Определение № 133 от 04.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4281/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 16781 от 24.08.2021 г., подадена от Община Аксаково, представлявана от и.д. Кмет чрез главен юрисконсулт В. Ю., която е насочена срещу въззивно Решение № 1173 от 07.07.2021 г. по в.гр.д.№ 1157/2021 г. на Окръжен съд – Варна.

Ответниците по касация Р. Х. В., Д. К. В. и З. К. В. са депозирали отговор чрез адвокат Е. С. от АК - В., с който оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. Излагат доводи и срещу основателността на жалбата. Претендират разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 260 917 от 15.03.2021 г. по гр.д.№ 2300/2019 г. на Районен съд - Варна, с което е прието за установено по отношение на Р. Х. В. и К. Г. В., починал в хода на процеса и заместен от своите наследници по закон Д. К. В., З. К. В. и Р. Х. В., че Община Аксаково не е собственик на следния недвижим имот: реална част с площ от 504 кв.м. от УПИ * в кв. 3, записан като резервен в ЗРП/2000 г. за част от кв. 3 по плана на [населено място], одобрен със заповед № 145 от 28.04.2000 г. на кмета на община Аксаково с площ от 1 015 кв.м., намираща се между т. А-Б-В-Г върху приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението комбинирана скица, изготвена от вещото лице Ж. Б. (л. 103 от делото), при граници на реалната част: на изток – улица, на север и юг част от УПИ * и на запад УПИ *, ведно с построената в тази реална част сграда с площ от 52 кв.м.

По делото е установено, че ищците К. и Р. В. са съпрузи, считано от 27.08.1978 г. Съгласно Удостоверение № 1383, издадено от Председателя на Изпълнителния комитет на Общински народен съвет - гр. Аксаково, на К. Г. В. е предоставена земя за земеделско ползване в размер на 600 кв.м. в землището на [населено място], кв. 2, парцел * по парцеларния план при граници: ползуватели. Съгласно Удостоверение № 1581 от 20.09.1994 г., издадено от Кмета на Община Аксаково, К. Г. В. е придобил право и закупил предоставеното му по ПМС място, находящо се в местност „Д.”, в землището на [населено място]. В удостоверението е посочено, че имотът попада в зона на земеделско ползване и не влиза в ДПФ и АПК. На 24.02.1999 г. е съставен нотариален акт № 69, том II, peг. № 558, нот.дело № 69/1999 г. на нотариус О. С. за собственост върху недвижим имот, придобит на основание § 4 „а” от ПЗР на ЗСПЗЗ, с който К. Г. В. е признат за собственик на имот, описан като: Земеделска земя, с площ от 600 кв.м., находяща се в местността „Д.” в землището на [населено място], общ. А., обл. В., представляваща парцел * в кв. 2 по плана на местността, при граници и съседи: път, имот, собственост на Н. Д., хавра, нива, заедно с построената в имота сграда с площ от 52 кв.м. Ищцовата страна е представила още оценителен протокол от 19.11.1993 г., скица № 1581 от 20.09.1994 г. и вносни бележки. Ищецът е подал декларация по чл. 14 ЗМДТ на 26.06.1998 г. за имот, находящ се в [населено място], общ. А., представляваща земя с площ 600 кв.м., жилище с РЗП 136 кв.м., изба с РЗП 35 кв.м. и таван с РЗП 28 кв.м., и е заплащал данък върху недвижими имоти и такса за битови отпадъци за периода от 01.01.1998 г. до 31.12.2016 г.

В подкрепа на твърдението си за наличие на правен интерес от предявяването на иска, ищецът е представил копие от разписен лист към проекта за дворищна регулация на кв. 3 в [населено място], в който парцел * е записан като собствен на Община Аксаково. В обяснителна записка за изработване на ЧИЗРП на част от кв. 3 [населено място] е посочено, че парцел * е предвиден като резервен, поради недоказана собственост на ползвателите и попълване на кадастъра. С влязло в сила решение № 7215 от 08.06.2017 г. по адм.д.№ 8116/2016 г. по описа на Върховния административен съд е отхвърлена жалбата на К. Г. В. против Заповед № 69 от 02.02.2016 г. на Кмета на Община Аксаково, с която е постановен отказ за издаване на скица по Заявление № УТ-1-795 от 08.09.2015 г. за имот УПИ *, кв. 2, находящ се в местност Д., [населено място], общ. А., обл. В.. Общината е отказала издаването на скица по съображения, че имотът на ищеца е предоставен за ползване със статут на земеделска земя и не би могъл да попада в чертите на населеното място и владеният от ищците имот не е идентичен с този, предоставен за ползване.

Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели - Н. Д. Г. и Д. И. А.. Обсъдено е и заключение на съдебно-техническа експертиза, с което е установено, че действащият план за процесния имот УПИ * - резервен е ЗРП/2000 г. за част от кв. 3 по плана на [населено място], одобрен със заповед № 145 от 28.04.2000 г. на Кмета на община Аксаково. С него се предвиждало отпадане на отреждане за профилакториум по предходен ЗРП и вместо това за възстановените имоти (397, 399, 401, 402) в северната част на същия кв. 3 са отредени няколко парцела за индивидуално жилищно/вилно застрояване до два етажа, както и процесния парцел. Имотът попада в територия, за която няма възстановяване на бивша собственост. Първият план за територията на [населено място] е одобрен със заповед № 78 от 02.03.1931 г. за улична регулация и заповед № 541 от 03.03.1931 г. за дворищна регулация. Процесният имот е оставал извън регулационните граници на [населено място], респ. е попадал в землищната територия на селото, с предназначение „нива”. Последващият план за територията на [населено място] е ЗРП от 1977 г., който е общ регулационен и застроителен план на селото. По този план земята в процесния имот УПИ * - резервен е представлявала част от ПИ-*, който в разписната книга е записан в собственост на ДЗС, но без посочено основание; предназначението й е „двор” в урбанизирана територия, с предвиждане „за профилакториум”. Според действащия план за територията на [населено място] ЧИРП/2000 г., земята в процесния УПИ * - резервен е с предназначение „двор” в урбанизирана територия, с предвиждания за индивидуално жилищно/вилно застрояване до два етажа; имотът е записан като собственост на Община Аксаково, без посочено правно основание. Територията на процесния имот първоначално е била включена в ТКЗС - [населено място], а впоследствие през 1966 г. е преминала към ДЗС - К.. Няма данни процесният имот да е бил одържавен и да е бил издаден АДС. При измерване на място вещото лице посочва, че ищците владеят имот, който не попада в територията по § 4, а се ситуира в регулационните граници на населеното място [населено място], като малка част с площ от 27 кв.м. попада в парцел *. Основната част с площ от 504 кв.м. попада в процесния парцел * - резервен, а друга източна част с площ от 103 кв.м. попада в улицата между осови точки 147-148, предвидена още със ЗРП от 1977 г. на селото. Имотът на ищеца е ограден от всичките си страни, в него е изградена основна сграда на три нива и две постройки на допълващо застрояване; налични са и трайни насаждения на възраст около 25 г. Вещото лице посочва, че местоположението на имота, предоставен на ищците с удостоверение № 1383 от 12.07.1990 г. е неустановимо на терен, поради липсата на парцеларен план. Според вещото лице в части от кв. 3 по изм. ЗРП/2000 г. е била проведена реституционна процедура за попълнените там имоти в кадастъра (197, 199, 401, 402), а за други части на кв. 3 по изм. ЗРП/2000 г., включително територията, в която попада процесния УПИ * – резервен, не е била проведена реституционна процедура. За процесния имот няма данни да е издадена заповед по § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ.

При така установените факти, от правна страна въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че исковата претенция е допустима. Съобразил е указанията, дадени с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В случая по делото не се спори, че в полза на ищците е издадено удостоверение от Председателя на Изпълнителния комитет на Общински народен съвет - гр. Аксаково, съгласно което на К. В. е предоставена земя за земеделско ползване в размер на 600 кв.м. в землището на [населено място], кв. 2, парцел * по парцеларния план при граници: ползватели. Съгласно Удостоверение № 1581 от 20.09.1994 г., издадено от Кмета на Община Аксаково, К. Г. В. е придобил право и е закупил предоставеното му по ПМС място, находящо се в местност „Д.”, в землището на [населено място]. В удостоверението е посочено, че имотът попада в зона на земеделско ползване и не влиза в ДПФ и АПК. Наличен е и н.а.№ 69/1999 г. на нотариус О. С. за собственост върху недвижимия имот, придобит на основание § 4 „а” от ПЗР на ЗСПЗЗ, с който К. Г. В. е признат за собственик на земеделска земя с площ от 600 кв.м., заедно с построената сграда с площ от 52 кв.м. Прието е, че представените от ищците документи, съпоставени със заключението на СТЕ и гласните доказателства, обосновават извод, че ищцовата страна се легитимира като собственик на имот, придобит по силата на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. За допустимостта на претенцията свидетелства и заключението на експерта, че процесният имот се води на името на Община – Аксаково. Налице е смущаване правото на собственост на ищцовата страна, обосноваващо допустимостта на исковата претенция.

