Определение № 148 от 23.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1110/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. А. Й. от [населено място] срещу решение № 295 от 16.12.2019 г. по в. т. д. № 605/2019 г. на Варненски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Добрички окръжен съд решение № 106 от 15.07.2019г. по т. д. № 244/2018 г., с което е отхвърлен предявеният от касаторката срещу ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на сумата 200 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на бившия й съпруг Й. М. Й., настъпила при пътно-транспортно произшествие от 07.09.2013 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, противоречие с практиката на СЕС, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода, че ищцата не е активно легитимирана по предявения иск, доколкото по делото не е установено, че между нея и бившия й съпруг, починал при процесното ПТП, е създадена особено близка и трайна житейска връзка и че същата търпи значителни морални болки и страдания от загубата му. Според касаторката, решаващият състав не е обсъдил всички събрани по делото доказателства; не е оценил адекватно показанията на разпитания свидетел – нейн брат, не е коментирал заключението на съдебно-психиатричната експертиза. Поради това, моли за отмяна на обжалвания акт и за уважаване на предявения иск за сумата 200 000 лв. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства, възражения и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка; Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това; 2. Спадат ли фактическите съпрузи към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, причинена от деликт; 3. Допустимо ли е съдът да не обсъжда всички доказателства по делото при положение, че не ги приема за достоверни; 4. Достатъчно ли е да се приеме за доказано местоживеенето на страна по делото единствено въз основа на удостоверения от общината, при положение, че има и други доказателства по делото /свидетелски показания/, които установяват друго“. По отношение на въпросите по т. 1 и т. 2 се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно – Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о., решение № 24 от 28.1.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на II г. о., решение № 97 от 02.05.2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г. на IV г. о. и др. (за първия въпрос) и ППВС № 5/69 г., допълващо ППВС № 4/61 г. (за втория въпрос), а по отношение на останалите два въпроса – че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като за същите „липсва изрична нормативна уредба“. Ответникът – ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено по делото, че на 07.09.2013г. е настъпило пътно-транспортно произшествие по вина на застрахован при ответното дружество водач, при което е причинена смъртта на лицето Й. М. Й. – бивш съпруг на ищцата Р. А. Й.. С оглед твърденията на ищцата, че с починалия са живеели на съпружески начала след развода си, решаващият състав, съобразявайки указанията в Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на ВС, е посочил, че активната й легитимация да претендира обезщетение за немуществени вреди е обусловена от доказването както на настъпилите неимуществени вреди, така и на факта на специалната връзка между нея и починалото лице, изразяваща се в общо домакинство, независимо от местоживеенето на лицето, поддържане на общност на отношения от материален и нематериален характер, съвместна грижа на лицата едно за друго, съвместна грижа за децата, когато има такива. Въззивният съд е преценил обаче, че от събраните по делото доказателства не се доказва фактът на фактическо съжителство на семейни начала между ищцата и бившия й съпруг; не е установено съществуването на емоционални и духовни връзки между двамата, общи икономически отношения, свързани с полагане на общи усилия за задоволяване нуждите на семейството и осигуряване на неговото благополучие, т.е. съвместния общ стремеж на двамата съпрузи за осигуряване средства за семейството, взаимност и обща грижа един за друг. Приел е, че макар да са преки и непосредствени, показанията на свидетеля И. (брат на ищцата) са твърде общи и повърхностни, не съдържат конкретика за действителните отношения между двамата, а освен това противоречат на безспорно установени по делото факти, като различните постоянни адреси на ищцата и починалия, както и че преди смъртта си същият е бил в родното си село. Във връзка с твърдението на ищцата, подкрепено от показанията и на свидетеля, че разводът й с починалия през 2003 г. е бил фиктивен, с цел получаване на социални помощи за отглеждането на четирите им деца, съдебният състав е посочил, че с оглед нормата на чл. 299, ал. 3 ГПК, ищцата не може да се позовава на привиден процес. По тези съображения е направил извод, че между ищцата и починалото лице не е доказана връзка, основана на фактическо съжителство като семейство, поради което не може да бъде ангажирана отговорността на ответния застраховател за обезщетяване на претърпените от ищцата вреди от смъртта на бившия й съпруг. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касаторката въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, формулираните в изложението въпроси са поставени принципно, общотеоретично, а не с оглед мотивите на обжалвания акт. Въззивното решение съдържа достатъчно задълбочен анализ на събраните по делото доказателства и заявените от страните позиции по спорния въпрос за активната легитимация на ищцата, т. е. за това доколко връзката между нея и бившия й съпруг е била като между лица във фактическо съпружеско съжителство. Процесуалноправните въпроси по т. 1 и т. 4 от изложението отразяват в действителност несъгласието на страната с направените в резултат на анализа изводи на въззивната инстанция, което обаче не обосновава противоречие с цитираната съдебна практика и не е основание за допускане на касационния контрол. Отделно от това, следва да се отбележи, че във втория въпрос по т. 1 се съдържа и некореспондиращото с данните по делото твърдение, че съдът е приел за „недостоверно“ доказателство, без да изложи мотиви за това. Решаващият състав не е преценил показанията на свидетеля за „недостоверни“, а е счел, че същите са общи и повърхностни и не установяват достатъчно убедително твърдението на ищцата за съжителство на семейни начала между нея и починалия. Изцяло в противоречие с мотивите на въззивното решение и поради това ирелевантен за допускане на касационното му обжалване е и въпросът по т. 2. Въззивният съд не е отрекъл принципно правото на обезщетение за неимуществени вреди за фактическите съпрузи, в какъвто смисъл е въпросът, а е приел, че по делото не е доказано ищцата и починалият да са били в такава връзка, след като са се развели през 2003 г. Що се отнася до последния въпрос, същият не може да се счете за обуславящ за изхода на делото, тъй като изводът на решаващия състав за недоказаност на връзката на ищцата с починалия като между съпрузи не е направен само поради различното им местоживеене, а от съвкупния анализ на доказателствата за отношенията между тях. Нещо повече, в мотивите на съдебния акт изрично е посочено, че от значение за правото на обезщетение е установяването на факта на специалната връзка между ищцата и починалото лице, изразяваща се в общо домакинство, „независимо от местоживеенето на лицето“, т. е. съдът не е отдал решаващо значение на факта, че бившите съпрузи са имали различно местоживеене. С оглед изложените съображения за отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на всички поставени въпроси, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, без да е необходимо извършването на преценка за наличие на заявените две основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК