Определение № 134 от 15.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4881/2024 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. против определение на Софийски градски съд № 11329 от 19.07.2024 г., постановено по ч.гр.д. № 7015/ 2024 г., с която е потвърдено определение на Софийски районен съд /СРС/ от 15.04.2024 г. по гр.д.№ 27909/ 2023 г. и по този начин е прекратено производството на основание чл.126 ал.1 ГПК. Жалбоподателят счита за неправилни изводите на въззивния съд, че по гр.д.№ 44826/ 2022 г., по гр.д.№ 44834/ 2022 г., гр.д.№ 44837/ 2022 г. и гр.д.№ 44846/ 2022 г., всички на СРС, били предявен идентичен иск с този, по който било образувано по-рано гр.д.№ 27909/ 2023 г. на СРС. Признава, че по двете дела бил заявен един и същ период на увреждане и че претендираните неимуществени вреди били сходни, но исковете не били идентични, тъй като била налице разлика в твърденията по различните дела, съответно основанията на претенциите били различни. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол поставя въпросът „Длъжен ли е Съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и обстоятелства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона?“. Според касатора в обжалваното определение този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, същевременно поддържа, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа и наличие на очевидна неправилност на определението, без да посочи в какво се състои. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от Е. М. срещу Прокуратура на Република България, предявен е осъдителен иск за сумата 24 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди. Вземането се претендира като възникнало от противоправно поведение на Прокуратурата – нарушаване на правото на Европейския съюз, състоящо се в осъждането на ищеца по непредявени обвинения и непредприемане на действия за осигуряване на законността. С разпореждане № 27159/ 19.02.2024 г. по гр.д.№ 27909/ 2023 г. СРС изискал справки за предмет, страни и етап, на който се намират гр.д.№ 44834/ 2022 г., гр.д.№ 44837/ 2022 г. и гр.д.№ 46413/ 2022 г на СРС. След като получил исканите справки, с определение от 15.04.2024 г. по гр.д.№ 27909/ 2024 г. СРС, след като установил, че същият иск е предявен по висящите гр.д.№ 44826/ 2022 г., по гр.д.№ 44834/ 2022 г., гр.д.№ 44837/ 2022 г. и гр.д.№ 44846/ 2022 г., всички на СРС, прекратил производството пред себе си на основание чл.126 ал.1 ГПК. С обжалваното в настоящето производство определение на въззивния Софийски градски съд преграждащото определение на първата инстанция е потвърдено. Прието е по реда на чл.272 ГПК, че както по посочените четири дела на СРС, така и по настоящото такова, ищецът претендира обезщетения за едни и същи неимуществени вреди, причинени в резултат на едно и също бездействие на ответника. Идентитетът на страните, предмета и искането по настоящото производство и другите четири производства бил установен по несъмнен начин. Исковете били предявени срещу един и същ ответник, а в обстоятелствената част на исковите молби се визирало едно и също основание на претенциите – бездействия от страна на Прокуратурата да поиска възобновяване на производството по наказателно дело срещу ищеца. Посочването от страна на ищеца на период, за който претендира обезщетение, не било индивидуализиращ претенцията му белег, а и макар периодите по всички дела да не били напълно идентични, то те били близки и застъпващи се помежду си. С оглед тези мотиви на въззивния съд, формулираният правен въпрос е обуславящ, но неоснователно касаторът поддържа, че е разрешен в противоречие в с практиката на ВКС. Напротив, съдът е съобразил установената практика, според която за да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Затова не е налице допълнителната предпоставка по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК и по поставения въпрос касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Неоснователен е и доводът на касатора, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Допълнителните основания за достъп до касационен контрол по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК са несъвместими. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, въпросът, по който може да бъде допуснат касационен контрол, е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото тогава, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Когато касаторът твърди, че съществува съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и на която обжалваният акт противоречи, той не може едновременно да твърди, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по твърденията, че обжалваният акт е очевидно неправилен. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът не сочи никакви обстоятелства, въз основа на които обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“, поради което не са налице предпоставките по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. По изложените съображения съдът