.2022 г. по гр. д. № 940/2020г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу Я. А. А., Д. А. М. и В. П. А. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № ......, том LXIII, дело № ........... г. на нотариус при Пловдивски районен съд, сключен на 27.12.1996 г. между Я. А. А., починал на 16.05.2015 г., и К. Т. А., починала на 26.03.2019 г., двамата в качеството на прехвърлители, и А. Я. А., починал на 20.12.2013 г., в качеството на приобретател, до размер от 1/2 ид. ч. от разпоредените права, поради неизпълнение. Касаторката поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният конститутивен иск да бъде уважен изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението към касационната си жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателката - ищца се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, формулирайки следните въпроси: 1. „Какъв е начина, по който следва да се осъществява релевантното изпълнение на поетото задължение за издръжка и гледане при договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 163 / 07.10.2019г. по гр. д. № 229/2019г. на 3 г.о. на ВКС; 2. „Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?“, който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 50169/02.12. 2022 г. по гр. д. № 2939/2021 г. на ВКС, 3 г.о. и решение № 50062/01.12.2022 г. по т. д. № 278/2021 г. на ВКС, 1 т.о.; 3. „Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно тези релевантни обстоятелства?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 80/02.06.2020 г. по гр. д. № 4031/2019 г. на ВКС, 4 г. о.; решение от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС и решение № 210/8.10.2018 г. по гр. д. № 4971/2017 г. на ВКС, и 4. „Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 50168/09.12.2022 г. по т.д. № 1983/2021 г. на ВКС. Касаторката се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в чиято хипотеза формулира следния въпрос: „Попада ли в приложното поле на разпоредбата на чл. 3, т. 2 Закона за мерките и действията по време на извънредното положение давностният срок по чл. 87, ал. 5 ЗЗД, с който се погасява правото да се разваля договор, в случая чрез иск по чл. 87, ал. З ЗЗД?“, който счита, че ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, доколкото по него няма формирана съдебна практика. Ответниците по касационната жалба – Я. А. А., Д. А. М. и В. П. А. подават отговор на същата, в който поддържат становище за отсъствие на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендират сторените в настоящото касационно производство съдебно – деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационно обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя e допустима. Въззивният съд е приел за безспорно по предявения иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, че с договор за издръжка и гледане, Я. А. А. и К. Т. А. са прехвърлили на своя син А. Я. А. 4/9 ид. ч. от дворно място, цялото от 626 кв. м., ведно с целия първи етаж от двуетажната жилищна сграда, както и пристройките на приземния етаж и на първия етаж от източната страна на сградата, както и две стаи и салон от избените помещения, които са с отделен самостоятелен вход от южната страна на сградата, представляващи УПИ VII-856 от кв. 20 по плана на [населено място], Пловдивско, срещу задължение на последния да поеме тяхното гледане и издръжка, както и да им осигури пожизнено и безвъзмездно право на ползване на приземния етаж с пристройката. С оглед договореното, според което прехвърлителите си запазват пожизнено вещното право на ползване на приземния етаж с пристройката, съдът е намерил за неоснователен доводът на ищцата за неизпълнение на процесния договор, поради това, че прехвърлителите са били принудени да живеят в приземния етаж при недобри битови условия, доколкото това е била тяхната воля. Последното обстоятелство е счетено за доказано и от показанията на свидетеля П., съпруг на ищцата, който е заявил, че прехвърлителката К. винаги е живяла там. Пловдивски апелативен съд е намерил за установено от приетите по делото доказателства, че страните са наследници по закон на Я. А., К. А. и на А. А., последният починал на 20.12.2013 г., преди своите родители, при което неговите наследници по закон - ответниците Я. А., Д. М. и В. А. участват в наследственото правоприемство по право на заместване. За установяване на полаганите грижи и издръжка по отношение на прехвърлителя Я. А. апелативният съд е изслушал и кредитирал показанията на свидетеля Б., която е заявила, че когато е ходила на гости на прехвърлителите е виждала как В. готви, чисти и пере в приземния етаж и че цялото семейство се храни заедно. Приел е поради това, че не е установено неизпълнение на процесния договор спрямо двамата прехвърлители за периода от сключването му на 27.12.1996 г. до смъртта на Я. А., настъпила на 16.05.2015 г.. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетеля П. в частта им досежно грижите за Я. от страна на ищцата, тъй като свидетелят е съпруг на същата и поради това си качество - заинтересуван от изхода на делото. Макар да е намерил, че не е доказано неизпълнение на процесния алеаторен договор по отношение на Я. А. и това е достатъчно за неоснователността на иска в тази му част, е обсъдил и направеното възражение за погасяването му по давност. Посочил е, че от момента на смъртта на прехвърлителя А., от който момент започва да тече давностният срок, до датата на предявяване на иска - 16.05.2020 г., са изминали повече от 5 години, поради което правото на иск е погасено по давност на основание чл. 87, ал. 5 ЗЗД. По отношение на полаганите за втория прехвърлител К. А. грижи и издръжка, за периода след смъртта на Я. А., настъпила на 16.05.2015 г., до 29.08.2016 г., решаващият съд е приел, въз основа на показанията на свидетелите К. Б. и М. А., че ответниците са изпълнявали поетите с алеаторния договор задължения. Свидетелите са установили как В. А. е полагала грижи за бабата и е плащала битовите сметки – вода, ток и данъци на жилището, а след като е заминала за Англия – е наела жена да се грижи за нея. Въззивнит съд не е кредитирал показанията на свидетеля А. П., който е заявил, че след смъртта на Я. А., грижите за К. паднали изцяло върху дъщеря й - ищцата, съобразявайки както нормата на чл. 172 ГПК, така и противоречието им с останалите приети по делото доказателства. Посочил е, че с решение № 701/02.06.2017 г. по гр. д. № 97/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, влязло в сила на 27.06.2017 г., по искане на ответниците е било преобразувано задължението им спрямо К. А. от натура по гледане и издръжка, поради препятстване изпълнението им от страна на прехвърлителката и ищцата, в неговия паричен еквивалент, определен от съда в размер на 373.14 лв. месечно, считано от 29.08.2016 г. до настъпване на промяна в обстоятелствата, наложили трансформацията. Съобразявайки това съдебно решение, апелативният съд е счел, че след тази дата ответниците вече не дължат гледане и издръжка по отношение на К. А., а единствено определената от съда месечна издръжка, при което гласните доказателства за липса на натурална грижа за този период е намерил за неотносими към спора. Полаганите грижи за К. след 29.08.2016 г. от страна на ищцата, лично и чрез други лица, е посочил, че не водят до извод за неизпълнение на процесния договор от страна на ответниците. От представените 9 бр. разписки за получени от К. А. различни по размер суми от ответниците в изпълнение на горепосоченото съдебно решение за трансформация на задълженията им по процесния алеаторен договор в парични, е намерил за установено, че прехвърлителката А. е получила плащания, отговарящи по размер на дължимата от ответниците издръжка за периода от 29.08.2016 г. до 26.03.2019 г. съобразно това решение. При тези решаващи мотиви, Пловдивски апелативен съд е счел, че не е налице неизпълнение на договора за издръжка и гледане от приобретателите по него, съставляващо основание за неговото разваляне, поради което е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният конститутивен иск е уважен. По основанията за допускане на касационно обжалване: Първият въпрос на касаторката е от значение за изхода на конкретния спор, поради което осъществява общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС, поради което по него не следва да бъде допускан искания касационен контрол. Според последната /решение № 26/2009 г. на 2 г.о. по гр. д. № 5524/2007 г., решение № 70/2011 г. на 3 г.о. по гр. д. № 612/2010 г., решение № 82/05.04.2011 г. по гр. д. № 1313/2009 г., решение № 50238 от 13.01.2023 г. на 4 г.о. по гр. д. № 3424/2021 г. и др., вкл. цитираното от ищцата/, обемът на алеаторните задължения следва да се преценява след съпоставка на съдържанието на поетото задължение за грижа и издръжка с конкретните нужди на прехвърлителя, при отчитане на възрастта му, физическото и здравословното състояние през целия срок на изпълнение на задължението. Изхожда се от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. Ако в договора задължението на приобретателя е описано като "издръжка и гледане", издръжката включва храна, режийни разноски, дрехи, полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителя според неговата нужда и възможностите му да се справя сам. Задължението на приобретателите по алеаторния договор е неделимо, както по своята природа, така и поради намерението на страните. То трябва да се изпълнява цялостно и общо, ежедневно и в размер, съответстващ на вида и обема на уговорените грижи и издръжка. Изпълнението му в натура изисква и съдействие от страна на кредитора. Когато последният не оказва съдействие за изпълнение на задължението, длъжникът има право да трансформира задължението за гледане и издръжка в паричен еквивалент и да изпълнява задължението си чрез заплащане по установения ред на съответна сума, като не трябва да чака решение за трансформация /решение № 178 от 20.06.2012 г. по гр. д. № 1542/2011 г. на 3 г.о. на ВКС/. Пловдивски апелативен съд е съобразил решението си изцяло с горецитираната константна практика на ВКС. Видно от мотивите на обжалвания акт, преценявайки приетите по делото доказателства, той е приел, че престираните дължими грижи и издръжка са в пълен размер както от първоначалния приобретател, така и след неговата смърт – от ответниците, които са предоставяли ежедневно грижи и издръжка съобразно нуждите на приобретателите, а след трансформирането на задължението им в парично със съдебно решение са заплатилия пълния дължим размер на паричната издръжка. Поставените втори, трети и четвърти въпроси са процесуалноправни и могат да бъдат обобщени в едни правен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички относими към спора доказателства в мотивите на въззивното решение. Този въпрос е всякога обуславящ за изхода на конкретното дело, но и той е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната по него практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според нея /ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г.о., решение № 228/ 01.10.2014г. по гр.д. № 1060/2014г. на І г.о., решение № 27/02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ІV г.о. и др., вкл. цитираните от касаторката/, въззивната инстанция като втора решаваща инстанция, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, дължи излагането на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, включително обсъждане на всички приети доказателства и на всички доводи и възражения на страните в мотивите на въззивното решение, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, като въз основа на тяхната съвкупна преценка е формирал своите решаващи изводи, защо приема, че А. А. и неговите наследници по закон са изпълнявали точно и в пълен обем своите задължения за гледане и издръжка по процесния договор спрямо двамата прехвърлители и то през един продължителен период от време от сключване на алеаторния договор до смъртта им. Обсъдил е както писмените, така и гласните доказателства, посочвайки кои от последните кредитира и кои не, излагайки подробни аргументи за това. Досежно задължението на въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните ищцата сочи, че не са взети предвид наведените твърдения, че с оглед разпоредбата па чл. 3, т. 2 Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, предявеният от нея иск по отношение на Я. А. А. не е погасен по давност. Настоящият състав намира, че макар и горепосоченият довод да не е обсъден, същият е без обуславящо значение за изхода на конкретния спор. Решаващият извод на апелативния съд за да отхвърли предявения иск е, че от доказателствата по делото се установява, че задължението за гледане и издръжка по отношение на Я. А. е изцяло изпълнено за периода от сключването на договора 27.12.1996 г. до неговата смърт на 16.05.2015 г., а не че предявеният иск в тази част е погасен по давност, макар да е изложен допълнителен мотив и в този смисъл. Поради неосъществено допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да бъде допускано касационно обжалване по горепосочения процесуалноправен въпрос. Последният поставен въпрос не е обуславящ за изхода на спора по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, доколкото, както беше посочено по-горе, решаващият правен аргумент на въззивния съд, за до отхвърли предявения иск се основава на обстоятелството, че по делото не е установено неизпълнение на задължението за издръжка и гледане по отношение и на двамата прехвърлители, а не на това, че искът е погасен по давност. Ето защо, по този въпрос не е налице общото основание за допускане на касационния контрол. На основание гореизложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответниците имат право на съдебно - деловодни разноски пред ВКС, но доколкото не са представили доказателства за сторени такива, разноски не следва да им се присъждат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение