Определение № 50358 от 05.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1922/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците П. Н. И., С. И. Б. и И. П. М. срещу решение № 151 от 21.03.2022г. по гр.д. № 941/2021г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

П. Н. И. обжалва решението, в частта, с която е потвърдено решение № 260298/26.08.2021г. по т.д. 82/2020г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, в частта, с която са отхвърлени предявените от него срещу ответника ЗД „Бул инс“ АД искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на застрахователно обезщетение в размер на сумата 20 000 лв. – частично предявен размер от пълен размер от 120 000 лв., за търпени вреди от смъртта на племенницата му Й. И., настъпила в резултат на ПТП на 04.10.2019г., и за сумата 20 000 лв. – частично предявен размер от пълен размер от 120 000 лв., за търпени вреди от смъртта на племенника му Н. И., настъпила в резултат на ПТП на 04.10.2019г.

С. И. Б. обжалва решението, в частта, с която е потвърдено решение № 260298/26.08.2021г. по т.д. 82/2020г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, в частта, с която е отхвърлен предявения от нея срещу ответника ЗД „Бул инс“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на застрахователно обезщетение в размер на сумата 20 000 лв. – частично предявен размер от пълен размер от 120 000 лв., за търпени вреди от смъртта на нейния брат Н. С., настъпила в резултат на ПТП на 04.10.2019г.

И. П. М. обжалва решението, в частта, с която е потвърдено решение № 260298/26.08.2021г. по т.д. 82/2020г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, в частта, с която е отхвърлен предявения от него срещу ответника ЗД „Бул инс“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на застрахователно обезщетение в размер на сумата 20 000 лв. – частично предявен размер от пълен размер от 120 000 лв., за търпени вреди от смъртта на неговата сестра Т. С..

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорват като несъответни на събраните по делото доказателства изводите на въззивния съд, че не е установена особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка между починалите и ищците, както и настъпили в резултат на смъртта сериозни /като интензитет и продължителност/ болки и страдания, различни от нормално възприетите в обществото. Излагат, че установената по делото връзка между ищците и техните починали роднини е била изключително силна, което се установява и от събраните по делото гласни доказателства. Сочат, че решението е постановено и при допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в немотивирано недопускане на исканата от тях психологическа експертиза, която е необходима за изясняване на фактите по делото и за постановяване на правилно съдебно решение. По тези доводи молят решението да бъде отменено в обжалваните от тях части и да бъде постановено друго, с което исковете им да бъдат уважени в пълните предявени размери.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.

2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани от въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, при постановяване на въззивното решение?

3. Кои са критериите, които съдът трябва да следва, за да прецени дали е налице трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и действително претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от загубата му?

4. При твърдение за наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и починалия и за отражение върху психиката на ищеца на загубата на неговия близък и поискана съдебно- психологическа експертиза процесуално нарушение ли е съдът да отхвърли искането без мотиви?

Допускането до касация по въпросите се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Касаторите навеждат доводи, че съдебният акт е очевидно неправилен, и молят в обжалваната му част да бъде допуснат до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация, ЗД „Бул инс“ АД, в предоставения му срок за писмен отговор не депозира такъв по касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част, за да прецени материалната легитимация на ищците П. Н. И., С. И. Б. и И. П. М. да претендират застрахователно обезщетение за търпени вреди от смъртта на техните близки, съответно племенници на първия и брат и сестра на втория и третия, се е позовал на задължителната съдебна практика по ТР 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, според която на лица, извън най-близкия родствен кръг, очертан в ППВС № 4/61г. и ППВС № 5/69г., също може да се признае качество на пострадал и право да получат обезщетения за претърпени неимуществени вреди, но само когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на съответния родственик е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Възприел е изводите на първоинстанционния съд, че за основателността на исковете следва да бъде доказана емоционална връзка, отличаваща се от обичайните по вид, интензитет и продължителност, при която да са изградени отношения, сходни и изключително приближаващи се до тези, съществуващи между най-близкия кръг лица, очертан в ППВС № 4/61г. и ППВС № 5/69г.

Съдът е счел, че от събраните по делото свидетелски показания се установява, че между П. И. и неговите племенници са били изградени близки отношения, съществувала е обич и привързаност. Й. живеела при майка си, но идвала в Ш. събота и неделя. Ищецът прекарвал много време с децата, възприемал ги като свои деца, водел ги на разходки, на състезания, возел ги с АТВ.

Приел е, че между ищцата С. Б. и нейния брат Н. С. са съществували добри отношения, контактували често, тъй като С. почти всяка седмица си идвала в Ш. и се срещала с нейните близки. Ходили заедно на почивки с брат си, заедно празнували празници от традиционния български календар, уважавали се взаимно, помагали си в отглеждането на лозето, както и финансово.

Въззивният съд е съобразил, че от събраните гласни доказателства се установява, че между ищеца И. М. и едноутробната му сестра Т. С. също са съществували добри отношения, разбирали се, уважавали се, ходили си на гости, помагали си. Ищецът изпитвал истинска братска обич към сестра си.

При така установените фактически обстоятелства въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че не е доказана изключителна емоционална връзка, отличаваща се от обичайната такава за съответния вид родствена връзка в традиционното българско семейство, която да дава основание за присъждане на обезщетение за претърпените от ищците вреди във връзка със задължителното тълкуване по ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Подчертал е, че преживените от ищците морални страдания от смъртта на техните близки /съответно племенници, брат, сестра/ са безспорно установени, но това не е достатъчно, за да се обуслови извод, че същите подлежат на обезщетяване, тъй като връзките между тях не се отличават съществено от обичайните за българската традиция - в българското семейство е традиционно и често срещано между племенници, особено в подрастваща възраст, и чичо/леля да съществуват близки отношения, привързаност, обич, прекарване на време заедно в разходки, общи занимания. Изтъкнал е, че в случая липсват конкретни обстоятелства, които да сочат на изключителност на връзката по своето съдържание, каквато се изисква от ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, каквито биха били например отглеждане на племенник от чичо поради обстоятелства, свързани с невъзможност на родителите да правят това поради смърт или болест, заминаване в чужбина, дезинтересиране; изключителна роля на чичото в отглеждането на племенниците в емоционален, битов или финансов план поради някакви други конкретни житейски обстоятелства. Изложил е, че не е налице такава изключителност и в отношенията на С. Б. със загиналия ѝ брат Н., както и на ищеца И. М. със загиналата му едноутробна сестра Т.. Отбелязал е, че установените близки отношения, морална и финансова подкрепа в случай на нужда, разбирателство и взаимопомощ, са типични проявления на родствената връзка брат - сестра според обичайните разбирания в българското семейство. Подчертал е, че не са налице конкретни данни така изградените отношения да излизат извън рамките на обичайните между този вид родственици, нито пък ищците да са преживели болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите страдания от внезапната загуба на брат / сестра.

По тези мотиви въззивният съд е приел, че предявените искове за присъждане на обезщетение от П. И. за смъртта на неговите племенници, от С. Б. за смъртта на нейния брат Н. С. и от И. М. за смъртта на неговата сестра Т. С., са неоснователни, и постановил да потвърждава първоинстанционното решение, в частта му, с която тези искове са отхвърлени.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касаторите първи въпрос не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил решаващата воля на съда по съдебното решение в обжалваната му част. Въззивният съд е приел, че по делото не се установява легитимацията на ищците да претендират присъждане на застрахователно обезщетение за търпените неимуществени вреди от смъртта на техните близки – племенници, брат и сестра, и на последното основание счел исковете за неоснователни, като не е обсъждал евентуален справедлив размер на обезщетението за търпените вреди, поради което и поставеният въпрос за критериите за определяне на справедливо обезщетение съобразно чл. 52 ЗЗД се явява неотносим към изводите на въззивния съд и по същия не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Поставеният от касаторите втори въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по него касаторите не са обосновали наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираната въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно легитимацията на ищците и подробно е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил кои факти приема за установени, кои доводи за основателни и кои за неоснователни, с което е изпълнил изискванията на процесуалния закон.

Наличието на утвърдена и актуална съдебна практика изключва приложното поле и на допълнително сочения селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По третия, поставен от касаторите въпрос, е налице задължителна съдебна практика по цитираните от въззивния съд Постановление № 4/25.05.1961г. на Пленума на ВС, Постановление № 5/24.11.1969г. на Пленума на ВС, Постановление № 2/30.11.1984г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по т. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, нито същата се нуждае от осъвременяване или промяна, предвид на което и касация не следва да бъде допускана по този въпрос на заявените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. При преценка материалната легитимация на ищците да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техните близки – племенници, брат и сестра, съдът е взел предвид възприетите в задължителната съдебна практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил правни съображения, съответни на приетото с цитираните тълкувателни актове, а правилността на преценката му във връзка с приетите за установени факти касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Касационно обжалване не следва да бъде допускано и по поставения от касаторите четвърти въпрос, доколкото последният не съответства на осъществената от съда дейност и в този смисъл не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил изводите на въззивния съд. Произнасянето както на първоинстанционния съд, така и на въззивния съд по заявеното с исковата молба и поддържано с въззивната жалба искане за събиране на съдебно – психологическа експертиза е изрично и ясно мотивирано от съдилищата, противно на фактическото твърдение на касаторите по некоректно поставения процесуален въпрос.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторите са аргументирали искането си с доводи, повтарящи оплакванията им за неправилност на решението в обжалваната част.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът. Не прави искане за присъждане на такива, поради което и разноски няма да бъдат присъждани с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение