Определение № 979 от 04.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4326/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. С. К., против въззивно решение № 10345 от 28.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3830/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5766 от 31.08.2018 г., постановено по гр. д. № 14669/2011 г. от Софийски градски съд, в обжалваната част, с която В. Г. В., заместена в хода на процеса на основание чл. 227 ГПК от М. С. К., е осъдена да заплати на В. В. К., чрез неговата майка и законен представител И. М. Л., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сумата от 96 400,58 евро, с която ответницата се е обогатила за сметка на ищеца без наличие на правно основание за това, чрез получаване на горната сума от банкови сметки на починалия В. С. К. в „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, „РАЙФАЙЗЕНБАНК /България/“ АД и „ОББ“ АД, ведно със законната лихва от 01.11.2011 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателката обжалва решението, като неправилно и необосновано, моли да бъде отменено и предявеният иск да се отхвърли. Сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба В. В. К., чрез своята майка и законен представител И. М. Л., е подал отговор, в който оспорва жалбата. Постъпила е касационна жалба, подадена от М. С. К. против, допълнително решение № 10549 от 05.11.2021 г. по в. гр. д. № 3830/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателката, направено с молба вх. № 34858 от 25.06.2021 г., уточнена с молба вх. № 35608 от 09.08.2021 г., за допълване на постановеното по делото решение № 10345 от 28.04.2021 г. Насрещната страна В. В. К. не е подал отговор и не изразява становище по касационната жалба. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваеми решения, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното: С обжалваното решение № 10345 от 28.04.2021 г. е прието, че предявеният по делото иск следва да бъде квалифициран като такъв с правно основание чл. 59 ЗЗД, а не като иск с правна квалификация чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, каквато е дадена от първоинстанционния съд. Въззивният съд се е аргументирал, че обстоятелствата, на които ищецът основава претенцията си са, че е единствен наследник на своя починал баща – В. С. К., като твърди, че ответницата, без да е наследник и без да има основание е изтеглила след смъртта на баща му всички негови банкови спестявания. В исковата молба не се твърди даване на парична сума от ищеца на ответника при начална липса на основание, с оглед на бъдещо неосъществено основание или на отпаднало основание, а се твърди увеличено без основание имущество на ответника чрез получаване на суми за сметка на имуществото на ищеца. По възражението на ответницата, че ищецът не е материалноправно легитимиран да предяви този иск, тъй като не притежава качеството наследник съдът е приел, че качеството наследник на ищеца е установено по делото от представеното удостоверение за раждане от 13.06.2011 г., издадено от СО, район Оборище, видно от което В. В. К. е [дата на раждане], а като негови родители са вписани И. М. Л. – майка и В. С. К. – баща. Произходът на детето от бившия съпруг на майката е бил оспорен и е прието, че не той е баща на детето с решение от 12.04.2010 г. по гр. д. № 1461/2009 г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 14.03.2011 г. По делото е представена декларация с нотариална заверка на подписа /peг. № 10879/30.12.2008 г. на нотариус А. Л., peг. № 386 на НК/ на В. С. К., видно от която същият е припознал роденият от И. М. Л. неин син за свое биологично дете и е заявил, че желае синът му да носи името В. В. К.. Неоснователно е възражението на ответницата, че процесната декларация не е била предадена на длъжностното лице по гражданското състояние от В. С. К., а от И. М. Л., с което била опорочена процедурата. На първо място, по делото липсват доказателства кой от двамата родители на детето е предал декларацията, но дори и същата да не е била предадена от бащата, то това не опорочава процедурата по припознаването. Действително декларацията трябва да достигне до лицето по гражданско състояние, за да бъде завършен фактическият състав на припознаването. Актът на самото предаване на декларацията на лицето по гражданско състояние обаче не съставлява част от волеизявлението за припознаване. Затова и обстоятелството, че подписаната от В. С. К. декларация е предадена от майката на детето не опорочава изразената от него воля. Същевременно иск за прогласяване на нищожност на декларация за припознаване и възражение за нищожност на декларация за припознаване по същество представляват оспорване на припознаването, но ответницата няма право да оспорва припознаването, тъй като не е сред легитимираните лица. Декларацията, изготвена по чл. 64 и чл. 65 СК е проявила своето ретроактивно действие и детето има титул за произход от бащата. Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че представеното удостоверение за наследници е нищожно. Същото е официален документ и неговата материална доказателствена сила не е оборена. Неоснователно е възражението на жалбоподателката и, че първостепенният съд е допуснал процесуално нарушение, като не й е допуснал свидетелски показания, които да установят направеното в нейна полза завещание. В трите отговора на исковата молба, депозирани на 21.11.2011 г., 16.12.2011 г. и на 19.12.2011 г., ответницата никъде не е индивидуализирала завещанието като съдържание, за да може съдът да е наясно за какво точно ще следва да провежда разпит на свидетел. Каквото и да бъде установено от този свидетел, то същото ще бъде ирелевантно за процеса, тъй като в преклузивния срок за отговор на исковата молба ответната страна никъде не е индивидуализирала същото. Последващи индивидуализации, направени извън преклузивния срок, са без правно значение, но и такива не се съдържат в многобройните молби, които се намират в кориците на делото. Недоказано е възражението на жалбоподателката, че оригиналът на твърдяното за съставено на 27.03.2009 г. саморъчно завещание е бил предоставен за съхранение приживе на лицето Б. А.. В о.с.з., проведено на 31.10.2017 г., наследницата по закон на това лице – Ж. Б. А. изрично е заявила пред съда, че не разполага със завещание, каквото е била задължена да представи. По съществото на спора съдът е изложил, че съгласно банково удостоверение, изх. № 53465/10.08.2011 г., подписано от представители на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД В. С. К. е поддържал разплащателна сметка в евро и срочни депозити в евро, по които към 29.03.2009 г. е имало наличност както, следва: разплащателна сметка в евро с IBAN: [банкова сметка] – сумата 955,02 евро; срочен депозит в евро № 217836 – сумата 20 540,32 евро; срочен депозит в евро № 217837 – сумата 27 000 евро или общо 48 495,34 евро. Съгласно банково удостоверение № 0287/22.08.2011 г., издадено от „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД В. С. К. е бил клиент на банката и е притежавал следните сметки към дата 29.03.2009 г.: разплащателна сметка с IBAN: [банкова сметка] – салдо 142,16 евро; дебитна карта с IBAN: [банкова сметка] – салдо 3564,71 лева; депозитни сметки с IBAN: [банкова сметка] – салдо 44 358,03 евро. Съгласно ССЕ, допусната пред въззивната инстанция и от приложеното извлечение от „ОББ“ АД от банкова сметка IBAN: [банкова сметка] с титуляр В. С. К. се установява, че наличността по сметката към процесния момент е била 3056,96 лв., като на 15.09.2009 г. тази сума е преведена по сметка на В. Г. В.. Вещото лице по приетата пред първата инстанция ССЕ е дало заключение, че е установено от данните по делото, че ответницата е изтеглила посочените суми в общ размер 96 400,58 евро и е закрила банковите сметки след смъртта на своя син. Доколкото ответницата В. Г. В. е изтеглила сума в общ размер от 96 400,58 евро без да е било налице законно основание, тъй като след смъртта на В. С. К. ищецът е негов единствен законен наследник на основание чл. 5, ал. 1 ЗН и е придобил правото на собственост върху неговото имущество – в т. ч. и паричните наличности в неговите банкови сметки, искът е основателен. С решение № 10549 от 05.11.2021 г. по в. гр. д. № 3830/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, постановено в производство по чл. 250 ГПК, въззивният съд е приел, че исканията на жалбоподателката за допълване на постановеното по делото решение № 10345 от 28.04.2021 г., а именно: 1. „Защо съдът не се е произнесъл по възражението за липса на процесуалноправна и материално правна легитимация на ищеца?“; 2. „Не е налице коментар по въпроса, свързан с последното саморъчно завещание на В. Г. В.“; 3. „Съдът не се е произнесъл по въпроса, че Л. се позовава на ДНК експертиза от 2009 г.“ и 4. „В решението не е отразено никъде, че в проверените сметка на В. Г. В. е имало валутни такива още преди 2009 г.“ не налагат допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК. Съдът е формирал воля по цялото заявено искане, освен това произнасянето на допълнително решение по чл. 250, ал. 1 ГПК не може да доведе до промяна на постановеното решение, а само до добавяне на ново, допълващо решение. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваните решения са валидни и допустими. При извършената служебна проверка настоящият състав намира, че въззивните решения не са очевидно неправилни. Твърденията на жалбоподателката в случая не могат да обосноват извод, че някое от въззивните решения е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите им не се разкрива да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Разпоредбите уреждащи припознаването при действието на Семейния кодекс от 1985 г. са аналогични на действащата уредба /чл. 64 и сл. СК от 2009 г./. В изложенията на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК към касационните жалби, жалбоподателката не е формулирала ясно и точно материалноправен или процесуалноправен въпрос като общо основание, по отношение на който да твърди, че е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС. В представените в изпълнение на указанията на администриращия съд изложения към касационните жалби се съдържат доводи за неправилност на въззивните решения, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване. Относими са към правилността на въззивните решения, по която касационната инстанция ще се произнесе, само ако жалбите бъдат допуснати за разглеждане по същество. Преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното въззивно решение. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение № 10345 от 28.04.2021 г. и на постановеното в производство по чл. 250 ГПК допълнително решение № 10549 от 05.11.2021 г. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение