Определение № 4899 от 14.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4469/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Г. Х., И. С. Х., Н. С. Х. и Г. С. Х., чрез пълномощника им адв. В. Н. С., срещу решение № 846 от 7. 07. 2025 г. по в. гр. д. № 564/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив, потвърждаващо решение № 4259 от 1. 11. 2024 г. по гр. д. № 8062/2021 г. на РС – Пловдив, 13-ти състав, с което:

а/. е намалено, на основание чл. 30 ЗН, завещателно разпореждане, извършено от Ц. Н. Х. в полза на Н. С. Х., със саморъчно завещание от 1. 11. 1989 г., с 1/3 идеална част, и е възстановена на Т. И. М. запазената му 1/3 идеална част от наследството на Ц. Н. Х., починала на 2. 11. 1994 г.;

б/. е допусната съдебна делба между Т. И. М. и Н. С. Х. на втори жилищен етаж с площ от 102 кв.м. от триетажна масивна жилищна сграда, ведно с прилежащите 1/2 ид.ч. от сутерена на сградата и 1/2 ид.ч. от общите части на сградата, построена в УПИ * в кв. * по регулационния план на [населено място], [община], с площ от 762 кв.м., при квоти: 1/3 ид.ч. за Т. И. М. и 2/3 ид. ч. за Н. Х.;

в/. е отхвърлен искът за делба, предявен от Т. И. М. против М. Г. Х., И. С. Х., Г. С. Х. като неоснователен, поради неучастие на тези лица в съсобствеността.

Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Иска се допускането му до касационно обжалване, отмяната му и отхвърляне на предявените искове.

Подаден е отговор на касационната жалба от Т. И. М., чрез пълномощника му адв. В. В., с който се твърди, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършване на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

По делото е установено, че с нотариален акт № 110/1. 10. 1986 г. И. Х. и Ц. Х. са дарили на сина си С. Х. процесния парцел, като са запазили за себе си правото на строеж върху втори жилищен етаж от къщата, която ще се построи в мястото. За построяване на сградата е издадено разрешение за строеж № 174 от 3.12.1986 г.

И. Х. е починал на 13. 11. 1987 г. и е оставил за наследници дъщеря си М. Х. – починала на 23. 08. 2015 г. и оставила като наследник сина си Т. М., сина си С. Х. - починал на 09. 08. 2007 г. и оставил за наследници преживяла съпруга М. Х. и синове Г., Н. и И. Х., както и съпругата си Ц. Х. – починала на 2. 11. 1994 г. и оставила за наследници децата си М. Х. и С. Х..

На 16.10.1989 г. по делбено дело № 6022/1989 г. на ПРС е одобрена съдебна спогодба, по силата на която Ц. Х. е получила в дял процесния втори етаж от жилищната сграда, без дворното място.

Със саморъчно завещание от 01.11.1989 г. Ц. Х. е завещала на внука си Н. С. вторият етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, без дворното място. Въз основа на заключенията на двете съдебнопочеркови експертизи е прието, че завещанието е написано и подписано от Ц. Х.. Съдът е приел, че завещанието е действително, както и че по своя характер представлява универсално завещателно разпореждане, тъй като завещателката не е притежавала друго имущество, освен завещаното.

Въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза е прието за установено, че сутеренният етаж на къщата е бил предназначен за складово помещение към първи и втори жилищен етаж на жилищната сграда, но фактически е преустроен да се ползва като жилищен етаж. Същият обаче не отговаря на минималните изисквания за светла височина на помещения, предвидени в закона, нито към момента на построяването му (чл. 49, ал. 1 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство, издадена на основание чл. 189 и 201, ал. 1 ЗТСУ (отм.) и чл. 96 и 218 от Правилника за неговото прилагане (отм.) - които изискват светла височина от 2,50 метра за помещения в жилища), нито към настоящия момент (чл. 72, ал. 3 от Наредба № 7 от 22 декември 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, издадена на основание чл. 13, ал. 1 и § 18, ал. 1 от заключителните разпоредби на ЗУТ - който изисква светла височина от 2,60 метра за помещения в жилища). На следващо място, както по строителните правила и норми, действали към построяването на сградата (чл. 36, ал. 3 от цитираната Наредба № 5 към ЗТСУ (отм.)), така и по строителните правила и норми, действащи към настоящия момент (чл. 40, ал. 1 от ЗУТ), всяко жилище е необходимо да има складово помещение, а такова сутеренният етаж няма. Вещото лице е констатирало също, че на процесния втори етаж от къща няма обособен склад, от което може да се заключи, че складовото помещение, предвидено и построено за сградата, е именно сутеренът - по ид. част за всеки от двата етажа. Вещото лице е посочило, че сутеренът „по проект е със складово предназначение“. Посочило е, че сутеренният етаж не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, а съставлява склад-принадлежност към жилищните надземни етажи на къщата. Затова този етаж не може да се допуска до делба като самостоятелен обект, а само като принадлежност към двата жилищни етажа. Съобразено е, че принадлежността следва главната вещ, дори да не е описана изрично в прехвърлителната сделка за главната вещ.

При тези факти въззивният съд е приел, че искът по чл. 30, ал. 1 ЗН, предявен от Т. М., като наследник на майка си М. Х. (дъщеря на завещателката Ц. Х.), срещу Н. Х. (син на сина на завещателката С. Х.), е приет за основателен. Процесното завещателно разпореждане е универсално и извършено със разпореждане с цялото имущество на завещателката, изчерпващо се с втория жилищен етаж от процесната жилищна сграда, в полза на внука й, е накърнена запазената част на дъщеря й М. Х., възлизаща на 1/3, съгласно чл. 29, ал. 1 ЗН. С оглед на изложеното е прието, че накърнената запазена част на М. Х. следва да бъде възстановена в полза на наследника й по закон Т. М. чрез намаляване на универсалното завещателно разпореждане с 1/3.

За неоснователно е намерено възражението за погасяване на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН по давност. Общият петгодишен погасителен давностен срок започва да тече от момента, в който облагодетелстваният е упражнил правата си по завещанието, а не от момента, в който наследниците са узнали за завещанието, като във всеки конкретен случай се преценява възможността наследниците, на които се противопоставя едно завещание, да научат за действията на онзи, който твърди да е започнал да се ползва от завещанието. В случая е недоказано твърдението на ответника, че правата по завещанието са упражнени през 1994 г., след смъртта на завещателката през ноември същата година. Съпругата на ответника, разпитана като свидетел за установяване на това твърдение, е заинтересована от изхода на делото, а й не изнася никакви конкретни данни за конклудентни действия по приемане на наследството по завещание. Действията на Н. Х. по обитаване на процесния имот не може да се приемат за еднозначни действия по приемане наследството на Ц. Х. по завещание, които да бъдат узнати като такива от останалите лица в кръга на законните наследници, да могат те да се защитят като упражнят правата си по чл. 30 ЗН, доколкото същият е бил и наследник по закон на баща си С. Х. и не е било ясно в какво качество ползва наследствения имот. Обявяването на завещание от облагодетелствания може да се приеме за израз на намерение да се ползва от завещанието, но в случая това е станало в хода на делото.

Относно възражението за неспазване на изискването на чл. 30, ал. 2 ЗН е прието, че цитираната норма в случая е неприложима, тъй като се иска намаляване на универсално завещателно разпореждане.

С оглед на изложеното и предвид уважаване на иска по чл. 30, ал. 1 ГПК е прието, че Т. М. е собственик по наследство на 1/3 идеална част, а наследникът по завещание Н. Х. е собственик на 2/3 ид.ч. от процесния имот – самостоятелен жилищен обект на втория етаж от двуетажната жилищна сграда, ведно с 1/2 ид.ч. от сутеренния етаж и от общите части на сградата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните групи въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд, съблюдавайки изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, да обоснове решението си, като обсъди и изложи ясни, пълни и безпротиворечиви мотиви по всички направени от страните възражения.

Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото и посочи в мотивите си кои от тях и на какво основание приема за установени и доказани.

Въпросите се поставят във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. От кой момент тече срокът на погасителната давност за предявяване на иска по чл. 30 ЗН.

Какво се приема за упражняване на правата по завещание и как следва да бъдат упражнени те, за да се приеме, че е поставено началото на погасителната давност за предявяване на претенцията за запазена част от наследството.

Въпросите се поставят във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

3.Следва ли да се приеме за универсално по своя характер завещание, с което е завещан един изрично описан самостоятелен обект, в случай, че завещателят притежава и складово помещение в същата сграда, което не е предмет на завещанието.

Може ли с частно завещание да се завещае самостоятелен обект в сграда етажна собственост, без да бъде завещано изрично и складовото помещение към него.

Към кой момент и по какви критерии се определя статутът на обект от сграда като самостоятелен обект или като принадлежност към друг обект на сградата.

Допустимо ли е съдът да формира извод за принадлежност като склад на помещение на един етаж от сграда към друг етаж от сграда само поради факта, че последният не се установява да има складово помещение.

Допустимо ли е съдът по логически път да приема дали един обект е принадлежност към друг самостоятелен обект в сграда, без тази принадлежност да е установена с доказателства по делото.

Следва ли да се приеме за принадлежност към друг обект в сграда, без тази принадлежност да е установена с доказателства по делото.

Следва ли да се приеме за принадлежност към друг обект в сграда обект от сграда, който отговаря на законовите изисквания за жилище, само поради факта, че първият обект не отговаря на изискването да има складово помещение.

Въпросите се поставят във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Изложението сдържа и позоваване на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първата група въпроси.

Същите не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, при съобразяване с правомощията си по чл. 269 ГПК и с уредбата на въззивното производство като ограничен въззив, е възприел изцяло мотивите на първоинстанционния съд от фактическа и правна страна, на основание чл. 272 ГПК, и е изложил и собствени такива. С мотивите към въззивното решение и възприетите мотиви на първоинстанционния съд са обсъдени всички установени по делото и релевантни към правния спор факти. Обосновано е подробно кои факти се приемат за установени и кои не, въз основа на кои доказателства и по какви съображения се кредитира или не дадено доказателство. Разгледани са всички доводи и възражения на страните. Изложени са подробни изводи от фактическа и правна страна и са аргументирани в достатъчна степен изводите по съществото на спора. Несъвпадението между изводите на съда и виждането на касатора не е предвидено сред основанията по чл. 280 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втората група въпроси.

По първия под въпрос, касаещ момента, от който започва течението на погасителния давностен срок за предявяване на иска по чл. 30 ЗН, е формирана обилна практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер. Правото по чл. 30 ЗН се погасява с общата петгодишна давност, която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за завещанията – от момента, в който заветникът упражни своите права по завещанието. В този смисъл са: ППВС № 7/73 г., т.3 “г”, решение № 385 от 18.04.2012г. по гр.д.№ 1538/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 25 от 09.03.2021 г. по гр.д.№ 2008/2020 г. на ВКС, І г.о., решение № 858 от 28.10.1999 г. на ВКС по гр. д. № 187/99 г., I г. о., решение № 868 от 20.07.2011 г. по гр.д.№ 1685/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 1042 от 19.12.2008 г. по гр. д. № 3599/2007 г. на ВКС, I г. о.,,, решение № 106 от 08.01.2015г. по гр.д.№ 2654/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. Липсва необходимост от промяна на така формираната практика, поради което обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Налице е и пълно съответствие между изводите на въззивния съд с така формираната практика.

Вторият подвъпрос – какво се приема за упражняване на правата по завещание и как следва да бъдат упражнени те, за да се приеме, че е поставено началото на погасителната давност за предявяване на претенцията за запазена част от наследството е фактически, а не правен. Невъзможно е на същия да се даде принципен правен отговор, тъй като е невъзможно да се обхванат всички конкретни хипотези. По всяко конкретно дело, след обсъждане на всички събрани по делото доказателства и установените с тях факти, се прави конкретна преценка дали конкретното поведение на облагодетелствания от завещанието представлява упражняване на права по завещанието. Изводът на съда, че обитаването от ответника на наследствен имот, който е притежаван от рода в продължение на десетилетия, от сина на единия от наследниците, тоест от внука на общите наследодатели, без да се манифестира в какво качество го обитава – дали като наследник по закон на баща си или като наследник по завещание от баба си, не може да се приеме за действие по упражняване на правата по саморъчното завещание, е основан на установените по делото факти и е недопустимо да се преценява обосноваността и правилността му в производството по чл. 288 ГПК.

Не са налице основанията по чл.. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по третата група въпроси.

Първият подвъпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, която приема, че когато завещаното имущество е единственото притежавано от завещателя имущество към смъртта му, то завещателното разпореждане се преценява като универсално такова. Не съответства на данните по делото, че завещателката е притежавала и складово помещение в същата сграда, представляващо самостоятелен обект на собственост. Същата е притежавала самостоятелен жилищен обект, ведно с идеална част от складовото помещение в сутеренния етаж, съставляващо принадлежност към двата самостоятелни жилищни обекта на собственост на първия и втория етаж.

Въпросът може ли предмет на разпоредителна сделка, каквото е и завещателното разпореждане, да бъде само самостоятелен жилищен обект, без принадлежащото му складово помещение също е обсъждан нееднократно в практиката на ВКС. Еднозначно се приема, че складовите помещения към жилищните обекти (избени, тавански, килери и т.н.) следват главната вещ и се прехвърлят заедно с нея, дори да не са описани изрично в разпоредителната сделка. Изводите на въззивния съд съответстват на така формираната практика.

По следващите въпроси също е формирана богата съдебна практика. За да се достигне до извод, че реална част от сграда представлява самостоятелен жилищен обект следва същата да отговаря на нормативните изисквания, действали към построяването й или към решаване на спора.

Не е вярно, че изводът на съда, според който приземният етаж не отговаря на изискванията на жилище и представлява складова площ – принадлежност към двата самостоятелни жилищни обекта на първи и втори етаж, е формиран само поради факта, че те не притежават други складови помещения. Този извод е направен след преценка на следните установени по делото факти: сутеренният етаж не притежава минимално установената в закона светла височина – нито според нормативните изисквания към построяване на сградата, нито според сега действащите нормативни; по архитектурен проект сутеренът е със „складово предназначение“ към двата жилищни обекта в сградата; не са предвидени и няма изградени други складови помещения към жилището на първия и втория етаж. Всички тези факти са установени от заключението на съдебнотехническата експертиза.

Несъответно на установените по делото факти е твърдението, съдържащо се в последния въпрос, че сутеренният етаж отговаря на законовите изисквания за жилище.

С оглед изхода на делото жалбоподателите М. Г. Х., И. С. Х., Н. С. Х. и Г. С. Х. следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касационната жалба – съделителя Т. И. М. разноските, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция, възлизащи на 920, 33 евро, с левова равностойност 2000 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,