Определение № 401 от 09.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 365/2020 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. А. М. и М. В. М., чрез адвокат Т. В., срещу въззивно решение № 420 от 06.11.2019 г. по в.гр.д.№ 549/2019 г. на Окръжен съд - Хасково, с което (в резултат от потвърждаването на решение № 253 от 01.07.2019 г. по гр.д.№ 917/2018 г. на Районен съд – Свиленград) е признато за установено по отношение на М. А. М. и М. В. М., че В. Д. Ч. притежава 6/36 ид.ч., Р. А. М. притежава 3/36 ид.ч., М. Г. В. притежава 3/36 ид.ч., В. Г. К. притежава 3/36 ид.ч., Г. П. К. притежава 3/36 ид.ч., Е. П. К. притежава 3/36 ид.ч., С. Н.М. притежава 2/36 ид.ч., Г. В. М. притежава 2/36 ид.ч. и Д. В. М. - К. притежава 2/36 ид.ч. от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ УПИ * в кв. * по плана на [населено място], общ. С., обл. Х., одобрен със Заповед № 441 от 30.07.1966 г., с площ от 1 280 кв.м., ведно с построената в имота жилищна сграда, при граници: улица, УПИ *, УПИ *, УПИ * и УПИ *, *, който имот по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ. С., обл. Х., одобрени със Заповед № РД-18-106 от 13.12.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, представлява Поземлен имот с идентификатор *, с адрес: [населено място], [улица], с площ 1 288 кв.м., ведно с построената в поземления имот Сграда с идентификатор ** със застроена площ 73 кв.м., на 1 етаж, като М. А. М. и М. В. М. са осъдени да предадат на В. Д. Ч., Р. А. М., К. А. М., М. Г. В., В. Г. К., Г. П. К., Е. П. К., С. Н. М., Г. В. М. и Д. В. М. - К., владението на основание чл. 108 ЗС.

В касационната жалба се твърди неправилност на решението, поради допуснати нарушения на процесуалноправни норми и на материалния закон.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат искане касационно обжалване да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1) Следва ли съдът да основе решението си върху всички събрани по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, като изложи съображения кои обстоятелства приема за установени по делото и въз основа на кои доказателства, както и кои гласни доказателства кредитира или не кредитира, и защо ?;

2) Задължен ли е въззивният съд при препращане към мотивите на първоинстанционното решение, съгласно чл. 272 от ГПК, да изложи и свои собствени мотиви по съществените за изхода на спора доводи и възражения, направени във въззивната жалба ?;

3. Ако първоинстанционният съд не е обсъдил всички наведени доводи и възражения във въззивната жалба и във въззивната жалба се съдържа оплакване в този смисъл, длъжен ли е въззивният съд да обсъди тези доводи и възражения, независимо от препращането към мотивите на районния съд ?;

4. При наличие на свидетелски показания, даващи противоречиви показания относно едни и същи факти, длъжен ли е съдът да ги преценява с оглед на тяхната обективност, непосредственост и съвкупно с целия доказателствен материал, като мотивира защо дава вяра на едни или други свидетели ?;

5. Извършените от трето лице действия да възпрепятства достъпа на наследници до наследствен имот чрез изгонване на пуснати от тях наематели, да огради и заключи входната врата към имота, да изорава свободното дворно място всяка стопанска година и да го засажда с различни земеделски култури, да инициира нотариално производство, в което да се снабди с документ за собственост на имота на основание давностно владение, представляват ли действия, показващи намерение за своене на имота, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика ? и

6. Действията на собственика на един имот, представляващ обработваемо дворно място и построена къща, по настаняване на наематели в къщата, инцидентно и за кратки периоди от време, може ли да се окачестви като владение върху целия имот, непозволяващо на трето лице да придобие собствеността върху него на основание давностно владение, респ. прекъсва ли установено от третото лице владение върху незастроеното дворно място ?.

Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с ППВС № 1/1953 г., Решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 23 от 07.06.2012 г. по гр.д.№ 2669/2016 г. на ВКС, ІV г.о., относно втория въпрос – разрешаването му в противоречие с Решение № 271 от 08.02.2017 г. по гр.д.№ 1368/2016 г. на ВКС, І г.о., Решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609/2014 г. на ВКС, ІV г.о., относно третия и четвъртия въпрос – разрешаването им в противоречие с Решение № 123 от 28.05.2014 г. по гр.д.№ 7750/2013 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о., относно петия и шестия въпрос – разрешаването им в противоречие с Решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4539/2015 г. на ВКС, І г.о, Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, І г.о. и Постановление № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д.№ 9/74 г. на Пленума на ВС.

Ответниците по касационната жалба, в депозиран отговор, изразяват становище, че въззивното решение е правилно и липсват основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Въззивният съд е приел, че пред първата инстанция са събрани всички необходими доказателства за изясняване на повдигнатия спор по чл. 108 ЗС между страните, съобразно изискуемия от закона начин, като първоинстанционният съд ги е ценил съобразно изискванията на закона и е постановил адекватни на него изводи и последици. Прието е, че показанията на всички свидетели по делото са преценени от първата инстанция съобразно точния им смисъл, като правилно за достоверни са възприети тези на А., М. и С.. Изложеното от тях е непротиворечиво, еднопосочно, същите не са заинтересувани от изхода на спора. Следва да се има предвид и че показанията на тези лица не са в противоречие с останалите събрани по делото доказателства. Правилно са ценени и обстоятелствата, изложени от другата група свидетели Г., Д. и Д., като опосредени и неясни. Въззивният съд е направил извод, че събрания доказателствен материал пред първата инстанция извежда категорично и несъмнено, че ищците са съсобственици на процесните имоти съобразно приетите от съда и заявени в иска квоти. Правилно е прието и че ответниците са трети лица на собствеността и нямат никакви основания да претендират подобни права или че имат право на някаква фактическа власт върху спорните недвижимости. Ищците са упражнявали категорично, несъмнено и явно владение в продължение на повече от десет години върху процесните терен и сграда. Тяхното владение несъмнено е присъединено към това на наследодателя им Г. М. В., починал през 1975 г., който безспорно е владял процесните недвижимости преди смъртта си за период над десет години. Неговото владение е осъществено след поставянето на ограда в общия някога имот на С. и В. В., които го разделили между синовете си Г. В. и А. В.. Последният е наследодател на ответника М. М.. За изключително продължителен период от време двамата братя, респ. техните наследници, са придобили собствеността на съответните поделени части от общия някога поземлен имот на общите наследодатели С. и В. В., като тези права са били ясно определени и от построената ограда. Същевременно по отношение на ищците ответниците не са осъществили насрещно доказване, че са придобили вече имота им по силата на придобивна давност или по какъвто и да е друг способ. Наченки на фактическа власт има едва от 2012 г., която обаче към момента на предявяване на исковата молба не е могла да осъществи хипотезата на придобивната давност, тъй като не е изтекъл необходимият десетгодишен срок на спокойно, явно и категорично владение, което в случая да е демонстрирано на ищците и да е отнело тяхното. Ето защо и установеното в констативния нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение № 196, том II, рег. № 2060, нот.д.№ 250/2016 г. по описа на нотариус с рег.№ 354, вписан в Служба по вписванията - гр. Свиленград с вх. рег. № 2190 от 12.05.2016 г., Акт № 132, том 7, дело № 638/2016 г. в полза на М. М. и съпругата му М. М. не отговаря на действителните отношения на собственост между страните, поради което и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК актът е отменен. Констатациите по същия не обвързват исковия процес по настоящото дело. Тъй като ищците са провели пълно и главно доказване, че са носители на заявеното право на собственост върху спорните имоти, правилно РС - Свиленград е уважил заявената претенция по чл. 108 ЗС.

По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

Поставените от касаторите въпроси в изложението към касационната жалба за задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и всички относими към спора доказателства и за съдържанието на мотивите към въззивното решение не обективират основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В подкрепа на искането си касаторите поддържат, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в цитираните по-горе актове, съгласно които мотивите към въззивното решение следва да отразяват самостоятелната решаваща дейност на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора; разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението да се произнесе по предмета на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивна проверка. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, а е процедирал в съответствие с нея – същият не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, възприемайки съдържащите се в тях фактически и правни изводи, а след преценка на релевантните за спора факти и относимите към тях доказателства е направил свои собствени изводи по съществото на спора и по основателността на иска по чл. 108 ЗС. Поради това не може да се приеме тезата на касатора, че произнасянето на въззивната инстанция се изчерпва с формално препращане към мотивите на първоинстанционния съд, без обсъждане на фактите и доказателствата по делото и на поддържаните от страните доводи и възражения, относими към спорното право. Съобразяването на практиката на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос, поставен в изложението, касаещ начина, по който съдът е длъжен да процедира при установени противоречия между свидетелските показания и необходимостта от излагане на мотиви защо се дава вяра на едни или други свидетели. По този въпрос е налице практика на ВКС, включително цитираната от касатора (решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 52 от 07.06.2017 г. по гр.д.№ 3463/2016 г. на ВКС, І г.о., решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр.д.№ 3897/2015 г. на ВКС, І г.о.), според която съдът дължи обсъждане на всички доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, като мотивира кои кредитира; съдът не може да основе изводите си на произволно избрани доказателства; при преценка на свидетелските показания съдът първо установява дали е налице противоречие в показанията и ги съпоставя с останалите доказателства по спора, като излага съображения налице ли са основания за недаване вяра на показания и защо; когато по отделен факт свидетелските показания се разминават, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил, без да оцени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите и да съхрани впечатленията си, както и да ги изложи добросъвестно пред съда; съдът следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. В настоящия случай съдът лаконично, но ясно, е посочил защо кредитира показанията на свидетелите С. С., Т. М. и П. А., а не кредитира показанията на останалите свидетели Й. Г., Д. Д. и М. Д., като неясни и опосредени (заявяващи опосредени знания за релевантните факти). Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос кореспондира с практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос.

По отношение на петия и шестия въпрос от изложението към касационната жалба не е осъществена нито общата, нито допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Петият въпрос, поставен от касатора, е насочен към изясняване на вида и характера на действията, представляващи действия по осъществяване на владение, като елемент от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Съгласно трайно установената в тази връзка практика, владелческите действия трябва да съдържат всички признаци на владението - фактическата власт трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта. Безспорно е също така, че тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Преценката за наличието на намерение за своене се извършва с оглед конкретните действия, в които то се е изразило, като осъществяването на елементите от фактическия състав на придобивната давност е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай (решение № 8 от 23.01.2012 г. по гр.д.№ 138/11 г. на ВКС, I г.о., решение № 484 от 4.02.2013 г. по гр.д.№ 740/11 г. на ВКС, I г.о.).

В случая, поставеният от касатора въпрос е обоснован с тезата на касатора, че въззивният съд е извършил неправилно интерпретиране и неправилно тълкуване на писмените и гласни доказателства, което е довело до неправилния извод, че ответникът не е установил самостоятелно давностно владение върху имота през 2005 г., и че наченки на фактическа власт върху имота от страна на ответника има едва от 2012 г. Посочената обосновка изразява несъгласието на касатора с направените от въззивния съд фактически изводи, като доводите му в тази връзка представляват касационно оплакване за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не поставяне на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Преценката на въззивния съд, че ответникът не е установил елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, обусловена от анализа на конкретните факти и доказателства по делото, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК и не може да бъде обсъждана в това производство. Липсва противоречие на въззивното решение и с практиката на ВКС по посочените от касатора Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4539/2015 г. на ВКС, І г.о., доколкото същите са постановени при различна фактическа обстановка. С Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, I г.о. е разгледан правния въпрос дали е явно и несъмнително владението, което се изразява в извършване на административни действия по промяна на статута на имота, издаване на скица или виза за проектиране, без тези действия да са противопоставени на действителните собственици и допустимо ли е присъединяване на владение, което не е явно и открито, като даденият отговор няма отношение към фактите, установени по настоящия спор, поради което отсъства допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираното решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4539/2015 г. на ВКС, І г.о., е възприето, че установената в чл. 69 ЗС презумпция задължава съдът да приеме, че щом е доказано упражняването на фактическа власт върху вещ, за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт (намерението тя да се държи като своя), който не се нуждае от доказване, освен ако презумпцията не бъде оборена. Презумпцията ползва владелеца дори в отношенията му с лицето, което е притежавало право на собственост към началния момент на давностния срок и възлага на последния доказателствената тежест да установи, че е налице основание за упражняване на фактическата власт, т.е. че вещта е била държана за другиго. В случай че се установи наличието на такова основание, упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение. Горното разрешение не намира приложение в настоящата хипотеза, тъй като в нея не е установено упражняване на фактическа власт от ответника върху имота в твърдяния от него период. Шестият поставен от касатора въпрос също не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване - изводът на въззивния съд е за недоказано от ответника владение на имота, поради което поставеният въпрос, свързан с прекъсване на владение, е неотносим, не е обсъждан от въззивния съд и не е от значение за изхода по конкретното дело.

С оглед настоящото произнасяне и произнасяйки се по заявеното с отговора на касационната жалба искане, ВКС намира, че касаторите следва да заплатят на ответниците по касация разноските за защитата им пред ВКС, т.е. сумата 900 лв. - договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат съобразно ДПЗС от 20.01.2020 г. (л. 45).

При така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение