Определение № 117 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4123/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 23390/14.08.2020 г., подадена от Й. Б. О. и Д. Б. Д., чрез адвокат Л. М., срещу решение № 612 от 23.06.2020 г. по гр. д. № 290/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 4198 от 5.11.2019 г. по гр. д. № 11040/2016 г. на Районен съд – Пловдив по извършване на съдебна делба. С първоинстанционното решение в дял на Г. С. С. е разпределен на основание чл. 353 ГПК дял І, състоящ се от поземлен имот с идентификатор ***, представляващ празно дворно място с площ от 529 кв. м, с административен адрес: [населено място], [улица], на стойност 15 100 лв.; в общ дял на Й. Б. О. и Д. Б. Д. е разпределен на основание чл. 353 ГПК дял ІІ, състоящ се от поземлен имот с идентификатор ***, представляващ празно дворно място с площ от 400 кв. м, с административен адрес: [населено място], [улица], и поземлен имот с идентификатор *** - празно дворно място с площ от 136 кв. м, улица тупик, с административен адрес: [населено място], [улица], на обща стойност 14 400 лв.; осъдени са Й. Б. О. и Д. Б. Д. да заплатят на Г. С. С. сумата от 2 108.33 лв. за уравнение на дяловете. Въззивният съд е посочил в решението си, че делото е за делба във фазата по извършването й, като с обжалваното решение Районен съд - Пловдив е решил да извърши делбата чрез разпределяне на имота между съделителите на основание чл. 353 ГПК, без тегленето на жребий. Намерил е така избраният начин за правилен. Визирал е, че съгласно посочената разпоредба съдът разпределя наследствените имоти между съделителите, без да тегли жребий, когато съставянето на дялове и тегленето на жребий се оказва невъзможно или много неудобно. Кога тегленето на жребий се оказва невъзможно или много неудобно е разяснено в ППВС № 7/28.11.1973 г., т. 5, като такава хипотеза на невъзможност на съставяне на дялове и теглене на жребий е налице, когато, както и в настоящия казус, до делба са допуснати имоти, които съществено се различават един от друг по площ или стойност и едновременно частите на съделителите са различни. По възраженията във въззивната жалба на Й. О. и Д. Д., че първоинстанционният съд неправилно не е извършил делбата чрез теглене на жребий, въззивният съд е изложил, че в случая правата на съделителите в съсобствеността са различни. Съделителките Й. О. и Д. Д., които са от едно коляно, притежават общо 10/24 ид. ч. от правото на собственост върху поземления имот, а съделителят Г. С. притежава лично 14/24 ид. ч. от правото на собственост. Следователно, налице е първата хипотеза, предвидена в ППВС № 7/28.11.1973 г., т. 5, а именно частите на съделителите са различни. Налице е и второто условие на въпросното тълкувателно постановление - до делба са допуснати имоти, които съществено се различават един от друг по площ и стойност. Окръжен съд – Пловдив е заключил, че при тази разлика в правата върху имота правилно Районен съд - Пловдив е извършил делбата, като е възложил по-големия и скъп проекто-парцел от 529 кв. м, на стойност 15 100 лв., на съделителя с по-големи права в съсобствеността, а по-малкия парцел от 400 кв. м и стойност от 14 400 лв. е възложил на коляното от съделители, притежаващи по-малки права в съсобствеността. Така е бил спазен основният принцип при извършването на делбата по реда на чл. 353 ГПК чрез разпределение - получаване на реален дял, който е максимално близък по стойност до дела от наследството, който се пада на съответния съделител. Съдът е посочил, че дори и при този вариант на извършване на делбата на съделителителя Г. С. не се пада реален дял, напълно съответстващ на стойността на правата му, а една част от него се дава на останалите съделители. Приел е, че в случая би било незаконосъобразно и в противоречие с принципа, заложен в чл. 69, ал. 2 ЗН, да се приеме извършване на делбата чрез теглене на жребий, при който способ е възможно от съделителителя С. да се отнеме още по-голяма част от правото на собственост и да му се присъди още по-голяма сума за уравнение на дяловете. Съдът е изложил и че избраният от първоинстанционния съд способ е съобразен в максимална степен с охраняването на правото на собственост на гражданите от намеса от страна на държавата, което пък е принцип, установен както в чл. 17 КРБ, така и в чл. 1 от Първи протокол към КЗПЧОС. Жалбоподателките считат решението на въззивния съд за порочно, неправилно, необосновано и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Намират, че принципният и най-безпристрастен начин на извършването на делбата е тегленето на жребий, който е приложим и в настоящия случай, тъй като процесните имоти не се различават по площ и стойност. Позовават се на процесуални нарушения на съда, който не е уважил искането им за допълнителна съдебно-техническа експертиза за изготвяне на нов проект за разделяне на имота. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Й. Б. О. и Д. Б. Д. твърдят, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Излагат, че Окръжен съд – Пловдив е прибягнал до способа на разпределяне на имотите по реда на чл. 353 ГПК, без да обсъди възможността за теглене на жребий, като считат, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед установяването на трайна съдебна практика. Отново развиват съображенията си по чл. 281 ГПК от касационната жалба. От Г. С. С. е постъпил отговор, в който са изложени доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. Въз основа на изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая жалбоподателките са се позовали на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не са формулирали въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно, не отговаря на действителността твърдението им, че въззивният съд не е обсъдил възможността за теглене на жребий. Видно от въззивното решение, Окръжен съд – Пловдив е изложил изрични мотиви защо в случая тегленето на жребий не е подходящо, а най-справедливият начин на извършване на делбата е разпределяне на имотите по реда на чл. 353 ГПК. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. Конкретно, по отношение приложимостта на чл. 353 ГПК, същото е съобразено със закона и съдебната практика. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА процесуалният представител на Г. С. има право на адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,