Определение № 60446 от 01.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 1516/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3 и чл.274, ал.2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ЕЪР ЛАЗУР – ДЖЕНЕРАЛ АВИЕЙШЪН” ЕООД, представлявано от адв. Н. А. Г. в качеството му на синдик на дружеството, срещу определение № 1094 от 20.04.2021г. по в.т.д. № 364/21г. на Софийски апелативен съд, 14 граждански състав, с което е потвърдено определение от 16.11.2020г. по т.д. № 76/2019г. на СГС, VI-10 състав в частта, с която е върната исковата му молба по предявения против „Уникредит Лизинг” ЕАД иск за връщане на сумата 7 984 059,18 щатски долара – лизингови вноски за периода 01.02.2014г. – 01.05.2018г. на отпаднало основание – развален договор за финансов лизинг 86200 от 30.10.2008г. и е оставена без разглеждане подадената от дружеството частна жалба срещу първоинстанционното определение в частта, с която е оставено без уважение искането му да се приемат за съвместно разглеждане инциденти установителни искове за прогласяване на нищожост на договори.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила. Излага подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че е предявена нередовна искова молба, като твърди, че исковете се основават на усложено облигационно правоотношение, а дадените от първоинстанционния съд указания за отраняване на нередовности са противоречиви, неточни и объркани, което не е обсъдено от въззивната инстанция. Поддържа, че от изложените в исковата молба и в уточнителната молба твърдения е ясно, че е предвен иск за присъждане на сума по неправомерно развален договор, чиято квалификация следва да бъде дадена от съда, т.е. на отпаднало основание, и при условията на евентуалност – иск с правно основание чл.59 ЗЗД – неоснователно разместване на блага. Счита, че в условията на евентуалност е предявен и инцидентен установителен иск, от допустимостта на който не могат да се извеждат основания за нередовност на исковата молба по главните искове. Поддържа, че изложените във въззивното определение материалноправни съображения касаят основателността на исковете, а не тяхната допустимост. В изложението си по чл.284, ал.1, т.3 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Редовна ли е исковата молба, в обстоятелствената част на която са въведени твърдения относно всички правопораждащи факти и на която обстоятелствената част съответства на направеното искане в петитума ѝ, без ищецът да е определил правната квалификация на спорното материално право?

2. Може ли за редовността на исковата молба да се съди от материалноправни съображения за нейната основателност?

3. Може ли да се изведе извод за нередовност на исковата молба при дадени неточни, неверни и противоречиви указания от страна на съда при условията на чл.127, ал.1, т.4 и 5 ГПК и по чл.130 ГПК?

4. Допустим ли е инцидентен установителен иск, предявен при условията на алтернативност, за нищожност на правното основание – договор, от който се претендират преведени суми на отпаднато основание, когато при условията на алтернативност е поискано признаване на тяхната дължимост и въз основа на неправилно развален договор?

Сочи практиката на ВКС, обективирана в решение № 18 от 19.02.2014г. по гр.д. № 3359/2013г. на ВКС, ГК, IIIг.о., определение № 29 от 03.05.1999г. по ч.гр.д. № 34/99г. на ВКС, II г.о., решение № 49 от 02.07.2019г. по т.д. № 775/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 334 от 24.04.2019г. по гр.д. № 281/2019г. на ВКС, ТК, III г.о., решение № 19 от 30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 127 от 10.01.2018г. по гр.д. № 679/2017г. на ВКС, ГК, II г.о.

Ответникът „Уникредит Лизинг” ЕАД оспорва частната касационна жалба. Излага съображения за правилност на извода на въззивния съд за неотстранена нередовност на исковата молба, като поддържа, че първоинстанционният съд е положил значителни усилия за изясняване предмета на спора, за да изпълни задължението си за изготвяне на доклад по делото, а ищецът е навел едновременно противоречащи си помежду си фактически твърдения и не е изпълнил указанията на съда за отстраняване на тези противоречия. Сочи, че противно на твърденията на частния жалбоподател, към датата на предявяване на допълнителната искова молба не са били предявени съединени осъдителни искове, като и двете суми се претендират като платени на отпаднало основание поради разваляне на договора за лизинг, а с допълнителната искова молба е заявено от ищеца единствено изменение на основанието на иска му за сумата 7 984 059,18 щ.д., която вече е претендирана като сума, с която ответникът се бил неоснователно обогатил за сметка на ищеца в резултат на изброените в ДИМ факти, както и е навел фактически твърдения, които не просто си противоречат, а се и изключват взаимно. Поддържа, че е необосновано оплакването на ищеца за изложени от въззивния съд материалноправни съображения, касаещи основателността на предявения иск, без посочване конкретно кои мотиви касае направеното оплакване. Излага и съображения за законосъобразност на извода на въззивния съд за недопустимост на предявения иск, какъвто е и изводът на първоинстанционния съд. Прави възражение за недопустимост на частната жалба срещу въззивното определение в частта, в която е оставена без разглеждане частната жалба на ищеца.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 и чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

С обжалваното определение въззивният съд е приел, че правилно при наличието на противоречиви фактически твърдения първоинстанционният съд е дал указания да се пояснят всички изложени правопораждащи факти относно обедняването на ищеца и обогатяването на ответника и връзката между тях при поддържани в исковата молба доводи за наличието на неоспорени и влезли в сила заповеди за незабавно изпълнение. Посочил е, че наведените от ищеца твърдения, че е лишен неправомерно от ползването на лизинговата вещ за посочения период 01.02.2014г. – 01.05.2018г., навеждат на претенция за обезщетение за вреди от твърдяно неизпълнение на договорни задължения от страна на ответника, което влиза в противоречие със заявените вече обстоятелства за връщане на исковата сума на отпаднало основание, поради разваляне на договора за лизинг от страна на ответника на 17.01.2014г. – факт, който се твърди за безспорен между страните. Констатирал е, че в следващите пояснения в допълнителната искова молба ищецът вече твърди, че имущественото разместване е породено от правоотношение по договор за лизинг между страните от 30.10.2008г., който ответното дружество е развалило с едностранно волеизявление от 17.01.2014г., което влиза в противоречие с твърденията му, че договорът за лизинг е нищожен. Поради това е достигнал до извод, че при тези противоречиви твърдения не става ясно на какво основание се претендира връщане на исковата сума и в какво се изразява неоснователното разместване на имуществени блага, щом се твърдят вземания на ответника, произтичащи от влезли в сила заповеди за незабавно изпълнение, които не са били оспорени в сроковете по чл.414 ГПК.

Въззивният съд е споделил и извода на въззивния съд за недопустимост на иска, тъй като с наведените твърдения всъщност ищецът оспорва дължимостта на вземания – предмет на влезли в сила заповеди за изпълнение, по които е длъжник, и че тези възражения се основават на факти, настъпили преди тяхното издаване и поради това са преклудирани. Възприел е съображенията за недопустимост на исковете поради предвидения специален ред по чл.414 ГПК и пропускане на сроковете, в които да се релевират възражения против заповедта за изпълнение и съответно за преклудиране на тези възражения, основаващи се на настъпили до този момент факти. Намерил е за правилен и извода, че с твърдения на ищеца относно обедняването му, от една страна, се оспорват вземанията на ответника – предмет на влезли в сила заповеди за изпълнение, а от друга, и вземането на солидарния длъжник /който не е страна в процеса/, платил на новия кредитор „КТБ“ АД и предявил регресно вземане към ищеца в производството по несъстоятелност за общия дълг, което синдикът на ищеца е приел. Приел е, че изследването на вътрешните отношения между солидарните длъжници и каква част от вземането на „Петрол Холдинг“ АД е следвало да бъде приета от синдика на ищеца е следвало да стане в производството по несъстоятелност или евентуално по реда на чл.694 ТЗ, поради което е счел за неоснователни доводите в частната жалба, че ищецът не е разполагал с друг ред за защита и поради това искът по чл.59 ЗЗД бил допустим.

Въззивният съд е намерил за недопустима частната жалба срещу първоинстанционното определение в частта, в която не е допуснат до разглеждане инцидентен устанивителен иск относно съществуването или несъществуването на правоотношение, породено от договор за лизинг, като се е позовал на задължителното разрешение в т.7а от ТР № 1 от 09.12.2012г. на ОСГТК на ВКС, според което отказът на първоинстанционния съд да приеме за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск не подлежи на обжалване. Добавил е, че частният жалбоподател няма и правен интерес да атакува определението в тази му част, щом твърди, че такъв иск не е предявен.

По частната касационна жалба срещу въззивното определение в частта, в която е потвърдено определение от 16.11.2020г. по т.д. № 76/2019г. на СГС, VI-10 състав в частта, с която е върната исковата молба по предявения против „Уникредит Лизинг” ЕАД иск за връщане на сумата 7 984 059,18 щатски долара – лизингови вноски за периода 01.02.2014г. – 01.05.2018г. на отпаднало основание – развален договор за финансов лизинг 86200 от 30.10.2008г.:

Частната жалба в тази част има характера на частна касационна жалба и подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в посочената част.

Първите три процесуалноправни въпроса са формулирани във връзка с мотивите на въззивния съд относно редовността на исковата молба и правилността на дадените от първоинстанционния съд указания. Тези въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изводът за неотстранени нередовности на исковата молба не е единствено обуславящ изхода на делото. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за наличие на неостранена нередовност на исковата молба поради заявени противоречиви твърдения, от които не става ясно на какво основание се претендира връщане на исковата сума и в какво се изразява неоснователното разместване на имуществени блага. Наред с това, съдът е възприел и преценката на първоистанционния съд за недопустимост на предявения иск поради предвидения специален ред по чл.414 ГПК и пропускане на сроковете, в които да се релевират възражения против заповедта за изпълнение и съответно за преклудиране на тези възражения, основаващи се на настъпили до този момент факти, като е изложил и съображения, че изследването на вътрешните отношения между солидарните длъжници и каква част от вземането на „Петрол Холдинг“ АД е следвало да бъде приета от синдика на ищеца е следвало да стане в производството по несъстоятелност или евентуално по реда на чл.694 ТЗ. Във връзка с тези мотиви на въззивния съд, самостоятелно обуславящи недопустимостта на предявените искове, частният жалбоподател не е формулирал правни въпроси. Поради това, доколкото поставените в изложението въпроси се отнасят до мотиви на въззивния съд, които не се явяват единствено обуславящи изхода на делото, не е налице общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол. По частната жалба срещу въззивното определение в частта, в която е оставена без разглеждане частната въззивна жалба срещу първоинстанционното определение, с което е оставено без уважение искане за приемане на инцидентен установителен иск:

Частната жалба в тази част подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 вр. ал.1, т.1 ГПК, поради което произнасянето по нея не е обусловено от обосноваване на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед на това не следва да се обсъжда дали е налице основание за допускане на касационен контрол по формулирания в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК четвърти процесуалноправен въпрос, отнасящ се до допустимостта на предявен отрицателен установителен иск. От друга страна, така формулираният въпрос се явява и неотносим, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по допустимостта на предявен инцидентен установителен иск, а единствено по обжалваемостта на определението, с което такъв иск не е приет за разглеждане.

Обжалваното въззивно определение в посочената част е правилно. Изводът на въззивния съд за необжалваемост на определение, с което първоинстанционният съд е отказал за приеме за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск, е съобразен със задължителната практика, обективирана в т.7а на ТР № 1 от 9 декември 2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според която това определение не е от категорията на визираните в чл.274, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не прегражда правото на страната да установи спорното правоотношение в отделен процес.

Предвид изложеното обжалваното определение в частта, в която е оставена без разглеждане частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение искането за приемане за разглеждане на инцидентен установителен иск, следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение