Определение № 3469 от 10.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1557/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Б. А. срещу въззивно решение № 34/09.01.2023 по възз.гр.д. №1879/2022 на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 116/19.05.2022 по гр.д № 440/2021 на Врачанския окръжен съд, с което е отхвърлен искът на жалбоподателя с правно основание чл.439 ГПК, че не дължи на К. Г. Б. сумата 608 761.96 лева – главница, законна лихва и такси по ЗЧСИ по издаден по н.о.х.д. изпълнителен лист. Ответникът по касационната жалба К. Г. Б. не е подала писмен отговор на касационната жалба. Жалбата е допустима, подадена е в срок от страна по делото срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. Въззивният съд е приел от правна страна следното: Спорът е за това дали ищецът дължи на ответницата сумите по изпълнително дело поради изтекла погасителна давност по чл.117, ал.2 ЗЗД за периода от последното изпълнително действие на 01.06.2017 до 01.09.2021, когато ищецът е получил съобщение за образуване на ново изпълнително дело. Като се е позовал на приетото с т.10 ТР 2/2013 на ОСГТК на ВКС и на разпоредбите на чл.116, б.“в“ ЗЗД и чл.117,ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че последното изпълнително действие спрямо длъжника е извършено на 01.07.2016 за налагане на запор върху възнаграждението му, което съставлява насочване на изпълнението върху определен имуществен обект на длъжника. Съгласно чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредно положение (ЗМДВИП) за срока от 13.03.2020 до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправни субекти. Съгласно чл.13 от ПЗР към ЗИД от Закона за здравето, сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон. Следователно от 13.03.2020 до 20.05.2020 включително погасителната давност е бил спряна по силата на закона. Разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗМДВИП, на която се позовава жалбоподателят Т. Б. А., съдържа забрана, която не обхваща задълженията за вреди от непозволено увреждане, какъвто е разглежданият случай. Тази разпоредба няма отношение към спирането на давностните срокове, а дава допълнителни права на посочените кредитори за налагане на посочените мерки. В подобен смисъл е определение № 15/29.01.2021 по ч.гр.д. № 4042 /2021 на I г.о. на ВКС, с което се приема, че предвидената в чл.5, ал.4 ЗМДВИП възможност за извършване на неотложни нотариални производства представлява допълнителна възможност за правните субекти да получат допълнително съдействие, но няма отношение към приложение на чл.3, т.2 от закона и настъпването на предвидените в тази норма правни последици, свързани със спиране течението на сроковете. Въз основа на изложеното въззивният съд е приел, че от последното изпълнително действие по първото изпълнително дело (01.07.2016) до 26.08.2021, когато е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника по второто изпълнително дело, след приспадане на времето, в което давностният срок е спрял да тече на основание чл.3, т.2 ЗМДВИП, срокът на петгодишната давност по чл.117, ал.2 ЗЗД за вземането на ответницата не е изтекъл. Следователно исковата претенция по чл.117, ал.2 ЗЗД е неоснователна. В касационната жалба на Т. Б. А. се съдържа довод, че по аргумент от чл.5, ал.2 от ЗМДВИП по отношение на жалбоподателя не е спирал да тече давностен срок за периода от 13.03.2020 до 20.05.2020 съгласно чл.3, т.2 ЗМДВИП, тъй като ответницата е от тази група кредитори, по отношение на които през това време е имало разрешени способи за събиране на тяхното вземане. Т.е. по отношение на тази група кредитори не е приложим принципът: срещу онзи, който не може да действа, давност не тече. Следователно следва да се приеме, че срещу който може да действа, давност тече. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Жалбоподателят извежда следните правни въпроси: Как следва да се тълкува и прилага разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗМДВИП, обявено с решение на НС от 13.03.2020 и за преодоляване на последиците относно спирането на давностните срокове в изпълнителното производство за вземане за издръжка, непозволено увреждане и трудово възнаграждение? Разпоредбата на чл.3, ал.2 ЗМДВИП, обявено с решение на НС от 13.03.2020 и за преодоляване на последиците относно спирането на давностния срок е приложима само за такива (срокове), които изтичат по време на извънредното положение, или следва да се зачита действието и след отмяна на извънредното положение при изчисляване на срокове по чл.72 ЗЗД? Жалбоподателят твърди, че въпросите имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, т.к. е необходимо тълкуване на законен мораториум при извънредно положение, което е възникнало непредвидимо за гражданите и засяга основни права и задължения и последиците му имат значение за развитието на правото. Въпросите са за това дали правилото на чл.5, ал.2 от ЗМДВИП изключва приложението на правилото на чл.3, т.2 от ЗМДВИП по отношение на задължения, произтичащи от непозволено увреждане, дали за тези задължения спират или не спират да текат давностните срокове. Въпросите са обусловили изводите на въззивния съд. Настоящият съдебен състав намира, че двете посочени разпоредби не са непълни, неясни, нито противоречиви и не се нуждаят от тълкуване. Предвидената в чл.5, ал.2 от ЗМДВИП възможност за извършване на запори и описи на движими вещи и недвижими имоти, собственост на физически лица, за задължения за вреди от непозволено увреждане, няма отношение към приложението на чл.3, т.2 от закона и настъпването на предвидените в тази норма правни последици, свързани със спиране течението на давностните срокове. Настоящият съдебен състав приема, че ако законодателят е искал да изключи спирането на давността за задължения за вреди от непозволено увреждане, е щял да го посочи изрично. Към това може да се добави, че по отношение на въпроса за това дали предвидените в чл.5 от закона възможности изключват приложението на чл.3, т.2 от закона има и съдебна практика на ВКС, установена с посоченото от въззивния съд определение, което е постановено в производство по чл.274, ал.3, т.2 ГПК – № 15/29.01.2021 по ч.гр.д. № 4042 /2021 на I г.о. на ВКС. Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не са осъществени основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът не претендира разноски и не е доказала да е направила такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът