Определение № 767 от 16.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1564/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДИНАТСТРОЙ“ ООД, ЕИК:[ЕИК] против въззивно решение № 284 от 22.05.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 171 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 138 от 27.10.2023 г., постановено от Окръжен съд – Благоевград по т.д. № 239 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД касаторът е осъден да заплати на Българско национално радио /БНР/ сумата 198 255.76 лв. като получена на отпаднало основание - извършено авансово плащане по развален договор № 92-47/27.11.2019 г., със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че в случая ищецът БНР е в забава относно задължението за заплащане на цената по договора и е неизправна страна по същия, а съдът неправилно не е кредитирал направеното от касатора възражение за неизпълнен договор, целящо постигането като материалноправна последица освобождаването на касатора от последиците на собствената му забава и разваляне на договора поради неизпълнение на насрещното задължение. Излага се, че въззивният съд погрешно е възприел фактите относно осъществените процесуални действия на страните, неправилно е приложил разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД относно тълкуването на клаузите на процесния договор, неправилно е формирал извод, че възражение за неизпълнен договор поради неизпълнение на насрещно задължение може да бъде направено само преди настъпването на последиците от изявлението за разваляне на договора. Поддържа се необоснованост на въззивното решение, поради неправилност на заключението на въззивния съд, че договорът между страните е развален и че това е станало чрез изпращане на нотариална покана, получена от касатора на 04.01.2021 г., както и на извода на съда, че насрещната страна по договора е изправна. Твърди се и че въззивният съд не е разгледал и обсъдил направените от касатора възражения, не е обсъдил доказателствения материал по делото в съвкупност, а голословно, в нарушение на процесуалния закон е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и отхвърлянето на предявените срещу касатора искове в цялост, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и по ал. 2, предл. 3 от ГПК. Във връзка с поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се поставят въпросите: 1) „Може ли неизправна страна по двустранен договор да се ползва от потестативно право на разваляне на договора?“ 2) „Незаплащане на уговорената цена по договора поставя ли лицето в забава?“ 3) „Какви са предпоставките за прекратяване/разваляне на двустранния договор при неизпълнение на последния от страна на лицето, упражняващо потестативното право да развали договора?“ 4) „При издадена фактура за дължима сума и частично плащане по нея освобождава ли длъжника от плащането на остатъка по фактурата? Представлява ли частичното плащане на фактура неизпълнение на договора?“ 5) „Когато длъжник не е изплатил изцяло издадена фактура по договор необходимо ли е кредиторът отново да му отправи покана за плащане или вече е налице неизпълнение на договора?“ По отношение на същите въпроси се твърди, че процесното решение е постановено в противоречие със следните съдебни актове: решение № 203 от 30.01.2012 г. на ВКС по т.д. № 116/2011 г., II т.о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова, определение № 210 от 25.03.2015 г. на ВКС по т.д. № 2401/2014 г., I т.о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова, решение № 63 от 21.06.2013 г. на ВКС по т.д. № 1133/2011 г., I т.о., ТК, докладчик съдията Емил Марков, решение № 277 от 2.03.2000 г. на ВКС по гр.д. № 1350/1999 г., докладчик Любка Илиева, решение № 75 от 1.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 3723/2013 г., II т.о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова, решение № 231 от 25.03.2010 г. на ВКС по т.д. № 226/2009 г., II т.о., ТК, докладчик съдията Мария Славчева 6) „Договореностите, постигнати с подписване на двустранен договор имат ли сила на закон между страните? Следва ли страните да спазят уговорките между тях както са регламентирани в договора?“ 7) „При предвидени в договора основания за прекратяване и за разваляне на последния, които са идентични, но в единия случай е налице изискване за предоставяне на срок, а в другия не, следва ли съдът да отчете точната воля на страните обективирана в договора?“ 8) „При предвидени в договора допълнителни основания за заплащане на уговорената по договора цена при сбъдването на определени условия следва ли съдът да се съобрази с волята на страните?“ По същите въпроси постановеното решение според касатора е в противоречие с константната съдебна практика, обективирана в решение № 60181 от 4.06.2021 г. на ВКС по гр.д. № 4365/2019 г., IV г.о., ГК, докладчик съдията Зоя Атанасова, решение № 133 от 21.06.2019 г. на ВКС по гр.д. № 2918/2018 г., III г.о., ГК, докладчик съдията Майя Русева, решение № 1 от 24.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 777/2010 г., I г.о., ГК, докладчик председателят Бранислава Павлова, решение № 50117 от 26.07.2023 г. на ВКС по т.д. № 876/2021 г., II т.о., ТК, докладчик председателят Костадинка Недкова и др., решение № 42/11.05.2015 г. по т д. № 1357/2013 г. по т.д. № 1357/2013 г. на ВКС, I т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК По отношение на следващите материалноправни и процесуалноправни въпроси се твърди, че са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото, както и че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховия касационен съд, което е довело до постановяване на непълно, необосновано и очевидно неправилно съдебно решение: 9) „Възражението за неизпълнен договор по чл. 90 от ЗЗД, може да се упражни единствено с цел осъждане на страните за изпълнение и/или възможността за отказ от изпълнение на насрещно задължение? Може ли с възражението за неизпълнен договор да се цели само освобождаване от последиците на собствената забава на длъжника и разваляне на договора поради неизпълнение на насрещното задължение?“ 10) „Възражение за неизпълнен договор по чл. 90, ал. 1 ЗЗД възможно ли е да се предяви с отговора на исковата претенция или същото следва задължително да е извършено изрично извънсъдебно?“ 11) „Правната квалификация на възраженията на ответника трябва ли да бъде посочена в отговора или последната се определя от съда на база наведените обстоятелства?“ 12) „При направено възражение за неизпълнен договор, довело до неизпълнение на насрещното задължение следва ли съдът да квалифицира това обстоятелство като възражение по чл. 90, ал. 1 от ЗЗД?“ 13) „Има ли преклузивен срок за упражняване на възражението за неизпълнен договор по чл. 90, ал. 1 от ЗЗД? Възможно ли е възражение за неизпълнен договор да бъде направено от длъжника след изявление за разваляне на договора, направено от кредитор, който е в неизпълнение?“ По тези въпроси се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с определение № 1223 от 23.05.2023 г. на ВКС по гр.д. № 4223/2022 г., III г.о., ГК, докладчик съдията Джулиана Петкова, решение № 171 от 13.03.2006 г. на ВКС по т.д. № 732/2005 г., ТК, II т.о., докладчик съдията Лидия Иванова и др. 14) „Длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, както и да изложи мотиви във връзка с тях и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба възражения и доводи?“ По същия се твърди противоречие с определение № 50120 от 6.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 3413/2022 г., III г.о., ГК, докладчик председателят Илияна Папазова, решение № 50168 от 9.12.2022 г. на ВКС по т.д. № 1983/2021 г., II т.о., ТК, докладчик съдията Николай Марков, решение № 280 от 22.01.2020 г. на ВКС по гр.д. № 1509/2018 г., IV г.о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева и решение № 145 от 7.01.2019 г. на ВКС по гр.д. № 811/2018 г., II г.о., ГК, докладчик председателят Пламен Стоев. По отношение заявената очевидна неправилност се поддържа, че възприемайки, че възражението за неизпълнен договор по чл. 19 /явно се има предвид чл. 90 – бел. на докладчика в касационната инстанция/ от ЗЗД може да се упражни единствено извънсъдебно, преди насрещната страна да е направила изявление за разваляне на договора, както и анализирайки задължението за плащане на плоскостта на договореностите между страните, без да е налице непредвидено обстоятелство - спиране на изпълнението, и без да кредитира клаузите на договора при наличието на това обстоятелство, въззивният съд е постановил съдебен акт, който е очевидно неправилен. Сочи се, че освен в другите, очертани в практиката случаи, очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, съответно - с достигането до тези погрешни изводи въззивния съд не е провел логически и опитни правила в доказването, които съдът прилага при установяване на релевантните факти, а е допуснал очевидна неправилност на съдебния акт, изразяваща се в явна необоснованост и грубо нарушение на правилата на правната логика. Цитира се в изложения смисъл определение № 266 от 23.06.2022 г. на ВКС по ч.т.д. № 1816/2021 г., II т.о., ТК, докладчик съдията Анна Баева. Касаторът счита, че в случая без да е необходим задълбочен анализ от страна на касационния съд и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, може да бъде установено, че в решението на стр. 8 въззивният съд е анализирал приложението на чл. 90 ЗЗД изцяло в противоречие с целта на закона и съдебната практика. Наред с това, незачитайки постигнатите договорености между страните е отнесъл изводите си във връзка с плащането на цената по договора в контекста на основните клаузи за плащане, а не на клаузите на договора, касаещи плащане при наличие на спиране на изпълнението. Поддържа се, че всички тези изводи на въззивния съд са израз на грубо нарушение на правилата на формалната логика, а липсата на разглеждане и произнасяне по голяма част от наведените доводи във въззивната жалба по отношение представените доказателства, възражения и доводи на страни (подробно обсъдени в касационната жалба) несъмнено е от съществено значение за решаващия извод на съда, тъй като необсъждането на тези оплаквания, които са толкова съществени за формирането на правилна преценка от страна на съда по наведения правен спор, е довело до постановяване на едно очевидно неправилно съдебно решение, в какъвто смисъл и в допълнение се цитира и определение № 370 от 27.06.2018 г. по гр.д. №350/2018 г. на BKC, II ГО. Ответникът по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че: По делото е представен договор за обществена поръчка № 92-47/27.11.2019 г., с който възложителят Българско национално радио е възложил, а изпълнителят „Динатстрой“ ООД е приел да извърши СМР - авариен ремонт на сградата на БНР за Лентохранилище - Боровец, при спазване на техническата спецификация, техническото и ценово предложение на изпълнителя, съставляващи приложения № 1 - 3 от договора. Според чл. 2, ал. 1 срокът за изпълнение е 21 календарни дни и тече от датата на получаване от изпълнителя на писмено уведомление от възложителя /възлагателно писмо/ за започване на строително-ремонтните дейности, като срокът включва извършването на всички СМР, вкл. предаването и приемането им по реда, определен в договора. Според чл. 2, ал. 3 срокът спира да тече при спиране на строителството по обективни причини, за които изпълнителят няма вина, за което писмено се уведомява възложителя, като срокът за изпълнение се подновява при отпадане на причините за спиране чрез писмено уведомление до възложителя. Предвидено е и че сроковете могат да бъдат удължени и с броя на взаимно установените с двустранен протокол дни с неблагоприятни климатични условия за изпълнение на съответните видове строителни работи /чл. 2, ал. 6/, както и при спиране на строителството вследствие на непреодолима сила /чл. 2, ал. 7/. Според чл. 8, ал. 1 за извършване на СМР възложителят е длъжен да осигури достъп до мястото, на което ще се извършва строителството. Според чл. 14, ал. 1 общата цена за изпълнение е в размер на 269 092,94 лв. без ДДС или 322 911,53 лв. с ДДС, от които: 1) 152 482,40 лв. с ДДС - за извършване на авариен ремонт на сградата за Лентохранилище - Боровец, и 2) 170 429,12 лв. с ДДС - за извършване на авариен ремонт на сградата за Лентохранилище - Боровец - блок А. В чл. 14, ал. 5 е предвиден следния ред за плащане: 1) авансово плащане в размер на 50 % от общата стойност - в срок до 30 дни след датата на получаване на възлагателно писмо от възложителя, считано от датата на представяне на фактура от изпълнителя; 2) окончателно плащане в размер на 50 % от общата стойност - в срок до 30 дни след приключване и приемане на работата, удостоверена в окончателен двустранен приемо-предавателен протокол. Предвидено е, че при спиране на строителството по обективни причини, за които изпълнителят няма вина, водещо до невъзможност за изпълнение на предмета на договора в рамките на 21 дни, възложителят заплаща останалите 50 % от общата стойност в срок до 30 дни след представяне на фактура от изпълнителя. В чл. 21 са уговорени възможностите за прекратяване действието на договора, включително с едностранно изявление на възложителя за развалянето му при неизпълнение на задълженията от изпълнителя. Според чл. 27, ал. 1 във всички случаи на прекратяване на договора и независимо от причините за това изпълнителят дължи възстановяване на платените му авансово суми по договора при следните условия, и както следва: 1) в пълен размер - когато няма извършени и/или приети работи по договора, и 2) в размера, представляващ разликата между стойността на действително извършените и приети работи по договора и стойността на извършеното авансово плащане, когато то е в по-висок размер. Според чл. 27, ал. 2 възстановяването на авансовите суми се дължи от изпълнителя незабавно на датата, следваща датата на прекратяване на договора по банковата сметка на възложителя. Съдът сочи, че за авансовото плащане от 50 % в размер на 161 455,76 лв. с ДДС е издадена от ответника фактура № [ЕГН]/2.12.2019 г., която е посочено, че плащането следва да бъде по посочена банкова сметка. Плащането е извършено от ищеца на 9.12.2019 г. - видно от представеното платежно нареждане. На 2.12.2019 г. страните са подписали протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строеж относно процесните СМР по договора. На 10.12.2019 г. страните са подписали акт за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството. В същия е посочено, че спирането се налага поради лошите метеорологични условия и невъзможна направа на СМР, като е констатирано, че към този момент няма изпълнени СМР и няма доставени материали и инвентар. Ответникът е издал фактура № [ЕГН]/12.12.2019 г. за сумата 161 455,76 лв. с ДДС с описано основание - второ авансово плащане в размер на оставащите 50 % по договор № 92-47/27.11.2019 г. съгласно чл. 14, ал. 5, т. 3. Част от тази сума в размер на 36 800 лв. е била платена от ищеца с платежно нареждане от 27.12.2019 г. Със заповед № 71-135/14.03.2020 г. на Генералния директор на БНР и във връзка с решението от 13.03.2020 г. на Народното събрание за обявяване на извънредно положение е забранен достъпът до Лентохранилище „Боровец“ на външни лица и на служители от системата на БНР, които нямат пряко отношение към неговата дейност за периода 14.03.2020 - 29.03.2020 г. Впоследствие и с последващи заповеди забраната е продължавана последователно до 31.05.2021 г. С писмо с вх. № 10-291/15.05.2020 г. ответникът е уведомил ищеца, че след подобряване на атмосферните условия неколкократно се свързал с негови представители с цел предприемане на действия по съставяне на акт обр. 11 за възобновяване/продължаване на строителството, което до момента не е станало. Заявена е готовност за продължаване на СМР по процесния договор и е отправена покана в удобно за ищеца време да посетят обекта и да съставят акт обр. 11. Не е спорно, че в същия смисъл е било и писмото с вх. № 10-324/9.06.2020 г. на ответника. С писмо с изх. № 10-324-1/15.06.2020 г. ищецът е отговорил на писмото с вх. № 10-324/9.06.2020 г. на ответника. Посочено е, че във връзка с обявената извънредна епидемична обстановка с РМС № 325/14.05.2020 г. е издадена заповед на генералния директор на БНР, с която е забранен достъпът до Лентохранилище „Боровец“ на външни лица, които нямат отношение към неговата дейност, поради което изпълнителят ще бъде допълнително информиран относно започването на строителните работи. Посочено е, че по отношение на изтичащите срокове на гаранцията за изпълнение и на гаранцията за авансово плащане, се изразява съгласие да бъдат удължени с 6 месеца. С нотариална покана с рег. № 3370/2.11.2020 г., връчена на 6.11.2020 г., ищецът е заявил, че на 25.09.2020 г. е била проведена среща между представители на двете страни, на което управителят на ответното дружество е поел ангажимент да изготви и изпрати график за изпълнение на дейностите по процесния договор, но до момента такъв не бил получен. Поискано е във връзка с предстоящия зимен сезон и риска от поява на условия, които да попречат на изпълнението на договорените дейности, в двудневен срок от получаване на поканата представители на ответника да се явят в обект Лентохранилище „Боровец“ за съставяне на двустранен протокол за възобновяване на ремонтните дейности и предаване на строителната площадка. Посочено е, че при неявяване в този срок ищецът ще счита, че от деня, следващ изтичането на срока, ще започнат да текат всички произтичащи от договора срокове, вкл. срокът за изпълнение на договора по чл. 2, ал. 1, от който до момента са изтекли 8 дни и остават 13 дни. Посочено е, че лицето, което ще подпише протокола от страна на ищеца е Г. Р. - управител на лентохранилището. В отговор с писмо с вх. № 1712/10.11.2020 г. ответникът е заявил, че многократно е настоявал за възобновяване на строителните работи през летния период на 2020 г., на което ищецът е отказвал поради извънредната епидемична обстановка. Посочил е, че към датата на получаване на нотариалната покана /9.11.2020 г./ не е отменена извънредната епидемична обстановка, а напротив - през последната една седмица се наблюдава повече от 100 % на новорегистрираните случаи на COVID-19, поради което оставала неясна причината за отмяна на заповедта на Генералния директор на БНР, забраняваща достъпа до лентохранилището. Заявено е, че не може да бъде осигурен представител за подписване на двустранен протокол за възобновяване на строителните дейности, тъй като поради наличие на положителен PCR тест от 6.11.2020 г. на служител на дружеството, целият офис е поставен под карантина, поради което е обективно невъзможно да изпратят представител за подписване на акт обр. 11 преди края на м. 11.2020 г. Заявена е готовност да изпращане на представител веднага след отпадане на пречките за това, но е посочено, че поради настъпващият зимен сезон извършването на част от СМР е абсолютно невъзможно. Поради това ответникът ще изпълни тази част от договора, изпълнението на която е възможно при зимни условия, а останалите дейности ще бъдат извършени през пролетта на 2021 г. при достигане на среднодневните температури, даващи възможност за правилно технологично изпълнение на СМР, осигуряващо тяхната експлоатация във възможно най-дългия срок и позволяващи извършването на работа от служителите при здравословни и безопасни условия на труд. С нотариална покана с рег. № 3814/8.12.2020 г., връчена на 4.01.2021 г., ищецът е заявил, че по отношение на процесните СМР не намират приложение актовете по Наредба № 3/31.07.2003 г., а според чл. 2, ал. 3 от процесния договор срокът за изпълнение на възложените дейности спира да тече при спиране на строителството по обективни причини, за което изпълнителят следва да уведоми възложителя, като срокът за изпълнение продължава да тече при отпадане на причините за спирането, отново чрез писмено уведомление до възложителя, като в договора не е уговорено спирането/подновяването на дейностите да се установява със съставянето на актовете по посочената наредба. Посочено е, че предвид липсата на писмено уведомяване от ответника за наличието на обективни причини за спиране на изпълнението на СМР, дружеството е в неизпълнение на задълженията си по договора. Заявено е, че на основание чл. 21, ал. 4 от договора, възложителят разваля същия от датата на получаване на поканата, поради неизпълнение на възложените СМР в срока по чл. 2, ал. 1, изтекъл на 23.11.2020 г. Поискано е възстановяване в 2-седмичен срок на авансово заплатените от ищеца суми. в размер на 198 255,76 лв., заедно с неустойка в размер на 20 % от общата цена на договора. В първоинстанционното производство са разпитани свидетелите Г. Р. и К. П.. Р. заявява, че работи при ищеца като управител на лентохранилище „Боровец“. През 2020 г. по време на пандемията Ковид-19 неколкократно били издавани заповеди за затваряне на лентохранилището и за забрана на достъпа на външни лица. Свидетелят знаел за сключения договор между ищеца и ответното дружество, като знаел и за подписания протокол за откриване на строителна площадка, но не знаел дали е подписван документ на спиране на строителството. Свидетелят бил уведомяван от централата на БНР в [населено място], когато се е налагало представители на ответното дружество да посещават лентохранилищено. Такива представители били идвали само за да замерват и да оглеждат, за последно - през 2022 г., но не са започвали работа. Свидетелят П. заявява, че преди години работил като технически ръководител в ответното дружество, като бил запознат с процесния договор, сключен с БНР. Няколко пъти е ходил до обекта в Боровец с други работници, за да замерват и да направят предварителна подготовка за дейностите по договора, които по необясними за него причини не се започнали. От изпълнителя били доставени на обекта и материали за планираните СМР. През есента на 2020 г. свидетелят отишъл заедно с работници на обекта и имал готовност да подпише акт обр. 11 за възобновяване на строителството и да се започне работа. Тогава никой от страна на ищеца не се явил, а на обекта имало само човек по поддръжката и чистачи. Още два пъти ходили на обекта, а един път чакал на бензиностанция в [населено място] да се яви представител на ищеца за подписване на акт 11, но такъв не се явил. Според свидетеля имало пълна готовност да се започне работа и работници били ангажирани, но не знае защо това не се случило. Обектът се ръководел от домакина Р., който трябвало да подпише акт 11, но това не станало. Според съда не е спорно, а и от представения препис от искова молба с вх. № 14573/16.06.2021 г. е видно, че ответникът „Динатстрой“ ООД е предявил срещу ищеца БНР иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на задължението по чл. 8 от процесния договор от 27.11.2019 г. - за осигуряване на достъп до мястото, на което ще се извършва строителството, и обезпечаване на подписването на акт обр. 11 за възобновяване на строителството. По исковата молба е образувано гр.д. № 34445/2021 г. на Софийския районен съд, 54 състав. По същото е постановено решение от 25.01.2024 г., с което искът е отхвърлен, като е прието, че договорът е надлежно развален с нотариалната покана, връчена на 4.01.2021 г. Решението на СРС е потвърдено с решение от 18.12.2024 г. по в.гр.д. № 5011/2024 г. на СГС, II-Г състав, което е влязло в сила - видно от писмо с вх. № 10411/15.04.2025 г. на СГС. При така приетото за установено от фактическа страна въззивният съд е приел от правна страна по предмета на въззивното производство - единствено уваженият иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на сумата 198 255,76 лв., като дадена на отпаднало основание /разваления процесен договор между страните/, следното: Посочено е, че спорният въпрос между страните е дали в полза на ищеца е възникнало право на разваляне на договора. По същия въпрос въззивният съд е изложил, че в изявлението за разваляне по нотариалната покана с рег. № 3814/8.12.2020 г., връчена на ответника на 04.01.2021 г., ищецът се е позовал на пълното неизпълнение на възложените СМР. От своя страна ответникът е оспорил да има вина за това пълно неизпълнение, изтъквайки че: 1) ищецът не му е предоставил достъп до обекта, и 2) ищецът е в забава относно изпълнението на част от задължението по чл. 14, ал. 5, т. 3 от договора - да заплати втората част от възнаграждението в размер на 50 %, за което ответникът издал фактура № [ЕГН]/12.12.2019 г., от която ищецът заплатил част от сумата - 36 800 лв., а разликата от 124 655,76 лв. не била платена. Според въззивния състав от двете, така изтъкнати обстоятелства, само първото принципно попада в обхвата на чл. 95 ЗЗД и може да се квалифицира като недадено от кредитора съдействие. Няма такъв характер второто обстоятелство - неплащането на част от второто плащане от възнаграждението по чл. 14, ал. 5, т. 3 от договора. От една страна, самите страни не са придали подобно значение в договора не само на това второ плащане, а въобще на плащането на възнаграждението. Това е видно от съпоставката на уговорения в чл. 2, ал. 1 срок за изпълнение на възложите СМР /21 дни от възлагателното писмо/ спрямо уговорените в чл. 14 срокове за плащане на възнаграждението /30 дни от възлагателното писмо за първото авансово плащане/. От така уговорените срокове за изпълнение на СМР и за плащане е видно, че в общия случай изпълнението на СМР следва да приключи преди настъпване на падежа дори на първото авансово плащане, което означава, че по волята на страните самото плащане на възнаграждението /в която и да е негова част/, не съставлява условие за изпълнение на СМР. Същевременно, самото неплащане не представлява обективна пречка за изпълнението на възложените СМР, т.е. такава, която обективно да възпрепятства изпълнителя да изпълни. Ето защо неплащането в пълен размер на частта от възнаграждението по чл. 14, ал. 5, т. 3 не може да се квалифицира като недадено от кредитора съдействие по смисъла на чл. 95 ЗЗД. От друга страна, според въззивния съд, неизпълнението на задължение от кредитора може да бъде основание за длъжника да откаже да изпълни своето задължение, докато кредиторът не изпълни своето, ако и двете задължения са изискуеми - чл. 90, ал. 1 ЗЗД. Възражението за неизпълнен договор също съставлява потестативно право /правоотлагащо/ и то също се упражнява чрез изявление до насрещната страна, в което длъжникът следва да се позове на неизпълненото от кредитора задължение - в противен случай кредиторът няма да знае защо длъжникът не изпълнява. В случая според съда обаче, нито се твърди, нито се доказва, че преди или след връчване на нотариалната покана ответникът е отправил подобно изявление до ищеца, т.е. той не е упражнил това дилаторно материалноправно възражение преди настъпването на последиците на изявлението за разваляне. След настъпване на последиците на развалянето не е възможно да се упражни правото по чл. 90, ал. 1 ЗЗД. Според съда от представената по делото кореспонденция между страните е видно, че преди настоящия процес ответникът не е поставял въпрос пред ищеца и не е отправял претенция за неизплатена част от възнаграждението. Съдът отбелязва и това, че и самият ищец е имал основание за упражняване на правото по чл. 90, ал. 2 ЗЗД, доколкото при пълната липса на изпълнение на възложените СМР от ответника, несъмнено е налице опасност по смисъла на чл. 90, ал. 2 ЗЗД, даваща право на ищеца да не плати пълния размер от частта от възнаграждението по чл. 14, ал. 5, т. 3 от договора. Въззивният състав излага, че второто, изтъкнато от ответника обстоятелство е, че ищецът не му е предоставил достъп до обекта, което безспорно е в обхвата на нужното съдействие по чл. 95 ЗЗД, без което ответникът не би могъл да изпълни задължението си. Според съда това възражение е релевантно за възникване на правото на разваляне на договора, тъй като ако достъп до обекта не е бил осигурен от ищеца, то и ответникът не би могъл да изпълни договора, но това неизпълнение би се дължало на причини, за които ответникът не отговаря. Задължението на ищеца за осигуряване на ответника на достъп до обекта е предвидено в чл. 8 от договора, което е едновременно и право на ответника. Наличието на подобно твърдяно неизпълнено задължение на ищеца обаче, според въззивния състав, не може да се проверява в настоящото производство, тъй като е било пряк предмет на предявен от изпълнителя срещу възложителя иск за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. С влязло в сила решение от 25.01.2024 г. гр.д. № 34445/2021 г. на СРС, потвърдено с решение от 18.12.2024 г. по в.гр.д. № 5011/2024 г. на СГС, този иск е отхвърлен, с което със СПН е отречено съществуването на неизпълнено от възложителя задължение по чл. 8 от договора. Според въззивния състав така установеното обвързва страните по делото, съобразно чл. 298, ал. 1 ГПК и е задължително за съда по настоящото дело съгласно чл. 297 ГПК, който е длъжен да го зачете. Посочено е в мотивите към въззивното решение, че противно на доводите на ответника, съдът по настоящото дело не може да преразглежда влязлото в сила решение, нито да преразглежда правилността на мотивите му. Въззивният състав е посочил по-натам, че дори и да се приеме обратното виждане относно действието на влязлото в сила съдебно решение, то не намира възражението за основателно и по същество. Според съда от проследената по-горе хронология на действията на страните се установява, че действително до м. 09.2020 г. възложителят не е допускал изпълнителя до процесния обект, мотивирано от последователно обявените извънредно положение и извънредна епидемична обстановка в страната. Впоследствие, на 25.09.2020 г. е била проведена среща между представители на двете страни, на което ответното дружество е поело ангажимент да изготви и изпрати график за изпълнение на дейностите по процесния договор. След неизпълнението на този ангажимент с нотариална покана с рег. № 3370/2.11.2020 г., връчена на 6.11.2020 г., ищецът е поискал в двудневен срок от получаване на поканата представители на ответника да се явят в процесния обект за съставяне на двустранен протокол за възобновяване на ремонтните дейности и предаване на строителната площадка. Съдът е приел, че с това ищецът е изразил готовност да допусне ответника до обекта и по този начин е направил изключение за представителите на ответника относно издадените от ръководството на БНР заповеди за ограничаване на достъпа до обекта на външни лица. Въззивният съд сочи, че самият ответник признава, че не се е явил в посочения 2-дневен срок - видно и от отговора с писмо с вх. № 1712/10.11.2020 г. За въззивния състав заявената в това писмо пречка /поради наличие на положителен PCR тест от 6.11.2020 г. на служител на дружеството, целият офис бил поставен под карантина, поради което било обективно невъзможност да изпратят представител в този срок/, не е доказана по никакъв начин по делото. Според съда не се установява и, че след 6.11.2020 г. ответникът е бил възпрепятстван да започне СМР на обекта по някакъв начин. Подобни обстоятелства не се установяват и от показанията на свидетеля на ответника К. П. - от същите не става ясно за кой период се изнасят данни и не може да се направи извод, че касае периода след връчване на нотариалната покана от 6.11.2020 г. Отделно, свидетелят не установява пречки за започване на реалното изпълнение на СМР на обекта - изтъкнатото неподписване на акт обр. 11 за възобновяване на дейностите след спиране съдът не е приел за реална пречка. От значение е единствено дали някой е попречил на служителите на ответника да започнат работа на обекта, което не се твърди в свидетелските показания. Същевременно, показанията се опровергават в една част от показанията на свидетеля Г. Р.. Ето защо и като се отчете и факта, че свидетелят П. е бивш служител на ответника /т.е. лице по чл. 172 ГПК/, изводът на въззивния състав е, че неговите показания не са достатъчни за доказване на тезата на ответника - че ищецът не му е предоставил достъп до обекта, доколкото същата не се подкрепя от други доказателства относно периода след 6.11.2020 г. При това положение, според съда, не се установява ищецът да не е дал нужното съдействие на ответника за изпълнението на възложените СМР, т.е. не е налице забава на кредитора. Други оневиняващи ответника причини за липсата на изпълнение на СМР не се установяват. Ето защо в полза на ищеца е породено правото да развали договора, което той надлежно е упражнил с нотариалната покана с рег. № 3814/8.12.2020 г., връчена на 4.01.2021 г. на ответника. Според съда вярно е, че с тази покана ищецът не е предоставил срок за изпълнение, което означава, че тя поражда действие с изтичането на подходящия според обстоятелствата срок за изпълнение. Не се установява нито в продължение на този срок, нито към момента на произнасянето на въззивния състав, ответникът да е предприел действия по изпълнение на възложените с договора дейности. Поради това договорът е бил надлежно развален, като развалянето има обратно действие /чл. 88, ал. 1 ЗЗД/, доколкото договорът не е с продължително или периодично изпълнение - такъв е налице само ако и двете насрещни престации имат такъв характер, което не се отнася до паричната престация на ищеца. С развалянето на договора отпада основанието за дължимост на заплатените от ищеца суми по договора, поради което и на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД ответникът дължи тяхното връщане, което прави предявения иск изцяло основателен. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, касаторът излага твърдения, които са относими към правилността на въззивното решение /срв. чл. 281, т. 3 от ГПК/, но не са годни да обосноват очевидна негова неправилност с белезите, описани непосредствено по-горе, каквито белези, при прочит на обжалваното съдебно решение и в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не намира да са видни от неговото действително съдържание – диспозитив и мотиви. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не са налице и заявените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. За да бъде въобще преценявано наличието на същите, по делото касаторът следва да формулира въпрос или въпроси, съставляващи годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., главното съдържание на които задължителни за съдилищата разрешения е възпроизведено по-горе в настоящите мотиви и в случая въпросите от първи до тринадесети, поставени от касатора, не съставляват такова основание. Критикуваните от касатора изводи на въззивния съд, относими към правото на БНР да развали процесния договор, съответно - отричащи основаните на неизпълнение от страна на БНР, на негови задължения по договора, възражения на касатора срещу възникването и упражняването му, са само евентуални – в случай, че се отрече обвързващата страните и съда в настоящото производство, сила /включително сила на пресъдено нещо/, на постановеното между същите страни и влязло в сила решение № 1425 от 25.01.2024 г. по гр.д. № 20211110134445 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, 54 с-в. Главните мотиви на въззивния съд, за да приеме, че договорът между страните е развален едностранно от ищеца в настоящото производство – извънсъдебно, поради виновно неизпълнение от страна на ответника – изпълнител по договора, и още към 04.01.2021 г., са основани на задължителните за страните и за съда, сила на пресъдено нещо и обвързваща съда сила, на влязлото в сила решение между същите страни по предходното, приключило съдебно производство между тях, и това е ясно видно от мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение. /Както се посочи, въззивният съд е изтъкнал, че наличието на неизпълнено задължение на ищеца, не може да се проверява в настоящото производство, тъй като е било пряк предмет на предявен от изпълнителя срещу възложителя иск за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, който иск с влязло в сила решение от 25.01.2024 г. гр.д. № 34445/2021 г. на СРС, потвърдено с решение от 18.12.2024 г. по в.гр.д. № 5011/2024 г. на СГС, е отхвърлен, с което със СПН е отречено съществуването на неизпълнено от възложителя задължение по чл. 8 от договора. Останалите мотиви на съда в изложената насока са само евентуални - дори и да се приеме обратното виждане относно действието на влязлото в сила съдебно решение, при което съдът е посочил защо в случая намира възраженията на ответника за неоснователни и по същество./ При така изложеното посочените, поставени от касатора въпроси, не се явяват обуславящи за изхода на делото във въззивната инстанция, както това императивно изискват чл. 280, ал. 1 от ГПК и задължителните за съдилищата разяснения на точния смисъл на същата разпоредба, дадени в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., съответно – същите не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният четиринадесети въпрос е правен и принципно годен да послужи като годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице обаче поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика на касационната инстанция. Според постоянното, застъпено в практиката становище, от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. При постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13.07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр., но не само, определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. Видно е от посоченото, че изискванията към съда в изложената насока не следва да се абсолютизират, особено по дела, отличаващи се с голяма фактическа и/или правна сложност. Тези задължения на съда следва да са изпълнени в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите/отричащите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите на съда по съществото на спора, и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Видно е от само частично възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд, че в същите в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право степен, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства. При изложеното, както относимите към въпроса оплаквания на касатора в жалбата му, така и обосноваващите ги твърдения в изложението на основания за касационно обжалване, разкриват всъщност несъгласието на касатора с формираните и изложени от въззивния съд, негови изводи по съществото на спора, преценката относно правилността на които обаче е извън възможния предмет на настоящото производство по проверка само наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение