Определение № 2713 от 01.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1864/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от процесуалния представител на „МР Д.“ ЕООД ЕИК [ЕИК] срещу Определение № 206/ 11.05.2026 г., поставено по в.ч.гр.д №147/ 2026г., 2 гр. състав по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е отменено определение № 115/15.01.2026 год. по гр.д.№ 1147/2025 год. по описа на Бургаския окръжен съд, с което е било изменено решение № 856 от 10.11.2025 г. по гр.д. № 1147/2025 г. по описа на БОС, в частта за разноските, като същите са били възложени в тежест на ищеца Н. Г. А. ЕГН [ЕГН] на основание чл.78 ал.2 ГПК и е постановено отхвърляне на молбата по чл. 248 от ГПК, обективирана във въззивна жалба вх. № 23884/05.12.2025 год. по описа на Бургаския окръжен съд, подадена от „МР. Д.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], за изменение на решение № 856 от 10.11.2025 год. по гр.д. № 1147/2025 год. по описа на Бургаския окръжен съд, в частта за разноските. От страна на ответника по ЧКЖ е подаден отговор в насока липсата на основание за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо о отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания с настоящата ЧКЖ акт, съставът на Бургаския апелативен съд е приел следното: С решение № 856/10.11.2025 год. по гр.д.№ 1147/2025 год. по описа на Бургаския окръжен съд, след като в мотивите си е приел признание на иска с правно основание чл.55, ал.1, предл. трето от ЗЗД - дадена парична сума на отпаднало основание, направено от страна на ответника и извършено след завеждане на делото плащане на претендираната от ищцата Н. А. от ответника „МР. Д.” ЕООД главница от 61 000 лв, с диспозитива на решението съдът е отхвърлил иска за връщане на сумата от 61 000 лв. - платена по развален предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имот от 12.07.2023 год., поради плащане на сумата в хода на производството и е осъдил ответника да заплати на ищцата направените по делото разноски в размер на общо 7440 лв. В срока за обжалване на решението, с т.н. „въззивна жалба“ имаща характера и обективираща молба по чл.248 от ГПК ответникът „МР. Д.” ЕООД е поискал изменение на решението в частта за разноските, чрез отмяната му в частта, с която е осъден да заплати в полза на ищцата направените по делото разноски в общ размер от 7440 лв. включващи 2440 лв. - платена от ищцата държавна такса и 5000 лв. - платено от ищцата адвокатско възнаграждение, с твърдение, че не ги дължи, тъй като са налице предпоставките по чл.78, ал.2 от ГПК - признал е иска и с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. С обжалваното пред БАС определение окръжният съд е намерил молбата за изменение на решението в частта за разноските за основателна и я уважил, като е приел, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, защото към датата на завеждане на иска, ищецът още не е разполагал с притезание за връщане на сумата по договора, тъй като няма твърдения и доказателства да е отправил извънсъдебно уведомление до ответника, че разваля договора. Позовал се е на това, че ако такова беше направено, изискуемостта на вземането на ищеца щеше да е настъпило и ответникът би могъл да плати извънсъдебно или при завеждане на иск без да има право да се позовава на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, но в случая едва след завеждане на иска за ответника е станало ясно, че ищецът разваля договора, което го е лишило от възможността за извънсъдебно уреждане на спора и съответно избягване на направата на разноски. Прието е, че направените от ищцата разноски по делото, следва да останат в нейна тежест. При преценката по същество за правилност на обжалваното определение, въззивният съд се е позовал на на установената съдебна практика обективирана в Определение № 2283 от 24.07.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2232/2023 г., I г. о.,Решение № 185 от 29.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5196/2013 г., IV г. о., Определение № 3198 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 724/2024 г., I т. о., ТК, Определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., Определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., Определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., Определение № 277 от 14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о. и други, съгласно които преценката за наличието на кумулативните предпоставки по чл.78, ал.2 от ГПК е винаги конкретна с оглед фактите по делото и проверката се извършва от съда, разглеждащ спора по същество, като за възлагането на разноските в тежест на ищеца е без значение неговото поведение, а това на ответника. Според съда от събраните по настоящото дело доказателства и извършеното от ответника признание на иска в неговата цялост - включително на фактите на които се основава, се установява, че ответникът не е изпълнил нито едно от задълженията си по сключен между страните на 12.07.2023 год. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот представляващ апартамент № 6 на втори етаж от сграда, която ще бъде построена от него в УПИ ХV-335 в кв.185 по плана на [населено място], съчетан с договор за изработка, съгласно който е следвало в срок до 31.05.2025 година ответникът да извърши строителството на сградата и валидно да прехвърли собствеността на апартамента на ищцата. Не е спорно също, че по договора ищцата е била изправна страна, като е превела през м.07.2023 год. с два банкови превода в полза на ответника първоначална вноска договорена в размер на общо 61 000 лв. /30 668 евро/. Съгласно извършеното от ответника признание, както към момента на изтичане на крайния срок по договора за изпълнение на престациите - 31.05.2025 год., така и към момента на предявяване на иска на 01.07.2025 год., строителството на сградата в която се намира имота предмет на сключения договор, дори не е било започнато и е станало безполезно за ищцата т.е. били са налице предпоставките за прекратяване на действието на договора по взаимно съгласие или за развалянето му от ищцата по реда на чл.87, ал.2 от ЗЗД /в този случай изявлението за разваляне може да бъде отправено и устно/. След предявяване на иска, по искане на ищцата в нейна полза по делото е било допуснато обезпечение на иска чрез възбрана на недвижим имот на ответното дружество, като ищцата е получила обезпечителна заповед на 04.07.2025 год. След като е бил уведомен за допуснатата възбрана, ответникът е подал молба вх.№ 13836/01.07.2025 год. по делото, като е направил изявление, че признава изцяло иска и е представил доказателства, че на 10.07.2025 год. е превел по сметка на ищцата сумата от 61 000 лв. Посочено е, че дружеството не е получило покана за доброволно изпълнение и е било лишено от възможност да плати дълга извънсъдебно, поради което е направено искане по чл.78, ал.2 от ГПК в негова тежест да не бъдат възлагани съдебните разноските по делото. След получаване на препис от исковата молба, на 25.07.2025 год. и в срока за отговор ответникът е депозирал втора молба вх.№ 15889/14.08.2025 год., в която е посочено, че не е давал повод за предявяване на иска тъй като “устно и след проведени многократни разговори сме се договорили кога и по какъв начин да бъде платена сумата дължима от дружеството по горепосочения предварителен договор“, като се сочи също, че дружеството е признало иска, а тъй като не е получило покана за доброволно изпълнение, е било лишено от възможността да плати дълга извънсъдебно. Направено е и евентуално възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на размера на платеното от ищцата адвокатско възнаграждение от 5000 лв..От признанието на ответника за водени предварителни преговори между страните относно това „къде и кога“ да бъде върната на ищцата сумата дадена по договора, което е логична последица от постигнато преди това съгласие за разваляне на договора, съдът е приел, че преди предявяване на иска до ответника е достигнало изявлението на ищцата за прекратяване на действието на договора, с което той е бил съгласен, но дори при тези разговори да е заявил желание за връщане на сумата дадена от ищцата по договора, до получаване на съобщението за допуснатото обезпечение по делото чрез възбрана върху негов имот, което е станало след предявяване на исковата молба, доброволно плащане не е било извършено. Според ъззивния съд, това е достатъчно да се счете, че преди предявяване на иска ответникът е знаел за прекратеното действие на договора /поради взаимно договорено прекратяване или поради извършено от ищцата изявление за разваляне при „многократните разговори“ водени между тях/ и е осъзнавал задължението си за връщане на дадената по договора сума, като с поведението си за невръщане на дадената от ищцата сума преди предявяването на иска, е дал повод за завеждане на делото, поради което и въпреки признанието на иска в хода на процеса, кумулативните предпоставки по чл.78, ал.2 от ГПК не са налице и няма основание за освобождаването на ответника от задължението за заплащане на разноските направени от ищцата по делото. Отделно, според съда, следва да се посочи също, че към момента на изтичане на крайния срок за изпълнение на договорените дължими престации - 31.05.2025 год., когато ответникът е следвало да прехвърли собствеността на обекта предмет на предварителния договор, който е следвало да е построен при цялостно завършване на сграда, чието строителство към този момент дори не е било започнато, той е бил наясно с обема на собственото си виновно неизпълнение и е осъзнавал последиците от това неизпълнение. Ето защо, при изправността на насрещната страна по договора, с оглед и на инфлационните процеси в страната за периода 2023 – 2025 год., в който двугодишен период ответникът е задържал сумата платена от ищцата при липсата на изпълнение от негова страна, принципът за добросъвестното водене на търговските дела е предполагал той да поемане инициатива за изясняване на отношенията между страните във връзка с даденото по договора, каквото поведение няма данни той да е имал преди предявяване на иска. Ето защо, според изложеното от съда, още преди предявяване на иска ответникът е имал възможност и е следвало да поеме инициатива за връщане на процесната сума, но не го е направил, поради което предпроцесуалното му поведение не попада в хипотезата на чл.78, ал.2, предл. първо от ГПК и не сочи възможност той да извлече благоприятни за себе си последици в противоречие с интереса на ищцата да и бъдат възмездени реално направените разноски по делото. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на формулираните от частния жалбоподател релевантни правни въпроси. В случая формулираните въпроси обобщено се свеждат до това, следвало ли при формиране на своите крайни изводи, съдът да се съобрази с фактическите доводи на страните, логическата връзка между отделните факти и съответно да изгради изводите си върху предположения. Формулираните въпроси не отговарят на критериите за правни такива, като обща предпоставка по чл. 280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните съображения: Същите се свеждат до оплаквания за необоснованост на изводите на съда в обжалвания акт, че ответникът със своето извънпроцесуално поведение е дал повод за завеждане на делото. Подобни оплаквания под формата на въпроси не могат да обусловят основания по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не се отнасят до тълкуването на съдържанието на правна разпоредба и прилагането на конкретна правна норма, а засягат възприятието от съда на фактите по спора. Следователно формулираните въпроси се явяват фактически, а не правни. От изложеното следва, че обжалваното въззивно определение не следва да се допуска до касационен контрол. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение