Определение № 2887 от 02.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 392/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. Д. П., представлявана от адв. Л. М., срещу въззивно решение № 448 от 29.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 524/2025 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 468 от 30.04.2025 г. по гр. д. № 5026/2024 г. на Районен съд – Пазарджик. С първоинстанционното решение Й. Д. П. е осъдена да заплати на И. Г. П. и Т. А. П. на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 15 000 лв., платена на 19.04.2021 г. като продажна цена във връзка с признато по съдебен ред право на изкупуване, ведно със законната лихва, считано от 29.11.2024 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 725,11 лв. - обезщетение за забава за периода от 02.02.2024 г. до датата на подаване на исковата молба.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя следните въпроси:

1. Ако ищците са предявили иск с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и обосновават правния си интерес с това, че този въпрос не е бил разрешаван в предходните искови производства и не бил разрешен с влязъл в сила съдебен акт, но едновременно с това сочат, че са платили процесната сума от 15 000 лв. в резултат на съдебния спор като продажна цена във връзка с признато в тяхна полза по съдебен ред право на изкупуване, то това противоречие не сочи ли на недопустимост на предявения иск за връщане на сумата съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, защото първо трябва да отпадне с обратна сила признатото право на изкупуване и само след това да се претендира връщане на платените пари? Ако е не, то допустимо ли е да бъде удовлетворен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платената като продажна цена сума по признатото право на изкупуване, когато самото право по чл. 33, ал. 2 ЗС остане в сила и да остават правни последици, породени от съдебния акт, с който е признато това право?

2. Допустимо ли е за въззивния съд позоваването в крайните мотиви на решението си на влязлото в сила друго решение по гражданското дело, където ответницата не е участвала, но въззивната инстанция от него прави извод, че задължението на ответницата да върне парите, макар че нито в диспозитива, нито в мотивите на решението такава констатация няма?

3. Може ли да служи влязлото в сила съдебно решение за оправдание за получаване на парите по искове с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, които са получени като продажна цена във връзка с признато право на изкупуване?

4. Какво е основанието, което може да послужи за оправдание за получаване на нещо по смисъла на чл. 55 ЗЗД: влязъл в сила съдебен акт или предмет на съдебния спор (5/6 ид.ч. от апартамента)?

По поставените въпроси се твърди противоречие с решения на ВКС и се цитира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба И. Г. П. и Т. А. П. чрез адв. С. К.-Н., в писмен отговор по чл. 287 ГПК излагат съображения за неоснователност на касационната жалба.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

По делото е установено, че ищците са родители на Р. П., починал на 14.03.2018 г., койтж бил женен за А. П. от 1994 г. и от брака си нямали деца. По силата на чл. 9, ал. 2, във вр. с чл. 6 ЗН ищците наследили общо 1/6 ид.ч. от наследството на сина си, което включвало и процесния придобит през време на брака недвижим имот, а останалите 5/6 ид. части останали за преживялата съпруга. След смъртта на мъжа си, на 02.04.2018 г. А. П. продала целия имот на ответницата Й. П., която две седмици по-късно на свой ред го продала на третото за спора лице Г. В.. Тъй като съсобствениците не са били поканени да изкупят дела на продавачката, с влязло в сила съдебно решение на основание чл. 33, ал. 2 ЗС е допуснато изкупуване в полза на ищците на 5/6 ид. ч. от прехвърления от А. П. на ответницата Й. П. недвижим имот срещу заплащане на сумата 15 000 лв., която да заплатят на купувача в 1-месечен срок от влизане на решението в сила. Не е спорно, че същата сума е била платена в дадения със съдебното решение срок и съответно - усвоена от П. по посочена банкова сметка.

След така упражненото право на изкупуване ищците предявили иск по чл. 108 ЗС срещу последния приобритател на имота Г. В., но с влязло в сила решение на 11.07.2022 г. били признати за собственици само на 1/6 ид.ч. от имота, а по отношение на останалите 5/6 ид.ч. искът им бил отхвърлен, защото купувачът Г. В. е придобил имота от Й. П. на 16.04.2018 г., а исковата молба по чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на 5/6 ид.ч. от ищците П. е била предявена на 25.05.2018 г., т.е. след придобиване на правата от третото лице. По този начин в крайна сметка Й. П. получила два пъти цената на продадените от нея 5/6 ид. части от имота – веднъж от купувача по нотариалния акт за покупко-продажба Г. В. и втори път от съсобствениците си на 19.04.2021 г. във връзка със съдебното решение за изкупуване на същите 5/6 ид. ч. от имота. Не е спорно, че на 25.01.2024 г. ответницата П. е уведомена, че платената й от ищците сума от 15 000 лв. е получена от нея без основание, поради което е поканена в седмодневен срок да я възстанови. Сумата не е върната.

При така установената фактическа обстановка за да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че в случая е налице неоснователно обогатяване на продавачката със сумата, която й е била изплатена два пъти от различните купувачи за продажбата на едни и същи идеални части от имота. Посочил е, че купувачът Г. В. е закупил имота от Й. П. преди вписването на исковата молба по чл. 33, ал. 2 ЗС и следователно влязлото в сила решение, постановено по гр.д. № 3193/2022 г. на ВКС, с което изкупуването е допуснато, не го обвързва. Препратил е към изводите на ВКС в решението по ревандикационния спор за имота, че независимо от успешното провеждане на защитата по чл. 33, ал. 2 ЗС ищците не могат да се легитимират като собственици на изплатената от тях идеална част от имота спрямо лицето, придобило същата идеална част по сделката преди предявяването на иска и вписването на исковата молба за изкупуването, защото преобразуващият ефект на изкупуването настъпва занапред, то няма ретроактивно действие. Именно поради това, ако към момента на вписване на исковата молба за изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС купувачът вече се е разпоредил с имота в полза на трето лице, последното не е обвързано от силата на пресъдено нещо на решението за изкупуване. Неговите права са противопоставими на изкупуващия. Затова, въпреки успешното провеждане на конститутивния иск по чл. 33, ал. 2 ЗС в такава хипотеза изкупуващият съсобственик не придобива собствеността върху изкупената част. Така съдът е достигнал до извод, че ищците П. не са придобили 5/6 ид. ч. от имота въпреки плащането, поради което сумата от 15 000 лв. е платена от тях при начална липса на основание и тъй като ответницата П. същевременно я е получила, тя се е обогатила неоснователно за сметка на ищците с нея и следва да я върне. Затова съдът е приел за основателен главния иск, както и иска с правно основание чл. 86 ЗЗД, предвид акцесорния му характер.

При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:

Първите два поставени въпроса са логически неясни и смислово не кореспондират с решаващите изводи на съда. Противно на развитите от жалбоподателката доводи, в твърденията, на които се основава искът, който е предявен, липсва противоречие, което да обосновава извод за процесуална недопустимост. В разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД са уредени три самостоятелни хипотези на неоснователно обогатяване: когато е дадено нещо при начална липса на основание, при неосъществено или при отпаднало в последствие основание. Поради това не може да се приеме, че повторно получената от продавачката сума без основание е дължима от нея само в третата хипотеза, при отпадане на основанието. С оглед защитното действие на вписването и правния ефект на непротивопоставимостта, плащането на повторно продадените 5/6 идеални части от процесния недвижим имот не е могло да доведе до прехвърляне на собствеността. Това е констатирано от ВКС по делото за ревандикация на имота, но този извод не е следствие на съдебното решение, а произтича от правната уредба на непротивопоставимостта. В настоящото производство нито се твърди, нито пък е възможно да се приеме, че в рамките на предходните дела между същите страни е разглеждан въпросът за основанието, на което посочената сума е платена на ответницата. По този въпрос съвсем естествено липсва произнасяне в постановените решения, тъй като те са имали за предмет различни претенции защита на различни субективни права. Въззивният съд е приел, че сумата от 15 000 лв. подлежи на връщане не защото такава констатация се съдържа в съдебните решения по предходните спорове между страните, а защото разместването на блага чрез даването и получаването й е осъществено при липса на основание за това. При това положение не е налице общото основание за допускане на решението до касационно обжалване. Отделно от това липсва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касаторът не сочи релевантна съдебна практика.

Третият и четвъртият въпрос не притежават характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК със съдържанието, разтълкувано в т.1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. По начина, по който са формулирани, те предполагат разрешаване на правния спор по същество, а това не е допустимо в тази фаза на касационното производство. Чрез тях жалбоподателката се опитва да защити тезата си, че при допуснато изкупуване на идеални части от продаден от съсобственик недвижим имот, основанието за плащане на цената на продадените идеални части е съдебното решение, а не покупко-продажбата. Както се посочи, обсъждане на доказателствата по делото и на правните отношения между страните с оглед правилността на въззивното решение се извършва при вече допуснато касационно обжалване, а не по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо по тези въпроси също не следва да се допуска касационно обжалване.

Касационното обжалване не може да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което основание е формулирано изцяло бланкетно.

Доводите на касатора не сочат и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като решението не страда от толкова съществен порок, който да е видим при прочит на мотивите към него, без да е необходимо съдът да прави допълнителна преценка на събраните по делото доказателства.

В заключение, липсват основания за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване.

При този изход на делото на ответниците по касация не следва да бъдат присъждани съдебни разноски, тъй като няма данни да са извършили реално такива пред касационния съд.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение