Определение № 50401 от 28.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1124/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ, ЕИК:[ЕИК], срещу решение № 442 от 04. 03. 2022 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Г въззивен състав по в.гр.д. № 10135 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е отменено решение № 20086672 от 05. 04. 2021 г., постановено от Софийски районен съд, 125 състав по гр. д. № 45029 по описа на съда за 2020 г., поправено с решение по същото дело № 20107902 от 28. 04. 2021 г. в частта му, в която е признато за установено по иска, предявен от Б. Н. С. срещу касатора, че договор за потребителски кредит PLUS - 11397873/26. 08. 2015 г. е нищожен поради противоречие с добрите нрави, и вместо това е признато за установено по предявения от Л. П. Янерлиева, ЕГН: [ЕГН], конституирана на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалата в хода на производството по делото Б. Н. С., иск срещу касатора, че договор за потребителски кредит PLUS - 11397873/26. 08. 2015 г. е нищожен поради противоречие със закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за очевидна неправилност и необоснованост на въззивното решение. Твърди се, че в хода на първоинстанционното производство СРС е допуснал и назначил поисканата от ищеца съдебно-счетоводна експертиза; Един от двата въпроса поставени конкретно на назначеното вещо лице е следният: „2. Какъв е реално приложения годишен процент на разходите към момента на сключване на договора, как е формиран, какво е включено в него/изчислен ли е съгласно чл. 19, ал. 2 от ЗПК и идентичен ли е с посочения в договора?“; Отговорът на вещото лице на посочения въпрос, констатиран в изготвеното от него заключение е: „Приложения ГПР по кредита е идентичен с посочения в договора ГПР, в размер на 16.41%. ГПР включва всички разходи и такси по обслужване на кредита на годишна база: - Застраховка; Такса ангажимент.“; Така изготвеното заключение на вещото лице не е оспорено от нито една от страните и впоследствие е прието по делото от СРС, като никъде в решението на същия съдът не е констатирал, че няма да се съобрази с него; В обжалваното от решение на СГС, на стр. 8, абзац 3 съдът е посочил, че заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което приложения ГПР по кредита е идентичен с посочения в договора ГПР -16.41 % не следва да се кредитира, тъй като същото не е обосновано и не кореспондира с останалите доказателства по делото, от които е видно, че таксата ангажимент и застрахователната премия, с които също се оскъпява кредита, не са включени в ГПР; Този си правен извод обаче съдът не подкрепя с никакви мотиви; От така изложеното в този абзац не става и ясно кои са тези останали доказателства, с които заключението на вещото лице си противоречи, при условие, че единствените такива по делото са самият договор за потребителски кредит и прилежащите му документи, който именно вещото лице е изследвал, анализирал и дори цитирал в заключението си; В тази връзка, остава неясно защо смята съдът, че изследваните от него такса ангажимент и застрахователна премия не влизат в ГПР, въпреки, че вещото лице изрично е изследвало и установило, че те влизат; Също така няма данни в обжалваното решение какво в такъв случай съдът счита и кредитира конкретно, като параметри на ГПР в размер на 16,41 %. Касаторът счита обжалваното решение за очевидно неправилно и необосновано и поради още една причина - ГПР в размер на 16.41 % е величина, която законът допуска да се изчислява в %; Таксата ангажимент в размер на 245.00 лв. и застрахователната премия в размер на 1881.61 лв. са величини, чийто размер видно е посочен в абсолютна стойност; Т.е. тези три компонента няма как математически да бъдат събрани, за да се получи изобщо какъвто и да е сбор; Оттук още по-неясен, неправилен, необоснован и нелогичен остава извода на съда, как този неясен сбор, който съдът очевидно не е изчислил в конкретна стойност е станал по-голям от 50 %; Изобразено математически този правен извод на съда би изглеждал по този начин: 16.41% + 245.00 лв. + 1881.61 лв. =Х > 50 %; Каква е стойността на “X” обаче от така съставеното уравнение от съда не става ясно от постановеното от него съдебно решение. По изложените съображения се иска отмяната на обжалваното въззивно решение, като очевидно неправилно и необосновано. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди необоснованост и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се сочи, че решението е необосновано поради това, че в същото съдът е посочил, че заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което приложения ГПР по кредита е идентичен с посочения в договора ГПР -16.41 % не следва да се кредитира, тъй като същото не е обосновано и не кореспондира с останалите доказателства по делото, от които е видно, че таксата ангажимент и застрахователната премия, с които също се оскъпява кредита, не са включени в ГПР, не е подкрепен от съда с никакви мотиви; От така изложеното от съда не става и ясно кои са тези останали доказателства, с които заключението на вещото лице си противоречи, при условие, че единствените такива по делото са самият договор за потребителски кредит и прилежащите му документи, който именно вещото лице е изследвал, анализирал и дори цитирал в заключението си. Касаторът намира въззивното решение и за очевидно неправилно, тъй като съдът е преценил, че приложеният по Договор за потребителски кредит с номер PLUS- 11397873 годишен процент на разходите надвишава максимално допустимия размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като е извършил следната математическа операция: 16.41% (ГПР)+245.00 лв. (такса ангажимент)+1881.61 лв. (застрахователна премия) =Х > 50 % (чл. 19, ал. 4). Според касатора първо очевидно съдът неправилно е събрал % с две абсолютни математически стойности, чийто резултат не може въобще да бъде извършен; И второ установил е, че един неясен и невъзможен резултат е по-голям от 50 %. По изложените съображения се иска допускането на касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, претендира адвокатски хонорар за защита пред касационната инстанция. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд е изложил в относимата към оплакванията във въззивната жалба част от мотивите си към обжалваното решение, че безспорни обстоятелства по делото са: Че на 26. 08. 2015 г. е сключен договор за потребителски паричен кредит за сумата от 7000 лв.; че отпусната сума по кредита е усвоена от кредитополучателя, като при усвояването на кредита кредиторът е удържал сумата от 362,39 лв. във връзка с договор PLUS - 10841634, както и такса ангажимент в размер на 245 лв.; че преведената на кредитополучателя сума по процесния договор е в размер на 6392,61 лв., както и че кредитополучателят е изплатил на кредитодателя по процесния договор сумата от 11046,24 лв.; Спорните въпроси по делото са свързани с това дали процесният договор за потребителски кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави; По отношение на основанието за нищожност на процесния договор за потребителски кредит поради накърняване на добрите нрави в исковата молба са въведени следните твърдения - че сумата, която е била предоставена по процесния договор на кредитополучателя и тази, която е следвало да върне, са на значителна различна стойност, без да е ясно как е формирана сумата, която следва да върне, като по този начин принципът на справедливост е бил нарушен и са накърнени добрите нрави, като са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответното дружество; че непредоставянето на кредитополучателя на стандартен европейски формуляр съгласно чл. 5, ал. 2 ЗПК представлява и накърняване на добрите нрави, тъй като създава предпоставки за сключване на неизгоден договор във вреда на потребителя, както и че удържането на сумата от 362,39 лв. от чистата стойност на кредита, получена от ищцата, във връзка с договор № PLUS - 10841634, също води до накърняване на добрите нрави, тъй като такъв договор не е бил сключван от ищцата и не е ясно на какво основание й е удържана сумата. Въззивният съд е изложил, че принципът на диспозитивното начало очертава както вида и обема на търсената защита, така и пределите на правораздавателната власт на съда - арг. от чл. 2 във вр. с чл. 6, ал. 2 ГПК; Въпреки това, съдът дължи служебна проверка за валидността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави, тъй като се касае за императивни материалноправни норми; Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение N 1/13 г. по тълк. дело № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; В случаите, когато е налице изрична императивна правна норма, която да регламентира дадено правоотношение, съдът следва да се извърши преценка дали е нарушена съответната правна норма, а не - добрите нрави, които представляват неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост, са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях; Ето защо, съдът не нарушава диспозитивното начало в гражданския процес, ако приеме, че посочено от ищеца основание за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави, следва да се квалифицира като основание за нищожност на договора поради противоречие със закона; В случая, твърдението на ищцата, че сумата, която е получила по процесния договор за потребителски кредит, и сумата, която следва да върне по него, са на значителна различна стойност, и по този начин са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответното дружество, по същество представлява твърдение, че ГПР по процесния договор е формиран в противоречие с императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК; Императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, е в сила от 23. 07. 2014 г. и е приложима по отношение на процесния договор за потребителски кредит, който е сключен на 26. 08. 2015 г.; Към датата на сключване на договора за потребителски кредит размерът на законната лихва е 10 % при основен лихвен процент, определен от БНБ 0 %, плюс 10 пункта отгоре; Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК „годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците при сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит“; Съгласно легалното определение на „общ разход по кредита за потребителя“, дадено в т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК, това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредит е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“; В случая, формално определения в договора размер на ГПР - 16,41 % не надвишава пет пъти размера на законната лихва; Същевременно от посоченото в поле „Параметри и условия“ на процесния договор е видно, че освен заплащането на 13,41 % възнаградителна лихва, е предвидено и заплащането на такса ангажимент - 245 лв., както и на застрахователна премия в размер на 1881,60 лв.; Съгласно чл. 4 от ОУ за застраховка „Защита на плащанията“ към Групов договор за застраховка, сключен между застрахователя и въззивника, „кредитополучателите едновременно с попълването и подписването на договора за кредит изразяват своето изрично писмено съгласие да се застраховат и приемат настоящите ОУ. Декларацията за приемане на застраховането и ОУ е неразделна част от всеки договор за кредит.“; Тълкуването на посочената разпоредба от ОУ за застраховка „Защита на плащанията“ към Групов договор за застраховка, сключен между застрахователя и въззивника, води до извода, че те са приложими за всички кредитополучатели, сключили договор за кредит с въззивника; Същевременно от формуляра на договора за кредит е видно, че заплащането на застрахователна премия е включено в предварително изготвения от кредитора формуляр; Съвкупната преценка на посочените обстоятелства води до извода, че сключването на договор за застраховка представлява задължително условие за получаването на кредита; Ето защо, заплащането на застрахователната премия е следвало да бъде включено в ГПР /арг. от т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, което не е сторено; В ГПР е следвало да бъде включена и таксата ангажимент, като разход, пряко свързан с договора за кредит, което също не е сторено; Заключението на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, според което приложения ГПР по кредита е идентичен с посочения в договора ГПР - 16,41 %, не следва да се кредитира, тъй като същото не е обосновано и не кореспондира с останалите доказателства по делото, от които е видно, че таксата ангажимент и застрахователната премия, с които също се оскъпява кредита, не са включени в ГПР; По делото се установява, че на кредитополучателя е предоставен кредит в размер на 7000 лв., а сумата, която следва да върне на кредитора, е 11046,24 лв., т.е. налице е надвишаване с 50 % на заетата сума; Горното обуславя извода, че реалното оскъпяване на кредита /показател, за което е ГПР/ надвишава пет пъти размера на законната лихва /чл. 19, ал. 4 ЗПК/, а това води до нищожност на клаузата за ГПР на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК; Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделните части на договора не води до нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните норми на закона или когато може да се предположи, че сделката би могла да бъде сключена и без недействителните й части; В случая, не е налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се изхожда от възмездния характер на договора и от изрично изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за включването на клауза за ГПР; Ето защо, в случая не е приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза от процесния договор обуславя недействителност на целия договор; Тъй като уговорката за ГПР, съдържаща се в процесния договор, е в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, то договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК поради противоречие с конкретна императивна разпоредба на ЗПК; Предвид изложеното по-горе, договорът за потребителски кредит № PLUS - 11397873/26. 08. 2015 г. следва да се признае за нищожен поради противоречие със закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК, а не поради накърняване на добрите нрави. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай се претендира очевидна неправилност на решението поради това, че според касатора очевидно неправилно съдът е преценил, че приложеният по процесния договор за потребителски кредит годишен процент на разходите надвишава максимално допустимия размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, въз основа на следната математическа операция: 16.41% (ГПР)+245.00 лв. (такса ангажимент)+1881.61 лв. (застрахователна премия) =Х > 50 % (чл. 19, ал. 4). Според касатора съдът първо очевидно неправилно е събрал % с две абсолютни математически стойности, чийто резултат не може въобще да бъде извършен, и второ - установил е, че един неясен и невъзможен резултат е по-голям от 50 %. Само по себе си изложеното обаче не сочи на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС, както същите са обяснени непосредствено по-горе в настоящите мотиви и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира, че в случая обжалваното въззивното решение е очевидно неправилно. Изложеното от касатора е въпрос на конкретна преценка, касаеща правилността на изводите на въззивния съд, базирани на приетото от съда относно основателността на твърденията и възраженията на страните, на събраните по делото доказателства и на приетите за установени с тях по делото обстоятелства, която преценка обаче е относима към правилността на решението, като основание за евентуалното му касиране на основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, и е възможен предмет на последващо допускането на касационно обжалване, производство по чл. 290 от ГПК, но не обосновава допускането на такова обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Поддържаното на второ място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК досежно необосноваността на въззивното решение, също е относимо не към наличието на основания за допускане на касационното му обжалване по см. на чл. 280 от ГПК, а към неговата евентуална неправилност, като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, преценката за която правилност обаче следва да се извърши в производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационното му обжалване, но е извън възможния предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК за преценка само наличието или липсата на основания за такова допускане. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендирания адвокатски хонорар. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение