Определение № 320 от 26.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4380/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение №731 от 27.06.2024г., постановено по в. гр. дело №20243100500828 по описа на В. за 2024г., въззивният съд, след като частично е обезсилил и частично е отменил първоинстанционното решение, е признал за установено по отношение на ответниците Д. М., М. М., Г. М., В. П., М. М. и А. Ф. Н., че ищецът И. К. И. е собственик на 1/2 ид.ч. от 600 кв.м. ид.ч. от НИ [№] по ПНИ на местността „Д. лозя“, в [населено място], [община], целият с площ от 774 кв.м. на основание давностно владение, осъществявано в периода от 01.08.2012г. до 25.07.2018г., към което е присъединено давностното владение, упражнено от наследодателя му К. К. в периода от 25.02.2008г. до 01.08.2012г., на основание чл.124, ал.1 от ГПК.

Въззивното решение в частта му, с която първоинстанционното решение е частично обезсилено досежно отхвърленото искане за осъждане на ответниците М. И. М. и А. Ф. Н. за предаване на владението върху 1/2 ид. ч. от 600 кв.м. от НИ [№] по ПНИ на местността „Д. лозя“ и производството е прекратено, като необжалвано, е влязло в сила.

Срещу въззивното решение в частта му, с която предявеният иск по чл.124 ГПК е уважен, са постъпили три касационни жалби.

Първата касационна жалба вх. №20426/12.08.2024г. e от В. Д. П., чрез адв. М. Ж.. Касаторът счита въззивното решение за неправилно поради нарушения на материалния закон - чл.79 ЗС и чл.81 ЗС и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като излага, че съдът пренебрегвайки заинтересоваността на разпитаните ищцови свидетели, само въз основа на техните показания, е приел, че ищецът е придобил имота по давност, присъединявайки към своето владение и това на неговия баща, като твърди и необоснованост на този извод. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което претенцията бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана, или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, като формулира следните въпроси:

1."Следва ли съдът при произнасянето си да съобрази задължителните указания, обективирани в т.2 от ТР №4 от 17.12.2012г. по тълк. д. №4/2012г., на ОСГК на ВКС, касателно изричното тълкуване, че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание съобразно нормата на чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, към момента на изтичане на законовия срок?" при наведено твърдение, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с решение №91/02.07.2010г. по т.д. № 713/2010г. на ВКС;

2."Следва ли искът да бъде уважен от въззивния съд, когато е възприел относимия юридически факт за осъществен, базирайки и своите фактически констатации на тази група гласни доказателства, без да обсъди, че свидетелят е заинтересован в полза да ищеца?", по който въпрос се твърди, че въззивният съд е дал правно разрешение в противоречие с решение №60173/15.12.2021г. по гр.д. №1431/2021г. на ВКС;

3."Длъжен ли е съдът, когато е сезиран с иск за установяване на собственост, въз основа на давностно владение, да изложи конкретни съображения в решението по отношение на кумулативното доказване на следните факти: основанието, на което се основава фактическата власт, срокът, в който е владян имотът, непрекъснатост и необезпокояваност на владението?", с твърдението, че този въпрос е разрешен в обжалвания въззивен акт в противоречие с решение №520/05.08.2010г. по гр.д. №1070/2009г. на ВКС.

Втората касационна жалба вх. №20851/19.08.2024г. e от М. И. М. и А. Ф. Н., чрез адв. В.. Според касаторите въззивният съд неправилно е приложил материалния закон досежно правилата на придобивната давност, присъединяването на владение и прекъсването на давността по смисъла на чл. 81 ЗС; допуснал е нарушения на процесуалните правила при обсъждането и преценката на доказателствата, като е достигнал до необоснования извод, че ищецът е владял имота в срок от десет години и го е придобил по давност. Считат, че в обжалвания акт липсва произнасяне по релевираното в депозирания от тях отговор на исковата молба възражение по чл.79, ал.2 ЗС. Молят за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете, предявени от И. К. И.. В изложението си, касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК по следните въпроси:

1."От кой момент започва да тече 10-годишният давностен срок за наследника, чийто наследодател е установил фактическа власт върху имота на основание предадено владение по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот? ";

2."Прекъсната ли е давността, изтекла в полза на наследодателя и заличени ли са последиците от нея, ако след смъртта му наследникът не установява сам фактическа власт върху имота?";

3."Необходимо ли е наследникът, чийто наследодател е владял имота, предаден му по силата на предварителен договор, сам той /наследникът/ да установи фактическа власт върху имота, за да се позове на давностно владение?", по който се твърди противоречие с Решение №118 от 11.01.2021г. по гр. д. № 665/2020г. на ВКС и на Определение №70 от 09.02.2016г. по гр. д. №6259/2015г. на ВКС.

4."В случай, че наследникът не е установил сам фактическа власт върху имота, би ли могъл да установи такава чрез трети лица, в хипотезата, в която владението на наследодателя се основава на сключен предварителен договор и същото е предадено в изпълнение на задължение по предварителен договор?", по който се твърди противоречие с Решение №699 от 2.11.2010г. на ВКС по гр. д. №1572/2009г. на ВКС и Решение №50033 от 31.07.2023г. по гр. д. №2211/2022г. на ВКС.

5."Може ли наследникът да присъедини към своето владение, владението на своя наследодател, тогава когато същото се основава на облигационно правоотношение – предварителен договор?"

6."Има ли разлика между владението, предадено в изпълнение на едно облигационно правоотношение и владението, като факт /корпус и анимус по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС?";

7."Необходимо ли е при владение, предадено в изпълнение на облигационно правоотношение, владелецът изрично да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност?"

8."Представлява ли годно правно основание, за установяване на наследника на владение /като факт/ върху имот, върху който е предадено владение в изпълнение на задължение по предварителен договор за покупко-продажба и изгубва ли същият изтеклата в полза на наследодателя му погасителна давност, ако са изминали повече от 6 месеца от смъртта на наследодателя и установяване на фактическа власт върху имота от наследника?", по който се твърди противоречие с Решение №33 от 20.03.2020г. по гр.д. №1962/2019г. на ВКС.

Третата касационна жалба вх. №20923/19.08.2024г. e подадена от М. Е. М. и Г. Р. М., чрез адв. С. Д.. Касаторите считат решението за неправилно поради допуснати процесуални нарушения – необсъждане на всички събрани по делото доказателства, липсата на обстоен анализ на свидетелските показания и на мотиви защо се кредитират показанията на едни свидетели, а други се игнорират, неправилна преценка на обсъдените; нарушения на чл. 172 ГПК, които са довели до необосновани фактически и правни изводи, както и неправилно приложение на материалният закон – чл.79, ал.1 ЗС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос:

1."Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, и всички събрани доказателства имащи значение за решаването на спора?", който въпрос жалбоподателите твърдят, че е разрешен в противоречие с решение №39/30.06.2022г. по гр.д. №56/2021г. на ВКС, решение №59/14.04.2015г. по гр.д. №4190/2014г. на ВКС, решение №60300/23.08.2022г. по гр. д. №599/2021г. на ВКС.

Чрез депозираните писмени отговори, ответникът по касационните жалби И. К. И., чрез адв. Р. М. и адв. З. С., изразява становище за липсата на сочените от касаторите основания за касационно обжалване, поради което моли жалбите им да не бъдат допускани до касационно разглеждане. Счита, че въззивният съд при постановяване на решението не се е произнесъл в нарушение на практиката на ВКС, нито е допуснал твърдяните от касаторите нарушения. Всички доказателства по делото са обсъдени по отделно и в тяхната съвкупност, като след подробния им анализ, съдът е достигнал до правилния извод за основателност на предявените от него искове. В заключение се моли решението да не бъде допуснато до касационно обжалване, а ако бъде допуснато – да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.

При произнасянето си по допускането на касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:

Производството е образувано по обективно и субективно кумулативно съединени искове на И. К. И., предявени срещу Д. Е. М., М. Е. М., Г. Р. М., В. Д. П., М. И. М., и А. Ф. Н., както следва:

-за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ 1/2 ид.ч. от 600 кв.м. ид.ч. от НИ с номер [№] по ПНИ на местността „Д. лозя“, в [населено място], [община], на основание изтекла в негова полза 10 годишна придобивна давност, считано от 25.02.2008г. до подаване на исковата молба на основание чл.124 ГПК;

• за осъждане на ответниците М. И. М. и А. Ф. Н. да предадат на ищеца владението върху същия имот на осн. чл.108 ЗС. Този иск в последствие е бил оттеглен, поради което и първоинстанционното решение е обезсилено в тази част.

Ищецът твърди, че е собственик на 1/2 ид.ч. от 600 кв.м. ид.ч. от НИ с номер [№] по ПНИ на местността „Д. лозя“ в [населено място], [община], целият с площ от 774 кв.м. на основание изтекла в негова полза 10 годишна придобивна давност, считано от 25.02.2008г. до подаване на исковата молба. Излага, че на 25.02.2008г. баща му К. К.- като купувач, сключил предварителен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот с праводателя на ответниците Е. М., който се легитимирал като собственик по силата на нот. акт №119, том 2, рег. № 8275, дело № 319/2001г. Владението било предадено на баща му на същата дата -25.02.2008г., от когато той започнал да упражнява необезпокоявано фактическа власт върху имота до смъртта си, настъпила на 01.08.2012г., след която дата владението било осъществявано изцяло от ищеца. Твърди се, че продажната цена била заплатена напълно на продавача в деня на подписване на предварителния договор, като окончателният договор трябвало да бъде сключен след влизане в сила на регулационния план за местността. Независимо, че предмет на продажбата били ид.ч. от имота, всъщност закупената част била обособена на място чрез поставяне на ограда. През 2009г. бащата на ищеца закупил сглобяема къща, която поставил в своята част от имота и заживял там заедно с ищеца и неговата съжителка М. С.. През 2011г. ищецът заминал да работи в Испания, а М. С. останала да живее в имота с баща му, където продължила да живее включително и след смъртта на К. К.. Ищецът твърди, че е упражнявал владение чрез приятелката си и чрез майка си, по която е изпращал пари за данъците, които тя от своя страна предавала на Е. М.. Ищецът твърди, че нито до смъртта на Е. М. на 25.07.2018г., нито след това, някой е предявявал претенции върху неговата ид.ч. от имота. В края на 2019г. М. С. отишла при ищеца в Испания и заради ограниченията от Ковид 19 не успели да се приберат в България до м.06.2021г. Пристигайки в имота, ищецът установил, че не може да отключи вратата на бунгалото си. На другия ден разбрал, че имотът има нов собственик – М., който го бил закупил през 2020г. и не знаел, че има друг собственик. Ищецът счита, че наследниците на М. не са придобили имота по наследство, доколкото към момента на откриване на наследството ищецът вече е бил собственик на имота по силата на упражненото давностно владение в период от над 10 години.

Ответниците М. М. и Г. М. оспорват твърдението, че имотът е бил владян от К. К., а след това – от ищеца лично и чрез други лица. Излагат, че през целия период имотът е бил владян от Е. М., който не е предавал владението на бащата на ищеца, а сам е живял там, грижел се за него, обработвал го и плащал разходите за същия. Сочат, че в бунгалото, липсвали всякакви битови условия, като същото било използвано от Е. М. за съхранение на непотребни вещи и инструменти.

Ответникът Д. М. сочи, че е придобил идеална част от имота по наследство от своя наследодател и се е разпоредил с нея в полза на В. Д. П.. Доколкото предварителният договор не е бил обявен за окончателен, то ищецът не може да черпи права от него.

Ответникът В. П. не оспорва, че през 2019г. е придобил процесния имот от наследниците на Е. М., които са се легитимирали като собственици, а през 2020г. продал имота на М. М.. Оспорва твърденията на ищеца, че е придобил имота по давност. Твърди, че когато закупил имота, е липсвала каквато и да било манифестиране, че някой ползва същия. Поставената барака била неизползваема, липсвала обозначена граница, която да разделя имота на две части. Оспорва договора за предварителна покупко-продажба, като твърди, че съдържанието му не отговаря на действителната воля на продавача. Излага, че дори да е имало владение, то същото е било загубено, поради отсъствието на ищеца от страната.

Ответниците М. М. и А. Н. не оспорват, че са придобили имота при равни квоти след сключен договор за покупко-продажба на 23.10.2020г., от когато до началото на 2022г. са владели имота необезпокоявано. В имота имало запусната барака, без покрив, която те премахнали и на нейно място изградили нова сграда. Оспорват твърдението, че М. е дал ключове на ищеца. Твърдят, че преди това в имота е живял Е. М. в обитаваната от него двуетажна къща, като е стопанисвал целия имот. Оспорват ищецът да е упражнявал фактическа власт върху имота, особено предвид, че същият е живял в Испания. Сочи се, че в имота е липсвало обозначение за разделянето му на две части. Излагат, че давност изобщо не е започвала да тече по отношение на бащата на ищеца, но ако такава е текла в полза на наследодателя, придобивна давност при владение основано на предварителен договор не може да се прибави към позоваващия се на нея наследник.

От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено следното:

С договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.10.2001г., обективиран в нотариален акт №119, том II, рег. №8275, дело №319/2001г. Е. Д. М. /праводател на ответниците/ е придобил собствеността върху 600 кв.м. ид.ч. от земеделска земя, цялата с площ от 795 кв.м., находяща се в землището на [населено място], местност „Д.“, представляваща неурегулиран ПИ [№] по плана на местността.

С предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 25.02.2008г. с нотариално заверени подписи, продавачът Е. Д. М. се е задължил да прехвърли на купувача К. И. К. 1/2 ид.ч. от 600 кв.м. ид.ч. от земеделска земя, цялата с площ от 795 кв.м., находяща се в землището на [населено място], [община], местност „Д.“, представляваща ПИ [№] по плана на местността. Уговорено е владението да бъде предадено на купувача на същата дата след подписване на договора. Отразено е, че договорената продажна цена в размер на 12000 лева е изплатена напълно и в брой при подписване на договора. Страните се задължили да сключат окончателен договор след влизане в сила на регулационния план за местността.

От разписка от 07.02.2008г., е прието за установено, че Е. Д. М. е получил от К. И. К. сумата от 6000 лева като капаро за покупка на дворно място в [населено място], като същата е подписана за лицето предало сумата, лицето получило сумата и свидетел – М. М. П..

С договор за покупко-продажба на движима вещ от 26.06.2009г., К. И. К. е закупил от Р. Н. Н., сглобяема къща от олекотени панели №108, находяща се в [населено място], кв. 174, оценена като материали при цена от 600 лева.

Видно от удостоверение за наследници, Е. Д. М. е починал на 25.02.2018г. като е оставил за наследници синовете си Д. Е. М. и М. Е. М..

С договор от 01.11.2019г. за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 25, том II, рег. № 3926, дело №175 от 2019г., Д. Е. М., М. Е. М. и съпругата му Г. Р. М. са продали на В. Д. П. новообразуван имот [№] по ПНИ на местност „Д. лозя“, [населено място], с площ от 774 кв.м., ведно с изградената в имота двуетажна вилна сграда, със ЗП от 20 кв.м. и разгърната ЗП от 40 кв.м., ведно с всички подобрения и трайни насаждения в имота.

С договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №200, том I, рег. № 3532, дело № 161 от 2020г., на 23.10.2020г. В. Д. П. е продал на М. И. М. и А. Ф. Н. гореописания недвижим имот.

От представеното удостоверение за наследници, се установява, че К. И. К., починал на 02.08.2012г., е оставил за наследник сина си И. К. И..

От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, кредитирана изцяло, съдът е приел за установено, че между имота с площ от 795 кв.м. по НА [№] от 19.10.2001г. и процесния НИ [№] с площ 774 кв.м. по ПНИ от 2016г. съществува пълно съвпадение. Идентичност има и между имота, описан в предварителния договор от 2008г. и процесния НИ [№], между имота в заповед №9 от 12.02.2019г. и процесния НИ [№], между имота в нот.акт №25 от 01.11.2019г. и процесния НИ [№], както и между имота в нот. акт №200 от 2020г. и процесния НИ [№]. По КП от 1988г. имотът първоначално е бил записан на В. С., а в последствие - на Е. Д. М.. По КП от 2013г. и ПНИ от 2016г. също е бил записан на името на Е. М.. В КП от 1988г. няма отразени сгради в имота. В КП от 2013г. е отразена само една сграда, която се намира в северния край на имот №302, със ЗП от 20 кв.м. и РЗП от 40 кв.м., състояща се на първи етаж от дневна с кът за хранене и санитарен възел, а на втори етаж от спалня и тераса. В ПНИ от 2016г. също е отразена само една сграда, идентична с тази от КП от 2013г. При огледа на място вещото лице е установило, че към момента в имота съществуват две сгради – описаната сграда в северния край на имота и сграда в южния край на имота, представляваща едноетажна постройка, с правоъгълна форма, със ЗП от 58 кв.м., състояща се от входен коридор, спалня, хол, дневна с кухненски бокс и баня с тоалет, която е в приличен/почти завършен вид и се ползва за живеене. Същата не е отразена в плановете, но е налична на терен.

От показанията на свидетелите, водени от ищеца, въззивният съд е приел за установено, че през 2008г. баща му е закупил от своя колега Е. дворно място в [населено място] за сумата от 12000 лева – шест хиляди били дадени предварително като капаро и още 6000 лева по-късно. В мястото имало старо лозе, което те изкоренили и изчистили. Св. В. и майка му садили там зеленчуци. През 2009г. И. закупил от [населено място] сглобяема къща, която била стоварена в мястото, а през 2010г. И. с негови колеги, баща му, св. В. и майката на свидетеля излели фундамент и сглобили къщата, която се състояла от две спални, кухня с трапезария, баня с тоалет и коридор, в която заживели И., приятелката му М. и баща му. През 2011г. И. заминал да работи за Испания, а М. останала да живее с баща му до смъртта му през 2012г. После няколко пъти ходила до Испания и се връщала, а от 2013г. и тя заминала за Испания и оставила ключ на майката на ищеца – св. А., на леля му и братовчед му – св. В.. В имота пребивавали св. А. и майката на св. В.. А. идвала няколко пъти в годината и оставала за различни периоди от време. Лелята на ищеца и синът й св. В. ползвали мястото да си садят зеленчуци и всяко лято до 2019г, ходели там. В имота имало ток и вода, които достигали от частта на Е.. Между двете части на имота поставили дървена ограда с мрежа, но същата постепенно паднала. Всяка част си имала самостоятелен вход. До 2017г. св. А. всяка година заплащала дължимия за имота данък на Е. М.. През 2018г. отишла веднъж и го чакала, но той така и не се появил. Към този момент не знаели, че е починал. В следващите години св. А. идвала в имота само за малко и проверявала дали е заключено. След пандемията през 2020г. свидетелите спрели да посещават имота. И. се върнал през 2021г. и разбрал, че къщата е продадена. Към момента къщата била същата, само била сменена дограмата с нова.

Според св. Т. мястото имало два входа – главна порта и малка входна врата, а поред св. Д. – само един. Вътре в имота не е имало ограждение. Сградите в същия били две – една двуетажна постройка, в която живеел Е. и една дървена барака, състояща се от малко коридорче, две малки стаички и една по-голяма, без баня и тоалетна. Св. Т. сочи, че бараката даже нямала врата, нито стъкла на прозорците, нямала и покрив. Според св. Д. постройката имала покрив, но полуразрушен. Площта й била около 50-60 кв.м. В бараката Е. си държал инструменти и други неща като празни буркани, бидони и разни неща от двора. Ток и вода имало само в къщата на Е.. Лятото в двора се сеели домати, краставици, пипер. Имало асма пред къщата, един голям орех и дървета лешници. Св. Д. посещавал имота поне два пъти месечно до смъртта на Е., а след това няколко пъти, за да приберат селскостопанските култури. Св. Т. в периода 2012-2017г. посещавала имота само през лятото за пикници, но след смъртта на Е. ходела по-често с бившата му жена да наглеждат имота, защото синовете му не желаели да ходят там. И двамата свидетели не са виждали други хора в имота, не са чували Е. да го е продал или някой да е предявявал претенции към него.

Свидетелят И. знае, че родителите му закупили имота през 2020г. в негодно за обитаване състояние. Имало две постройки – малка двуетажна къща и постройка тип бунгало с площ от около 50 кв.м., в което имало ток, но било като изоставено- разхвърляно, имало едно старо легло и по земята разни останки и боклуци. Бунгалото имало покрив. След като придобили имота, родителите на ищеца сложили външна изолация, подменили дограмата и сложили външни лампи за осветление. Насаждения в двора нямало, бил в ужасно състояние и се наложило два пъти да го разчистват.

Св. Т. К. споделя, че в имота имало две постройки – една масивна и една стопанска, може би барака за инструменти или нещо като бунгало, което било неизползваемо- имало покрив, но изглеждало сякаш ще се разпадне и свидетелката не е влизала вътре. Нямало имало признаци, че някой живее в този имот. Имало е само дървета в имота, не и зеленчуци. Продали имота заради възникнал в него пожар.

Въз основа на така събраните доказателства, въззивният съд е приел за установено, че след сключването на 25.02.2008г. на предварителния договор за покупко-продажба на 1/2 ид.ч. от 600 кв.м. ид.ч. между наследодателя на ищеца – К. К. и този на ответниците – Е. М., владението върху реална част от имота е било предадено на бъдещия купувач. Приел е за безспорно, че окончателен договор за прехвърляне правото на собственост не е сключен, което е и причината ищецът да се позовава на придобивна давност.

Въззивният съд е посочил, че съдебната практика по чл.70, ал.3 от ЗС признава на лицето, на което по предварителен договор е прехвърлено владението върху имота, правата на добросъвестен владелец по чл.71 и чл.72 ЗС. Предварителният договор не размества собствеността, нито дори създава за купувача „годно основание” по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, но доколкото обвързва страните със задължението да сключат окончателен договор с вещно-правно транслативно действие, то изначално наличната у купувача субективна представа, че упражнява фактическа власт върху чужд имот, при съществуваща облигационно-правна връзка със собственика, не изключва наличието на намерение за своене. Съществуването на animus наред и съвместно със субективната представа, че се дължи пълно плащане на цената, се признава от законодателя посредством определянето на купувача като владелец.

Преценявайки ищцовите свидетели с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, въззивният съд е изложил, че показанията на св. А. и св. В. са еднопосочни, подробни и взаимнодопълващи се, като в същото време е констатирал съществени противоречия, съпоставяйки ги с показанията на св. Т. и св. Д.. От кредитираните показания на св. А. и В. е приел за установено, че ищецът е живял в имота до 2011г., когато е заминал за Испания, а до 2012г. там са останали да живеят приятелката му М. и баща му до 2012г.- когато починал. След това М. често пътувала, като през 2013г. заминала трайно и оставила ключове на майката на ищеца и на леля му, които регулярно посещавали и наглеждали имота. Св. А. дори твърди, че е отсядала там за по-дълги периоди, а св. В. - че го е посещавал ежеседмично през лятото и заедно с майка му да са отглеждали различни насаждения. Посочил е, че показанията на двете групи свидетелите са абсолютно противоположни и не могат да се съвместят.

Като е съобразил сключения предварителен договор с уговорка за предаване на владението, и доказателството за закупуване на сглобяема къща от ищеца през 2008г., съдът е кредитирал като достоверни показанията на свидетелите на ищеца досежно придобитата от К. К. фактическа власт върху част от имота, както и относно поставянето на сглобяемата къща. Посочил е, че описанието на помещенията в постройката като брой и разпределение е приблизително еднакво в показанията на четиримата свидетели, както и в тези на св. И., макар да я наричат по различен начин - къща, барака или бунгало или барака. В подкрепа на извода, че бащата на ищеца и приятелката му са заживели в имота през 2010г. след поставянето на сглобяемата постройка, са преценени и представените адресни регистрации за настоящ адрес на К. К. и М. С. в [населено място] от 20.12.2010г. и тази на ищеца за постоянен адрес в същото село от 19.04.2011г. Безспорно е обстоятелството, че ищецът е заминал за Испания през 2011г., както и че баща му е починал през 2012г.

Въззивният съд, след като е съобразил, че е доказано началото на фактическата власт, установена от К. К. при сключването на предварителния договор на 25.02.2008г., която според наличните данни е продължила и след това до изтичане на 10-годишният давностен срок, е изложил, че не е необходимо доказването на упражняването й във всеки един момент, особено при липса на данни за противопоставяне от собственика. Посочил е, че при липсата както на действия, отблъскващи установеното владение, така и на заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа, следва да се възприеме като действия по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. Съобразил е, че след предаването на К. К. на владението върху имота, и упражняването му от него, липсват доказателства за предприети от Е. М. или друго лице действия, отблъскващи това владение. Напротив, от показанията на свидетелите на ищеца, се установява, че двамата колеги са били в много добри отношения, включително Е. М. е предоставял ток и вода за постройката на К., а поставената между отделните части на имота ограда постепенно е изчезнала поради липсата на необходимост от същата. Въззивният съд е приел, че К. К. е упражнявал фактическа власт върху имота с намерение за своене до смъртта си през 2012г., като от този момент неговият наследник – ищецът И. И. е продължил давностното владение, макар и да не го е упражнявал лично, което е възможно съобразно разпоредбата на чл.68 от ЗС. С оглед показанията на св. А. и В., е приел за установено, че М. С. е напускала и се е връщала в имота до към 2013г., след което е оставила ключ на майката, на лелята и братовчеда на ищеца. Посоченото действие еднозначно е възприето като намерение от негова страна за предоставяне на упражняването на фактическата власт, докато той живее в чужбина. Тези лица са продължили да посещават, наглеждат и обработват имота регулярно до към 2018-2019г., а след това – спорадично, като очевидно са престанали да полагат особени грижи за него. Въззивният съд е приел, че от началото на давностното владение до смъртта на Е. М. на 25.07.2018г. са изминали повече от 10 години, като е отбелязал още, че и в следващите години до продажбата на имота през 2021г. не са установени действия на противопоставяне на владението от страна на наследниците на Е. М..

В заключение въззивният съд е приел, че владението на ищеца И. И. присъединено към това на баща му К. К. е продължило за период повече от 10 години, предвид което и ищецът е станал собственик на имота на основание чл.79, ал.1 от ЗС, с оглед на което предявените искове се явяват основателни и следва да бъдат уважени.

Във връзка с наличието на основания за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

С определение №2532/20.05.2025г., производството по настоящото дело е било спряно на осн. чл. 292 ГПК до приемане на решение по тълк. д. №2/2024г. на ОСГК на ВКС. С тълкувателно решение №2, обявено на 10.11.2025г., постановено по същото се приема, че изгубването на владението върху имот в продължение на повече от шест месеца от лице, което се позовава на изтекла в полза на негов наследодател придобивна давност, не препятства настъпването на вещноправния ефект на придобивната давност.

Предвид горното се налага извода, че по първия въпрос от касационната жалба на В. П. и по осмия въпрос от касационната жалба на М. И. М. и А. Ф. Н., въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика обективирана в тълкувателно решение №2/2024г. от 06.11.2025год., а напротив, в съответствие с нея е приел, че разпоредбата на чл.81 ЗС, според която с изгубването на владението в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва, не намира приложение в случай, че фактическият състав на придобивната давност е завършен преди изгубването от ищеца на владението върху имота през 2021г. Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че ищецът, присъединявайки владението на починалия си баща, е придобил имота в резултат на давностно владение, осъществявано в периода от 25.02.2008г. до 25.02.2018г., поради което е станал собственик на имота на основание чл.79, ал.1 от ЗС. Владението вече се е трансформирало в право на собственост и правомощието владение се упражнява като съставна част от придобитото право на собственост, именно което се защитава чрез предявения установителен иск, поради което извършената на 01.11.2019г. първа продажба от наследниците на Е. М. на собствения му имот не може да му бъде противопоставена.

По отношение втория въпрос от касационната жалба на В. П. относно преценката на показанията, която съдът следва да извърши, като съобрази евентуалната заинтересованост на свидетелите, настоящият състав намира, че основно доказателство за установяване на придобивна давност, според практиката на ВКС, са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но извършвайки същата следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се направи в съвкупност с писмените доказателства, като се ползват и правилата на логиката, както именно е процедирал и въззивния съд. В хипотезата на чл. 172 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност, и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Именно такава преценка е осъществил въззивният съд в контекста на всички събрани доказателства, и предвид констатираното противоречие, детайлно е анализирал показанията, като е посочил кои приема за достоверни и кои –не. Съдът не е кредитирал част от изложеното от свидетелите, водени от ответниците не защото е счел същите за заинтересовани, а защото е преценил, че те са вътрешно противоречиви и не съответстват на други, събрани по делото доказателства. Извършвайки комплексна преценка на релевантните доказателства, въззивният съд е достигнал до извод, че ищецът е доказал упражняването на фактическа власт с необходимите характеристики и продължителност, годна до доведе да придобиването на имота по давност. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл.288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общи касационни оплаквания.

В посоченото от касаторите решение №60173/15.12.2021г. по гр.д. №1431/2021г. на ВКС се излага, че съдът е длъжен да извърши преценка на обективността и поведението на заинтересованите свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. В цитираното от касаторите М. и Н. Решение №118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020г. се посочва, че всяко лице, извън посочените в чл. 166 ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел; в такава хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Ако двама свидетели дават противоречиви показания съдът следва да положи усилия да разкрие кой от тях казва истината и мотивирано да посочи на кого от тях дава вяра и едва в резултат на това да приеме едното или другото твърдяно обстоятелство. Следователно, с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица. Именно в съответствие е тези изисквания, въззивният съд не е игнорирал ничии свидетелски показания, а е изложил подробни и мотивирани съображения защо кредитира показанията на свидетелите А. и В., и съответно- защо не кредитира изложеното от свидетелите св. Т. и св. Д..

По отношение третия въпрос от касационната жалба на В. П. и единствения в касационната жалба на М. и Г. М. в обобщен вид касаещи задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, не се установява наличието на основание за допустимост на касационно обжалване. Съобразно разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. и на показанията на свидетелите, разпитани в хода на първоинстационното производство, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства в рамките на спорната пред него фактическа обстановка.

По поставените в касационната жалба на М. И. М. и А. Ф. Н. въпроси, относими към владението, осъществявано въз снова на предварителен договор, както и възможността за присъединяване на владение, осъществявано от наследодател, настоящият състав счита, че липсва основание за допустимост на касационното обжалване предвид следното:

На първо място решението на въззивния съд е постановено в съответствие с приетото в Тълкувателно решение №4 от 17.12.2012г. на ВКС по тълк. д. №4/2012г., според което за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. До момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост, но при наличие на позоваване, правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС. Съобразен с това разяснение е изводът на въззивния съд, че ищецът се легитимира като собственик на процесния имот по давност и наследство от неговия баща.

Не се констатира разрешението на въззивния съд да е постановено в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика. Напротив, в съответствие с нея /решение №40/04.07.2017г. по гр.д. №3171/2016г. на ВКС/, въззивният съд е счел, че когато фактическата власт върху имота е предадена на основание предварителен договор за продажба, за придобиване на имота по давност не е необходимо да се доказва преобръщане на държането във владение, нито демонстриране на намерението за своене. Изхождайки от разпоредбата на чл. 70, ал. 3 ЗС, в правната доктрина и съдебната практика се приема, че фактическа власт, упражнявана въз основа на сключен със собственика предварителен договор за продажба на недвижим имот, съставлява владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. Последователно и непротиворечиво ВКС приема, че купувачът по предварителен договор, който е заплатил цената, владее имота на правно основание, което е годно да го направи собственик, ако упражнява фактическа власт върху вещта непрекъснато и необезпокоявано в продължение на десетгодишен срок /решение № 520/05.08.2010г. по гр.д. №1070/2009г. на ВКС.

Възприетото в посоченото от касатора Решение №50033 от 31.07.2023г. на ВКС по гр. д. №2211/2022г. не може да намери приложение, доколкото не кореспондира на фактите, установени по настоящото дело, а само на личното виждане на касатора, че владението на имота не е било предадено на ищеца от неговия баща. Това обаче е в противоречие с възприетото от въззивния съд, че ищецът е живял лично в имота до 2011г., а след като е заминал за Испания, съответно след смъртта на баща му през 2012г., е осъществявал владение върху същия чрез своята съжителка М., майка си, леля си и братовчед си. В разпоредбата на чл.68, ал.1 ЗС е изрично предвидена възможността владението да бъде осъществявано чрез другиго.

В цитираното Решение №699 от 2.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1572/2009 по въпроса може ли купувачът по предварителен договор да присъедини владението на продавача по него, е прието, че за купувача по предварителен договор започва да тече нова давност, тъй като с него не се прехвърлят права. И това разрешение е неприложимо, доколкото по настоящото дело ищецът не се позовава на владението на своя продавач по предварителен договор, а на владение, което неговият наследодател /купувач/ е започнал да осъществява на датата на сключване на предварителния договор.

Не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с посоченото Решение №33 от 20.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1962/2019г., в което се приема, че при присъединяване на разнородно владение необходимият срок за придобиване по давност на недвижим имот е срокът, предвиден за придобиване по давност при недобросъвестно владение - 10г., доколкото по настоящото дело е безспорно, че владението, упражнявано въз основа на предварителен договор е недобросъвестно, но с оглед събраните доказателства, въззивният съд е приел за доказан фактът на владението с намерение за своене, осъществявано в период повече от 10 години.

Предвид изложеното, не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допустимост на касационното обжалване на въззивното решение.

Решението не е и очевидно неправилно, посочено от касаторите като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол на посоченото основание, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Касае се за такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към давността норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Изложените от касаторите съображения представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното им убеждение имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на спора, разноски за касаторите не се следват, но те следва да заплатят на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер на 3000 лева с еврова равностойност 1533.88 евро.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.