Определение № 1184 от 18.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4541/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. И. Н. от [населено място], [община], подадена чрез процесуалния му представител адв.С. К.-В. срещу въззивното решение № 177 от 10.4.2022 г, постановено по гр.дело № 525/2021 г на Окръжен съд-Благоевград, Втори въззивен граждански състав в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение е постановено друго, по силата на което касаторът е обявен за виновен за дълбокото и непоправимо разстройство на брака и е осъден да заплати разноски в размер на 2245 лв, както и в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение е определен режим на лични отношения с детето Б. Б. Н. както следва: бащата Б. И. Н. има право да вижда и взема детето в продължение на четири месеца, всяка първа събота от 13 до 15 ч, като срещите се провеждат в присъствието на майката, а след този срок-всяка първа събота и неделя от 10 до 17 ч, без преспиване и без присъствие на майката, по местоживеенето на детето. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение в тези части е неправилно и незаконосъобразно.Съдът неправилно е приел, че жената е напуснала семейното жилище поради „побой“.Нейното брачно провинение е, че е следвало да направи усилия за запазване на брака и преодоляване на кризата.Съдът не е отчел наличието на прекъсната между бащата и сина връзка, поради което е постановил ограничен и неадекватен режим на лични отношения с детето. Ответницата по касационната жалба М. Стоянова К. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор.Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.Претендира разноски, сторени в производството пред ВКС в размер на 1000 лв, представляващи адвокатско възнаграждение. Касационната жалба в частта относно иска по чл.59 СК е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. От данните по делото се установява следното: Страните са сключили граждански брак на 13.7.2002 г, като от същия има родени две деца-И. Б. Н. и Б. Б. Н..С въззивното решение бракът е прекратен по вина на съпруга, като родителските права са предоставени за упражняване на майката, определена е издръжка на двете деца, както и режим на свиждане с детето Б. Н. както следва: бащата Б. И. Н. има право да вижда и взема детето в продължение на четири месеца, всяка първа събота от 13 до 15 ч, като срещите се провеждат в присъствието на майката, а след този срок-всяка първа събота и неделя от 10 до 17 ч, без преспиване и без присъствие на майката, по местоживеенето на детето.За да определи посочения режим на свиждане съдът е изхождал от събраните по делото доказателства-свидетелски показания, заключението на приетата по делото съдебно-психологическа експертиза и личното изслушване на детето, от което е добил впечатления, че Б. е много обиден на баща си за нанесения над майката побой, който е станал причина тя да напусне семейното жилище.Съдът е приел, че тази сцена е била изключително травмираща за детето и неговата сестра.Те плачели и молели бащата да спре.Детето е споделило и наличието на спокойни моменти, в които семейството е посещавало сладкарница и е организирало разходки, като е отрекло да е почерпило от баща си опит и знания.Приетата по делото съдебно-психологическа експертиза е установила наличието на синдром на родителско отчуждаване спрямо бащата, за преодоляването на който следва да бъдат предприети мерки за възобновяване на контактите между баща и син като е препоръчително началните срещи да бъдат в присъствието на майката.За преодоляване на изострените отношения е препоръчано родителите да ползват услугите на медиатор или фамилен терапевт.При тези данни съдът е приел, че горепосочения режим на лични отношения с бащата е подходящ с оглед интересите на детето, като приоритетно значение има прекъснатата връзка между бащата и детето, емоционалното и психическото му състояние, сочещи, че то е силно травмирано-емоционално и психически от изострената конфликтна ситуация, в която е било поставено.Първоначално обаче, с оглед препоръката на вещото лице-психолог, тези контакти следва да бъдат осъществявани в присъствието на майката, при отчитане на обстоятелството, че принудителна среща с родителя може да рецидивира в негативна посока.Поради това към момента не са определени по-широки контакти, тъй като не е ясно как ще се повлияе детето от общуването с бащата, като няма пречка при благоприятно стечение на обстоятелствата този режим да бъде разширен. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК-очевидна неправилност. По така поставените въпроси: 1.При установен синдром на родителско отчуждение и препоръчани мерки за преодоляването му, допустимо ли е допълнително ограничаване на контактите между дете и родител, над препоръчаното от вещото лице и съответно длъжен ли е съдът служебно да постави допълнителна задача относно времето, необходимо за преодоляване на този синдром, за честотата и продължителността на срещите на бащата с детето. 2.При установен синдром на родителско отчуждение, за да определи адекватни мерки за преодоляването му, следва ли съдът да съобрази готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода на производството по делото. 3.Длъжен ли е съдът да формира своите изводи по същество като обсъди всички събрани по делото доказателства и обсъди в мотивите доводите и оплакванията на страните. 4.Следва ли когато правнорелевантните факти се установяват със свидетелски показания, съдът да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. 5.Достатъчни ли са свидетелски показания от кръга на заинтересованите лица, при това представящи непреки възприятия, а чужди думи за установяване на физически тормоз, съответно разстройство на брака, при липса на мотиви защо точно тези показания са кредитирани.Относно този въпрос е посочено, че липсва съдебна практика-основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира следното: Относно въпроси №№ 1,2 и 3 от изложението към касационната жалба. С мотивите към т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, щом законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на детето при произнасяне относно упражняването на родителските права и личните отношения, задължение на съда е и по свой почин да събира доказателства за правно релевантните за разрешаване на тези въпроси факти, при това без ограничения във времето.Когато съдът следва да гарантира правата на уязвими лица, чиято закрила е от обществен интерес, неговите действия не могат да бъдат обусловени от волята на страните в производството, включително и при разглеждане на делото във въззивна инстанция. С решение № 207 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 911/2012 г., IV г. о. е разяснено по реда на чл.290 ГПК, че желанието на родителите и това на децата относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда.Техните становища и искания се обсъждат на общо основание и се вземат предвид при оценката на събраните доказателства, като висшият критерий за решението на съда е интересът на децата.В настоящия случай съдът счита, че интересът на детето, ще е защитен, ако към този момент не се определи по-широк режим на лични контакти на детето Б. с бащата.Съдът намира, че тази връзка родител – дете няма да претърпи развитие чрез разширяване режима на лични контакти на касатора с детето, напротив – би се влошила. Такова развитие в положителна насока би могло да бъде постигнато единствено посредством предварителна подготовка, съобразена с нуждите и психическото състояние на детето и спечелване на доверието на бащата в рамките на вече определения режим. Съгласно последователната практика на ВКС в случаите на установено родителско отчуждение следва да бъде определен режим на личните отношения, който да позволи възстановяването на нормалните връзки между детето и отчуждения родител.Въззивният съд е взел всички необходимите мерки, за да бъде възпрепятствано по-нататъшното родителско отчуждение и да се създадат съответните предпоставки за възстановяване на нормалните взаимоотношения между детето и неговия баща. Допълнителна експертиза се възлага когато заключението е непълно или неясно, за да се допълни или изясни депозираната експертиза. Ако намери заключението за пълно, ясно и обосновано съдът не е длъжен да назначава допълнителна или повторна експертиза.Той е длъжен единствено да го обсъди в съвкупност с останалите доказателства по делото.Това е изцяло съобразено от въззивния съд в мотивите на обжалваното решение.В този смисъл не е налице противоречие с представените от касатора решение № 102 от 27.6.2019 г по гр.дело № 4210/2018 г на ВКС, Трето ГО и решение № 60168/17.6.21 г по гр.дело № 1486/20 г на ВКС, Четвърто ГО.Мерките за лични контакти съответстват на интереса на детето и възможността за постепенно преодоляване на синдрома на родителско отчуждение, като въззивният съд е подчертал, че при промяна в обстоятелствата режимът към благоприятно развитие този режим подлежи на промяна.В този смисъл определените мерки са напълно адекватни.Детето е изяснило пред въззивния съд, че е травмирано от побоя нанесен от бащата върху майката.Касаторът обаче не счита, че е нанесъл такъв и в жалбите поставя думата в кавички /“побой/.Това е обстоятелство, което показва, че самият той не осъзнава част от причините довели до родителското отчуждение и необходимостта да работи съвместно с другия родител и професионалист относно постепенното му преодоляване.Относно въпрос № 2 касаторът не сочи противоречие с конкретна съдебна практика и следователно не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Всички доказателства са обсъдени заедно и поотделно в тяхната съвкупност, като съдът е извършил самостоятелна преценка и е дал отговор на всички доводи на жалбоподателя-касатор в настоящото производство.Поради това не е налице противоречие с решение № 202 от 21.12..2013 г по т.дело № 866/12 г на ВКС, Първо търговско отделение и решение № 212 от 1.2.2012 г по т.д.№ 1106/2010 г по описа на ВКС, ТК и решение № 173/3.1.2016 г по Второ търговско отделение по процесуалноправния въпрос № 3 Относно въпроси №№ 4 и 5 и касационното основание по чл.280 ал.2 ГПК-очевидна неправилност. Видно от изложението към касационната жалба въпроси №№ 4 и 5, както и основанието „очевидна неправилност“ са поставени във връзка с тази част от касационната жалба, насочена срещу решението, с което бракът е прекратен по вина на касатора и нему са възложени разноските по делото.Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.3 т.2 СК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по брачни искове и искове за издръжка, с изключение на въпросите по чл.59 ал.2 СК.Следователно въззивното решение в частта относно вината за прекратяване на брака и разноските по делото е влязло в сила с постановяването му, а подадената в тази част касационна жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.Представеното от касатора решение № 401 от 11.1.2012 г по гр.дело № 327/2011 г на ВКС, Трето ГО, с което е преразгледан въпроса относно вината на страните за прекратяване на брака е постановено преди изменението на чл.280 ал.3 т.2 СК /ДВ бр.8/2017 г/, поради което не е актуално. Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът дължи на ответницата направените по делото разноски в размер на 1000 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат, заплатено за касационната инстанция. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Трето ГО