В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е решение по предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, в което съдът се е произнесъл без да изследва правото на собственост на ответника ?;

2. Допустимо ли е решение по предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, в което съдът се е произнесъл относно правото на собственост на ищцовата страна, посочвайки само доказателствата, въз основа на които прави правните си изводи, без да посочи за какво свидетелстват тези доказателства или да изложи конкретни факти ?;

3. Следва ли при предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК ищецът да докаже спрямо ответника противопоставимо право на собственост върху процесния имот ?;

4. Следва ли съдът да приеме за собственик на недвижим имот лице, което твърди, че правото му на собственост произтича от документи, издадени по неналичен план и не е установена идентичност между този имот и процесния имот по действащия план на населеното място ?;

5. Следва ли съдът да приеме за доказана собствеността върху недвижим имот единствено въз основа на косвени доказателства и свидетелски показания, без в писмените такива имотът да се индивидуализира по такъв начин, че да може да бъде установен на място ?

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси под №№ 1-3, свързани с изложените доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Произнасянето на въззивния съд е съобразено със задължителните разяснения, дадени в т. 1 на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, като в производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес. В случая предявилото иска лице се легитимира като собственик на процесния имот с представен по делото констативен нотариален акт № 69 от 24.02.1999 г., наличието на който обосновава правния му интерес от предявяването на иска. Съгласно разясненията, дадени в мотивите на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК и възприети в практиката на ВКС, нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. В практиката на ВКС, обективирана в Решение № 72 от 03.07.2018 г. по гр.д.№ 3005/2017 г. на ВКС, II г. о. и Решение № 36 от 18.04.2016 г. по гр.д.№ 3678/2015 г. на ВКС, I г.о., е прието, че в хипотеза, при която ответникът се позовава на правно основание, което не доказва пряко собствеността му, а е обусловено от това дали имотът има друг собственик или е безстопанствен, при предявен отрицателен установителен иск ищецът следва да докаже, че е придобил имота на поддържаното от него придобивно основание, а ответникът (Държавата или община като неин правоприемник), след като се позовава на чл. 6, пр. 2 /отм./ ЗС (ДВ, бр. 92/1951 г.) - че имотът е безстопанствен, което включва противопоставяне и доказване на факти, които препятстват възникването или водят до прекратяване правата на ищеца. В случая ищецът се е снабдил с нотариален акт и при правилно разпределение на доказателствената тежест въззивният съд е разгледал противопоставените от ответника възражения за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес, обсъдил е събраните доказателства, при което е обосновал извод, че констатациите в нотариалния акт не са оборени, респ. фактите, обуславящи придобивното основание по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, не са опровергани. По поставените от касатора въпроси за правния интерес и допустимостта на предявения отрицателен установителен иск и разпределението на доказателствената тежест в това производство има формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, и с която обжалваното решение е съобразено, което едновременно изключва както основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Относно обхвата на осъществената въззивна проверка решението е постановено в съответствие с правилото по чл. 269 ГПК, съгласно което въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната част, а по правилността – в рамките на оплакванията, заявени с въззивната жалба. В конкретния случай въззивната жалба съдържа оплаквания единствено срещу формирания от районния съд извод за процесуална допустимост на производството с развити доводи срещу наличието на защитимо право в патримониума на ищците. В рамките на сезирането и правомощията си, очертани с чл. 269 ГПК, въззивният съд е подложил на обсъждане повдигнатите като спорни въпроси, а при отсъствие на оплаквания във връзка с приетото досежно правото на собственост на ответника, не е разполагал с правомощие да обсъжда фактите и произтичащите от тях правни изводи, касаещи противопоставеното с отговора на исковата молба придобивно основание в полза на общината.

Поставените в изложението въпроси под № 4 и 5 също не предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Произнасянето на въззивния съд относно легитимацията на ищците по предявения иск е обусловено изцяло от преценката на доказателствата и приетите за установени правнорелевантни факти, като правилността на тази преценка не е предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК. Оплакването на касатора за необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от настоящото производство, касаторът следва да заплати на ответницата Р. Х. В. разноските за защита пред ВКС в размер на 1 200 лв. – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 30).

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение